За един, филм, който е нещо много повече – пътешествие, любов и силна емоция

„Виктория” е искрена, лична и емоционална история, облечена във филм, за който Майя Виткова – негов режисьор, сценарист и продуцент,  казва, че го е „износвала” 9 години. Убедена е обаче, че времето си е струвало. 

 

Майя има зад гърба си два късометражни филма, участвали на доста фестивали. „Виктория“  е нейният дебют в пълнометражното игрално кино. 

 

Каква и коя е Виктория, как я приемат на световните фестивали, какви награди получи и защо – Майя Виткова разказва по начин, по който сякаш не говори просто за филм. А и „Виктория” не е филм, тя е нещо много повече – пътешествие, любов и силна емоция

 

Майя, разкажи ни – що за филм е „Виктория”? С кои три думи би го описала?

 
Трите думи, с които бих описала „Виктория” са искрен, личен и емоционален. „Виктория” е филм, който “износвах” девет години, които макар и огромно изпитание за търпението ми, се оказаха ненапразно изминали. Ако можех да променя нещо в този дълъг процес, е не да го скъся, а да трансформирам собственото си отношение и да се доверя на това, че нещата винаги се случват по възможно най-добрия за нас начин. Дори нещо да ни се вижда ужасно, несправедливо, мъчително, то има момент, в който безспорно се осмисля. Изпитанията, които ни се пращат, са смисълът - не крайната точка, а пътешествието. „Виктория” е филм, който ознаменува любовта, по този начин и живота. 
 
Каква е Виктория и като каква няма да я видим в едноименния филм?
 
До един момент в историята Виктория е притеснително, дори дразнещо самоуверена, самодостатъчна, със себеусещане и поведение на богоизбрана. За мен е изключително важна причината за промяната й, процесът, през който преминава. При Виктория промяната е шокираща – шок като рязко отпадане на организма, слабост, предизвикана от психическа болка - но не внезапна. Няма да видим Виктория неискрена – и в добрите, и в лошите си моменти, тя е себе си. Всички герои на филма са такива, няма положителни или отрицателни, приличат на нас - амалгама от добро и зло. Най-важното е кое надделява...  
 
Тоталитарният режим, соцът, (не)завършващият преход – това са теми, които са засегнати пряко или косвено в голяма част от новото българско кино. Защо? Нима те са „дамгосали” до такава степен новата българска история, че няма как да избягаме от тях? 
 
Не търсим реванш с филма „Виктория”, не се занимаваме с драмите на режима, напротив – Виктория живее щастливо до 10 ноември 1989 година и след това започват изпитанията. Новото време е драматичното, не т.нар. соц. Нямам комплекс, че “Виктория” попада в огромната група български филми за прехода, защото не принадлежи към нея. Зрителите, гледали „Виктория”, далеч не се занимават с политическото, а с героите и емоцията на филма. Социалистическият режим е платното, активният фон, на тази дълбоко лична, разказана през смях и сълзи история. А новата българска история, от своя страна, се повтаря и ще се повтаря до безкрай, докато не претърпим промяната, през която преминава и Виктория – емоционален преход, катарзис. 
 
С какво усещане би искала да останат зрителите, след като гледат „Виктория”?
 
Многократно са ми задавали този въпрос. Винаги давам един и същи отговор, защото това е истината. Отговорих по този начин и когато ме попитаха за първи път на фестивала „Сънданс” - бих искала зрителите да се обадят на майките си след филма (ако е възможно). Един от най-големите румънски документалисти, Андрей Ужица (режисьор на „Автобиографията на Николае Чаушеску”), спонтанно беше написал дълъг, позитивен материал за „Виктория”, след като беше гледал филма в Ротердам. Бях щастлива от думите му, цитирам по памет само едно изречение: „бих искал да гледам този филм с майка си, с баща си, с баба ми и дядо ми, искам да видя „Виктория” с цялото си семейство, с приятелите си и с техните семейства...”. 
 
Защо точно Виктория, а не Мария или Виолета например? Има ли някаква символика в това, че си се спряла точно на това име?
 
Виктория означава победа, името на героинята и заглавието на филма са далеч от случайността. „Виктория” е филм за победата на любовта, за тази любов, без която не можем да съществуваме, да започнем истинския си живот.
 
След премиерата на филма на фестивала за независимо кино „Сънданс” в Щатите, филмът продължи фестивалната си обиколка. Последваха Ротердам, Гьотеборг, Берлин. Как беше приет „Виктория” на тези места? 
 
След Берлин “Виктория” беше в Будапеща, където бе отличена (умишлено използвам женски род) с голямата награда на фестивала, в момента е във Вашингтон, а след седмица - в Краков. Следва прожекция в Кан, а останалите участия са все още конфиденциални. Навсякъде, без преувеличение, „Виктория” се приема различно. Най-спонтанно - по време на „Сънданс”, там хората бяха любопитни, общителни, емоционални, чудесна, открита публика. В Ротердам зрителите бяха по-мълчаливи, по-затворени, по-замислени, въпросите им бяха различни… Но навсякъде има нещо, което се повтаря – емоцията от финала на филма – тя е голяма.
 
Кои бяха думите по негов адрес, които най-много стоплиха сърцето ти?
 
Не бяха само думите, а спонтанният, заразителен смях в първата половина на филма и насълзените очи след финала на „Виктория”. Стоплиха ми сърцето и положителните критики и ревюта на Hollywood Reporter, Screen International, IndieWire, Cineuropa, казаното от всички програматори, представяли филма по време на фестивалите, споделеното от зрителите след прожекциите. Много топлина насъбра това мое сърце...
 
А имаше ли и такива, от които те заболя?
 
Може да ме заболи само от близки хора.
 
Колко важен бе екипът, за да се получи „Виктория” това, което е?
 
Екипът е от решаващо значение. В екипа на „Виктория” първоначално, в първия снимачен период, имаше и хора, които не отговориха на стила, в който аз и операторът Крум Родригес работим (в късометражните ни филми “Станка се прибира вкъщи” и “Моят уморен баща” преди “Виктория”) – с удовоствие, от това, което правим, в почти семейна обстановка, без силови прояви. За мен силови прояви са моментите, в които някой професионалист от екипа се опитва да изпъкне за сметка на други, когато някой не си свърши работата според очакванията, но парадира за обратното. За мен снимачният период е подарък след тежката подготовка, но когато има слабо звено в екипа, започват проблемите, които невинаги могат да се отстранят на момента. Хората, които останаха в семейството на „Виктория” са сериозни професионалисти, това доведе до този резултат.
 
Кога ще гледаме филма в България?
 
Ще го гледаме в близките месеци, живот и здраве. 
 
Трейлърът към „Виктория” изпъква с красиво композираната си кинематография. Колко важна е тя за един филм? И кое е по-важно – как е заснет един филм, каква е историята, която разказва, или как я разказва? 
 
Всеки елемент е важен. С Крум никога не сме имали за цел да заснемем „красив филм”, гледали сме материала хиляди пъти след това и сме свикнали с него. В същото време толкова често наричат „Виктория” красив филм, на най-различни места, че в един момент започнахме да го гледаме с други очи, да го виждаме повече. Крум е естет, всяко нещо, което прави изглежда добре. Историята поставям на първо място, тя води всичко след себе си, начинът на разказване също, предопределя го. „Виктория” трябваше да бъде изпълнена в стил, който ние помежду си наричаме „соц-ИКЕА” – изчистена, без бит, без излишни подробности картина, в която изпъкват героите и тяхната емоция.
 
Едва в последните години броят на жените режисьори започна да се увеличава значително. Това е интересно, защото жените са смятани за по-сладкодумния и с по-богата фантазия пол. Как би си обяснила разчупването на тази тенденция? Мислиш ли, че това трябваше да се случи по-рано?
 
Това е дълъг процес, не се случва изведнъж, а постепенно. Има изумителни жени режисьори, като Андреа Арнолд например (винаги, когато е възможно, цитирам името й, защото филмите й са брилянтни), които по нищо не отстъпват на мъжете. За фантазията не се бях замисляла, тя е като чувството за хумор, дар свише, нямаш контрол над това дали го имаш, или не. Когато говорим за фантазия обаче, има ли друг писател като Габриел Гарсия Маркес (Бог да го прости!), с такава фантазия – за мен не. Сравнен с жена - често посочват Исабел Алиенде за негов наследник, на мен тя ми е по-далечна. Образите от неговите книги никога не си тръгват от мен, а от нейните са си тръгнали, въпреки че харесвам историите й. Същото е и с киното, полът няма значение, полът има значение единствено на места, на които има дискриминация и когато си изправен пред възможността да родиш дете – в такива ситуации за мен все още има значение дали си мъж или жена.
 
След „Виктория” накъде?
 
Имаме пълнометражен филм в развитие GIN AIR, все по-често ме „тормози” историята. Преди дни си говорихме с Крум, че ни се прави нов филм, време е. Ще разберем дали имаме подкрепа от художествената комисия на ИА „Национален филмов център” до месец. Надявам се да се случи по-бързо от „Виктория” или по-скоро дано да се случи така, както се случи „Виктория” – с екип от хора, които уважавам и ценя. Имаме и документален филм в развитие, като се надявам той също да се случи, със сигуност ще трябва време. Каквито и планове да си правиш, животът винаги те изненадва – той е най-големият драматург. Неприятните изненади са повече, но са за добро, затова - с Бога напред!
 
Автор: Миалена Халваджийска