Коя е фенката, която не престава да му пише?

„Животът е тежък и объркан и ние сме хората, които го объркват”, казва световноизвестният американски писател Дъглас Кенеди, който пристигна в България, за да представи екранизацията по романа си „Живот назаем” и да се срещне с феновете си у нас. Романът разказва за преуспяващ мъж с прекрасно семейство, който в един момент разбира, че съпругата му ги мами. А последствията от решенията му са доста мрачни…

„Имам много мрачно въображение, а сюжетът на тази книга е като матрьошка – винаги излиза нещо ново и неочаквано. Но основната ми идея бе за това как всички искаме живот, който не водим”, разказа пред NovaNews.bg Дъглас Кенеди.

За хората, които познават творчеството му, в България са преведени седем от романите му, като последната книга - „Специални връзки” - излезе от печат през октомври. В нея преуспяваща журналистка се оказва в капана на кошмарен брак. По времето, когато пише действието, той самият е на крачка от това да прекрати 25-годишния си семеен живот.

От какво се страхува Дъглас Кенеди и коя е фенката, която не престава да му пише – отговорите научихме лично от него.

 

В романа „Моментът” миналото се завръща с пълна сила към американски писател, който се влюбва в германка по време на Втората световна война. Има ли реална човешка съдба зад този сюжет?

Не, измислих я. Писах това по време на развода си, след връзка, която беше продължила 25 години и много дълго мислих за съжалението и миналото. През 1983 г. живях в Германия и прекарах известно време в Берлин, а от 2007 г. имам апартамент в Берлин. Дълги години съм си мислил, че аз съм продукт на Студената война. Но извън тези факти, това е измислена история. Доколкото знам, не съм спал с член на Щази.

Какво си спомняте от периода, когато сте живели в Берлин?

През 90-те години посетих страните от Варшавския договор, за съжаление не и България - досега. Мислех си, че всички са забравили за това време. За хората от поколението на децата ми това е дребна история. Особено за хората, които са живели на Запад и не са имали досег с тази култура. Това е нещо, за което те нямат представа. Докато аз съм човекът, който като Чарли пресече стената, мина в Източен Берлин и успя да свали дама в книжарницата.

Казвате, че децата Ви реагират спрямо Втората световна война като към малка история. Така ли я възприемат и останалите американци?

Хората забравят, че Европа е била разделена и има определена носталгия по отминалите времена. Но те забравят недостига, невъзможността да пътуваш, липсата на човешки права, дори липсата на цвят. За мен липсата на свобода беше доста притеснителна. Но аз съм разговарял с хора от Чехословакия и Румъния, които материално са притеснени от този режим, но водят страхотен вътрешен живот и умовете им работят.

Друга Ваша книга – „Специални връзки” - показва как семейния живот на Лора се превръща в кошмар. Вие самият сте претърпели развод след 25 години. Свързвахте ли чувствата на главната героиня с Вашите?

Всъщност никога не съм писал нещо директно автобиографично. Книгата беше публикувана през 2003 г., а по това време бракът ми още не беше приключил, но беше труден и още не можех да се реша дали да го прекратя. Но съм отгледан от родители, които имаха лош брак. Аз също се оказах в брак, който имаше хубавите си моменти, но в общи линии беше тревожен. Осем години след развода си обаче отново съм женен и то щастливо.  

Има ли рецепта за пълно щастие?

Няма такава. Смятам, че човек трябва да бъде щастлив тук и сега. Животът е тежък и объркан и ние сме хората, които го объркват.

 

 

Доста мрачен е и романът Ви „Живот назаем”.
Имам много мрачно въображение. По времето, когато пишех книгата, споменах на мой познат, че сюжетът е като матрьошка. Също така мислех и за Хичкок, за начина, по който той разказва. Но основната ми идея бе за това как всички искаме живот, който не водим.

А Вие искате ли да живеете друг живот?

Бих искал да съм диригент на оркестър, но същевременно съм доволен от живота си като писател. Все пак съм написал 17 книги (седем от тях са преведени в България).

Има ли нещо, от което се страхува Дъглас Кенеди?

Всичко, което би могло да се случи на децата ми. Наистина ме е страх от това. Много съм близък с тях и смятам, че ако си родител, това е възможно най-големият страх. Не мисля за това през цялото време, но това присъства в съзнанието ми. Станах баща доста късно – на 37 години станах баща за първи път. Бях на 41 години, когато се роди дъщеря ми. Много сме близки (има син и дъщеря, бел. ред.), но те вече са големи и аз продължавам да се притеснявам.

В повечето от романите си засягате въпросът за важните решения в живота. Има ли правилни и грешни решения според Вас?

Разбира се. Моят син се раздели с приятелката си и това е добро решение. Връзката стана много сложна, но той е много раним човек и утре може да съжалява за това. Виждал съм хора, които взимат ужасни решения, особено баща ми. Мисля, че хората сами пишат съдбата си и много често правят неща срещу интуицията си. Наблюдавал съм как хората пренаписват историята си, за да я пригодят така, че да могат да живеят с нея. Малко като при развод – има две противоположни версии на случилото се. Но истината е, че никой не е прав. Това са просто две различни истории – нейната истина, моята истина. А най-вероятно и двамата грешим…

Това ме връща към Вашата първа професия – журналистиката. В нея е важно да се вземат гледните точки на всички страни. Прилагате ли това правило и в романите си?

Това, което се опитвам да направя, е да покажа света през очите на главния герой. Психологически погледнато моите истории са доста компактни. Мисля много за психологията на главния герой – патологиите, неврозите. Нещата, които са го наранили като дете, отношенията с родителите. И по един странен начин, дори когато показвам техните гледни точки, се опитвам да покажа, че те са гъвкави. Героите често вземат грешни решения, но те го правят както всички нас.

През 2007 г. ставате кавалер на Ордена на литературата и изкуството във Франция. Предполагам, че имате доста фенове там. Коя е най-странната случка с Ваш фен?

Имам една фенка, която ми пише постоянно. Срещал съм я няколко пъти при надписване на книги и тя ми разказа личната си история. Тя не е злонамерена, така че не съм я отблъснал. Освен това имам механизъм за хора, които може би са луди, но за щастие не съм попадал на такива. Да, аз съм известен във Франция. Това, което се харесва на французите е, че пътувам в метрото, тренирам в местния фитнес салон, пазарувам като всички хора. Това също е избор. Писателят трябва да се смесва с хората, като изключвам моментите, когато пиша. Харесва ми да съм част от света.

Какво пишете в момента?

Пиша роман, който още няма заглавие. Когато тръгна да го завършвам, ще се затворя вкъщи и ще се отдам изцяло на него. Засега е планиран да излезе през пролетта на 2017 г. във Франция и Англия.

Какво е посланието Ви към българските читатели?

Надявам се, че ще открият хубави неща в книгите ми и че хората ще разберат, че четенето е важна част от живота и в епоха, в която всички гледат екрани през цялото време, книгите са много по-широка врата към света.

Автор: Анелия Тодорова

Превод: Ангелина Александрова