Говорят Лияна Панделиева, Красимир Каракачанов и отец Христофор Събев

Главните действащи лица на уличната революция споделят спомените си 30 години по-късно. За емоциите, грешките, равносметката от първо лице.- Таня Иванова говори с Лияна Панделиева, Александър Каракачанов и Христофор Събев.

Лияна Панделиева е красивото лице на демокрацията. Към онзи момент - само на 19 години, с лъчезарна усмивка, зад която 30 години по-късно крие и много горчивина. “Броят на зле настроените хора към мен по причини възрастта ми младостта ми бяха преобладаващи. Много пъти и срещу мен са заставали много много популярни хора, които са крещели –„С тази усмивка какво мислиш че направи?”. Е, какво направих, какво направих”, попита Лияна Панделиева.

Лицето на демокрацията и на промяната става такова след покана от Петко Симеонов, когото познава покрай работата си за Иван Гарелов в БНТ. Без да знае обаче, че усмивката й ще залее страната в първите дни след десетоноемврийските промени. “Когато направиха снимката с която съм на плаката, никой не ми каза, че тя е за плакат. Казаха “Сега снимаме тука едни млади хора и просто така ще даваме едни снимки да видят. че младите хора участват”. Един ден майка ми ми се обади и каза “Цяла София е в твоето лице” и аз реших, че нещо се е объркала.  Само докато стигна до работа вече треперех цялата, дори не ми бяха казали че са доставени четири милиона плаката, не ми бяха казали че това ще бъде разлепено. И аз ходех по улиците и просто прикляках защото виждах лицето си 20 пъти”, обясни още Панделиева. 

И въпреки че е на гребена на вълната, насред промените в първите години на демокрацията тя не остава трайно в политиката.  “Страшно много видях в началото. Видях нещата по начин, който завинаги ме отказа да мисля за политиката. Един известен и досега български политик в един много откровен разговор ми каза “Моето момиче, ни се водиш, ни се караш. Някога някой много погрешно ти е внушил заявяването на нещата право та куме в очи””, сподели още Панделиева.

В момента Лияна Панделиева не съжалява, не се чувства употребена. Знае къде е сгрешила, но има късмета 30 години след 10 ноември 1989 година да каже, че е щастлив човек.

За активното си участие в началото на прехода, което всъщност дава тласъка на демократичните промени не съжалява и Александър Каракачанов. “Ние които почнахме тези протести на 3 ноември дисидентите, които сме последните две години в България преди промените. Ние бяхме хора които изразяваха именно тая тенденция. Ние сме тези, които помогнаха на българското общество да се събуди и да каже: “Не, ние не искаме тоталитаризъм, ние искаме истинска демокрация, европейски тип”. Това е нашата заслуга”, коментира Каракачанов.

Заслугата им обаче си има цена. Да правиш протести във време, в което никой не смее да възроптае срещу онази власт на глас, струва скъпо. “Това беше чудо невиждано в България - някой да посмее след 40 години комунистическа власт да излезе в центъра на софия, да сложи масичка и да почне да събира подписка срещу нещо, което властта е решила. Това беше все едно да излезеш и да кажеш “Долу Живков”. Почти същото. В известен смисъл, сега аз не бих казал че сме били нещо много уплашени.  По –скоро вече поусетихме малко страха, когато ни понабиха и ни качиха в един автобус и тръгнаха да ни изкарват извън града. Аз тогава се зачудих дали няма да ни се случи нещо по-неприятно. Но все пак не са времената от 20-30-те години в Съветския съюз не ни нито пребиха нито вкараха в затвора. Но все пак си беше опит.  Репресия не се получи - говоря за 26-ти октомври. Всъщност властта не издържа на нашето нахалство в техните очи и ни прибраха с едни камионетки с рейсове и ни изхвърлиха в южния парк”, разказва още той.

 За репресия и престой в следствения арест малко преди десети ноември, разказва и отец Христофор Събев. Ние си свършихме работата. Първите, които тръгнахме 1989 година, аз тръгнах малко по-рано. Затова ме закараха с кърпа на главата да ме убиват.  Колкото за репресиите - аз зная, че тоя живот е временен и с моята вяра, която господ ми е дал не се страхувах, защото като ме извеждаха например на 30 април 1989 година РДВР- Ловеч с кърпа на главата 8 ченгета и трима души чакаха на джамбазовата колиба в село Стояново.  Български чадър имаше т.е операцията за унищожаване на хора.11 ченгета за един поп. Аз бях щастлив и аз им казах “Който умре на Великден отива при Господа”. “Ама никой няма да те убива”, казаха те.  Оказа се, че са чакали заповед за ликвидация от генералите. Ако имаше опасност да правим СДС без тяхната намеса. Те имаха страх, аз не се страхувах. Сз се страхувах не от това, а дали ще си изпълня мисията и как ще отговарям пред Господа”, разказа свещеникът.

Въпреки изпитанията Христофор Събев не таи лоши чувства и не пази горчилка в душата си. “Благодаря на Бога, защото съм жив и здрав въпреки всичко. И нямам омраза в сърцето си.  Не ходих да отмъщавам на следователи. А капитан Владимир Петров ме псуваше в следствието издевателстваше на мен, в смисъл писихически не физически, нямаше тормоз и тъй нататък. Убеден съм, че са ми слагали психотропни вещества, аз обаче не допуснах да бъде арестуван. На някои от моите хора, аз поех вината върху себе си и казах аз съм единствения виновен”, допълни отец Христофор Събев.

И донякъде отеца сигурно е прав. Защото първите бденията в страната и София са негово дело, не само духовно и не само на думи. “Аз съм никой, аз съм слуга на слугите божии. Аз не съм нищо особено. Това че се събираха хора по 200 хиляди души със свещи на площадите това не е моя заслуга, Господ ги събираше. Аз само бях инструмент на Господ. Това е аз успях защото тичах като луд. В България, ако някой не тича сам да си свърши работата и го възлага на някой друг, всичко се разваля. Тичах, правих плакати, които лепяхме, микрофони, осигурявах ток. Ходих и в Софийския съвет. Всичко съм си вършил както трябва, но голямо тичане. Не съм разочарован, защото аз си свърших работата”, споделя още свещенослужителят.

Новините на NOVA - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook.

 

  1. Получавайте безплатно най-важното от деня в пощата си