Ужасът от първо лице: Неразказаните истории три години след нападението на „Хамас“ срещу Израел

На 7 октомври 2023 г. Близкият изток се събуди по начин, който пряко промени живота на милиони хора. Непряко промените засегнаха милиарди. За едни утрото започна със сирени и ракети. За други - с въоръжени мъже, които преминаха границата. За трети - с бягство от музикален фестивал, превърнал се за минути в място на убийства. А за хората в Газа последвалата война донесе разрушени домове, разселване и смърт.

Три години по-късно картината е много по-голяма от самата дата. 7 октомври 2023 г. се превърна в деня, определян като израелският 11 септември. Денят, който никога не приключи.

Израел отбелязва втората годишнина от атаката на „Хамас“

Историята и събитията, които се разиграха в последвалите часове, дни, месеци и години, включват хора, които са били отвлечени и са се върнали у дома. Семейства, които никога няма да бъдат същите. Деца, родени по време на войната, които прекарват първите си години далеч от родителите си. Десетки, които са били простреляни по улиците или хвърлени в затвора, защото са излезли да протестират. Това са истории за хора, които са преживели деня, но за които той никога не е свършил.

► „Музиката е един от най-силните елементи в процеса ми на възстановяване“ 

В сутринта на 7 октомври стотици млади хора прекарват нощта на музикалния фестивал „Nova“ в пустинята Негев. Събитието съвпада и с два от еврейските празници - последния ден на Сукот (6 октомври) и Симхат Тора (7 октомври). Така рейв партито е представено като празник на „приятелството, любовта и безграничната свобода“. Никой от хората на събитието обаче не знае, че следващите часове ще останат завинаги в паметта на страната, а събитията - като най-смъртоносната терористична атака в историята на Израел.

В 6:30 сирените за тревога озвучават Южен и Централен Израел. От Газа са изстреляни хиляди ракети. В същото време въоръжени бойци на “Хамас” преминават през границата, пробивайки бариерата между Газа и Израел и нахлуват през граничните пунктове в близките израелски селища и военни съоръжения. Това, което първоначално изглежда като поредна ескалация, постепенно придобива друг мащаб. Началото на т.нар от “Хамас” операция „Буря Ал-Акса“.

За тези, които са там, времето започва да се измерва не в часове, а в опити да оцелеят. От небето се появяват десетки парапланеристи, а по земята започват да се чуват изстрели. В някои от засегнатите населени места хората се барикадират в домовете си и чакат помощ, която не идва с часове. Сред тях са жителите на кибуците, разположени близо до границата с Газа. За много от тях това е мястото, което наричат свой дом от години. На 7 октомври то се превръща в бойно поле.

На около 5 километра от там е и музикалният фестивал „Нова“. Хората започват да бягат. Някои тръгват с автомобилите си, а други се опитват да се скрият. Трети просто тичат, без да знаят накъде.

Снимка: Google Earth

Сред тях е и Ювал Рафаел. Тя е на 22 години, когато отива с четирима свои приятели на музикалния фестивал край Реим. Те чакали събитието в продължение на месеци. „Един от приятелите ми чакаше тази вечер от около шест месеца. Това е много, много голяма продукция“, разказва тя. В началото на 7 октомври всичко изглежда като обикновено фестивално утро, докато ракетите не започват да падат.

Ювал веднага поглежда телефона си и вижда десетки предупреждения за ракетни атаки. Първоначално не се паникьосва. Преди 7 октомври е служила в армията и е била свързана с пропускателния режим за палестински работници, които имат разрешение да влизат в Израел. Затова първата ѝ реакция е спокойна. „Бях много, много спокойна. Бях човек, който обикновено е доста спокоен. Когато видях всичко това, си казах: „Нека просто останем. Намираме се до Ивицата Газа, това е нещо, което се случва тук“.

Само минути по-късно обаче хората започват да крещят, че фестивалът приключва и всички трябва да се евакуират. Ювал и приятелите ѝ събират палатката и вещите си и се качват в колата. По пътя виждат ракети и огромна колона от автомобили, които се опитват да напуснат района. Когато стигат до път 232, забелязват нещо необичайно – автомобили се връщат обратно към мястото на фестивала. Те спират друг шофьор и го питат какво се случва. Отговорът е, че вероятно на пътя има терорист, който стреля по колите. Приятелката на Ювал, която шофира, си спомня за две бомбоубежища от двете страни на пътя. Решават да се скрият. „Имаше страшно много хора. Имаше хора отвън, имаше хора вътре в убежището“, разказва Ювал.

Тя постоянно говори с баща си по телефона. Малко след като се скриват, чуват изстрели отвън. Някои от хората в убежището започват да крещят, че това е армията и че всичко е наред. Ювал предава същото на баща си: „Казах му: „Армията е тук. Те се справят със ситуацията. Всичко е наред“. Само няколко минути по-късно обаче някой съобщава, че отвън има ранен човек.

Тогава терористите откриват убежището. Първо стрелят по хората, които са по пътя към него, а след това влизат вътре и започват да стрелят по всички. Ювал изпуска телефона си. „Това, което си спомням, е ритъмът на изстрелите. Не беше просто един изстрел. Беше: бум, бум, бум, бум, бум, бум“.

След стрелбата терористите излизат, затръшват вратите на автомобилите и потеглят. Ювал поглежда приятелите си. Те са живи. След това обръща глава към момичето, което държи ръката ѝ. „Беше безжизнена. Беше мъртва. Главата ѝ беше върху рамото ми“. Тогава Ювал разбира и защо кракът ѝ я боли толкова силно. „Помня, че кракът ми много ме болеше. Погледнах го и видях, че върху целия ми крак има мъртво тяло“.

В убежището има около 50 души. След първата стрелба Ювал отново се обажда на баща си, за да му каже, че е жива. Той започва да осмисля случващото се, а след това реакцията му се променя. „Той просто превключи. Каза ми: „Преструвай се на мъртва, преструвай се на мъртва. Затвори телефона. Просто се преструвай на мъртва“. Ювал затваря телефона и предава инструкциите на останалите. Всеки път, когато чуят терористите да се приближават, трябва да лежат неподвижно и да се преструват на мъртви - дори тези, които вече са били простреляни. Нападателите се връщат и стрелят отново. След всяко тяхно отдалечаване Ювал взима телефона си и звъни на полицията. Проблемът е, че сигналът в убежището е лош. Полицията иска местоположението им, а Ювал непрекъснато се опитва да го изпрати. Междувременно въоръжените мъже продължават да се връщат. „Четири часа постоянно звънях на полицията, а те постоянно идваха в убежището и убиваха още и още хора“, разказва тя.

След четири часа Ювал вече е на границата на силите си. Кракът ѝ я боли непоносимо, вътре е горещо, а обещаната помощ не идва. В последния разговор с един от полицаите тя вече не може да сдържи гнева си. „Казах му: „Но това не е вярно. Никой не идва. Никой не идва. Изминаха четири часа. Защо никой не идва? Вие ни оставяте. Следващия път може би няма да мога да ви се обадя. Те продължават да убиват хора, а ние не можем да излезем“. Отговорът от другата страна е да не излизат от убежището. Но Ювал вече е изтощена. „Бях просто уморена. Бях толкова уморена. Вече не исках да им се обаждам. Не исках да говоря с никого“. В главата ѝ започват да се въртят едни и същи въпроси: „Кога ще свърши това? Ще свърши ли? Ще умра ли?“

Най-тежката част за нея е болката в крака. „Кракът ми беше най-трудната част от всичко. Имах чувството, че костите ми започват да се чупят“. В този момент тя стига до мисълта, че повече не може да издържи. „В един момент бях приключила. Реших, че следващия път, когато дойдат, няма да се наведа. Ще остана права и, разбира се, ще ме застрелят. И това е“. Тази мисъл, колкото и страшна да звучи, по странен начин я успокоява. „Знаех кога ще свърши. Не знаех кога ще дойдат следващия път, но знаех, че следващия път всичко приключва. Няма да чувствам повече тази болка. Вече няма да съм в тази ситуация. Всичко приключва“. Именно това усещане ѝ дава сили отново да се бори. „Тъй като това ме успокои, успях следващия път, когато дойдоха, отново да намеря сили да се боря и да се скрия. Не исках животът ми да свърши там“. След няколко часа терористите започват да хвърлят гранати вътре в убежището. Ювал описва различното усещане от изстрелите и взривовете. „Когато имаше стрелба, сърцето ми биеше лудо. Но първия път, когато чух граната, имах чувството, че сърцето ми спря“.

Сред хората в убежището е и семейство Саси. По думите на Ювал Ави Саси скача върху първата граната. Междувременно тя започва да забелязва нещо, което тогава не може да си обясни. „Всеки път, когато отварях очи, виждах, че хората стават все по-малко. Тогава не разбирах защо“. По-късно разбира какво се е случило. „Беше защото хората бяха разкъсани“.

В убежището някои от оцелелите успяват да получат информация през телефоните си, че армията вече контролира ситуацията. Терористите започват да се връщат по-рядко. Ювал успява да открие телефона си, който е паднал зад мъртвото тяло, което лежи върху крака ѝ, и отново се обажда на баща си. Този път той ѝ казва, че е намерил човек, който може да ги спаси. Спасителят е част от подразделение и сам търси дъщеря си, която също се намира в убежището. Ювал му изпраща местоположението. Той иска да знае колко са оцелелите и обещава, че ще пристигне до половин час.

Но спасението идва по неочакван начин. Някой отвън започва да крещи: „Има ли някой тук, който има нужда от спасение?“. За Ювал това е момент на паника, защото представата ѝ за спасението е съвсем различна. Всички в убежището започват да крещят, че имат нужда от помощ. Ювал поглежда приятелката си Бар, а тя казва: „Няма да излезем. Няма да излезем“. Бащата на Ювал също предупреждава по телефона, че има терористи, които могат да са се маскирали като военни. Затова им казва да не излизат и отново да се преструват на мъртви. Тогава един мъж влиза в убежището. Едната му ръка е на стената, а в другата държи оръжие. Той започва да крещи: „Ставайте! Ставайте! Ставайте!“.

В един момент той извиква името на Ницан и казва: „Ницан, татко е“. Тогава хората разбират, че това наистина е спасителят, когото са чакали. Един по един започват да се изправят. Ювал обаче не може да стане. Мъртвото тяло все още е върху крака ѝ. Тя казва на приятелката си Адар да го извади. След това моли и Бен за помощ. Той хваща ръката на мъртвата жена, издърпва я и успява да освободи крака на Ювал. Тогава тя излиза от убежището. За да стигне до изхода, трябва да прекрачи мъртвите тела. „Трябваше да стъпя върху мъртвите тела“. След часове в тъмнината първото, което вижда навън, е дневната светлина. „Вдигнах поглед и видях дневна светлина. Видях един камион и още един камион до него“.

Ювал вижда двама войници с оръжия и заедно с останалите е отведена от мястото. По пътя спасителите им казват да не гледат навън. След това ги евакуират в болница, където тя се среща с баща си, чичо си и сестра си. Само седмица по-късно Ювал за първи път говори публично за преживяното. За нея това се превръща в част от възстановяването. „Това ми даде сили да обяснявам и да говоря за случилото се“. Тя не може да промени това, което се е случило в убежището, но може да разказва за него.

„Тогава нямаше какво друго да направя, освен най-елементарното – да се преструвам на мъртва. Но сега чувствам, че това е моят начин да се боря с тях“, казва Ювал. По думите ѝ разказването на историята ѝ връща част от силата, която е изгубила на 7 октомври. „Това ми връща силата, защото чувствам, че отвръщам на удара“. В крайна сметка тя оцелява. По-късно Ювал разказва публично за случилото се и постепенно започва да говори и за музиката като начин да се справи с травмата. „Музиката е един от най-силните елементи в процеса ми на възстановяване“, казва тя.

До този момент Ювал не е професионална певица. Дори е притеснена да показва гласа си пред други хора. Въпреки това решава да участва в израелското телевизионно шоу „Следващата звезда“ - конкурсът, чрез който се определя представителят на Израел за „Евровизия“.

Жената печели подкрепата на зрителите и получава възможността да представи страната си на конкурса през 2025 г. Само година и половина след като се е крила в бомбоубежище и се е преструвала на мъртва, тя излиза на сцена пред милиони зрители по света, завоювайки второ място на конкурса в Базел. 

Снимка: gettyimages

В сутринта на нападението Ювал прави всичко възможно никой да не чуе гласа ѝ. По-късно именно този глас достига до милиони хора и покорява света.

3 years since October 7. Yuval Raphael delivered a haunting performance of “Ima, Im Hayiti” (“Mom, If I could”) at the state memorial ceremony at Mount Herzl today , honoring those murdered on October 7, as well as the civilians and rescue forces who lost their lives. Credit: C14

— Iris (@streetwize) October 5, 2026

► „Свободата промени начина, по който виждам живота“

За Емили Дамари тези думи не са метафора. Те са равносметка след повече от 15 месеца в плен, след раняване, загуба на два пръста и дни, прекарани в неизвестност далеч от дома и семейството.

Днес Дамари е на 30 години, омъжила се е и започва нов живот в Израел. Но преживяното на 7 октомври 2023 г. остава границата, която разделя живота ѝ на „преди“ и „след“.

Снимка: Google Earth

Дамари е родена и израснала в кибуца Кфар Аза на около 2 километра от границата с Газа. Тя е британско-израелска гражданка и е най-малката от четири деца. На 7 октомври 2023 г. нападението на „Хамас“ достига до кибуца. Емили се укрива в безопасната стая на дома си. Нападателите обаче стигат до нея. Тя е простреляна в ръката и ранена от шрапнел в крака. Губи два пръста. При нападението е убито и кучето ѝ.

Дамари е отвлечена заедно с близнаците Зив и Гали Берман, които също живеят в Кфар Аза. Последното съобщение между Емили и майка ѝ отпреди отвличането в деня на атентата звучи особено болезнено. Ден по-рано Емили била на рожден ден на приятелка. След като пила повече, отколкото трябва, казва на майка си: „Ти не ме обичаш, когато съм пияна“. По време на атаката майка ѝ ѝ пише: „Обичам те, дори когато си пияна“. Емили отговаря само с емоджи на сърце. Това е последната им комуникация, преди Дамари да бъде отвлечена.

След отвличането Емили е отведена в болница „Ал-Шифа“ в Газа. Там лекар, представил се като „д-р Хамас“, оперира раните ѝ. Когато се събужда, разбира, че два от пръстите ѝ липсват. Раната на крака ѝ също не е зашита добре. След това започва животът в плен. Първите 40 дни Дамари е държана заедно със Зив Берман. По-късно е преместена при други заложници, сред които Дорон Щайнбрехер и Роми Гонен. Понякога били държани в убежища за разселени жители на Газа. Друг път прекарвали дълги периоди под земята, без дневна светлина.

Раната на Емили остава незаздравяла в продължение на месеци. Роми Гонен, която е ветеринарна медицинска сестра, ѝ помага с грижите за нея. Въпреки липсата на достатъчно храна, Дамари се опитва да се грижи и за останалите. „Тя винаги ядеше най-малко, за да има достатъчно храна за всички“, разказва Гонен за поведението на Емили в плен. Една от стратегиите на Дамари да запази контрол над себе си е физическата активност. Тя започва да прави упражнения всеки ден, понякога по стотици коремни преси. Заради това похитителите ѝ дават прякора „Джон Сина“. Другият ѝ прякор е „Фудули“ - арабска дума, която означава „любопитна“. Емили задава въпроси за тунелите и за начина, по който са изградени. Опитва се да поддържа и духа на останалите заложници. В един момент организира дори необичайно състезание между тях - кой ще намери най-много въшки.

Зад тези на пръв поглед малки моменти стои опитът да се запази човешкото ежедневие в ситуация, в която почти нищо не е нормално. Дамари по-късно разказва и за страха си да бъде разкрита като хомосексуална жена. Тя казва, че е прикривала сексуалната си ориентация от похитителите, след като един от тях ѝ казал, че би убил собствения си брат, ако разбере, че е хомосексуален. Емили прекарва 471 дни в плен. Докато е там, тя дори навършва 28 години.

Снимка: gettyimages

В един момент вижда майка си по израелската телевизия - девет месеца след началото на пленничеството си. Майка ѝ Манди Дамари междувременно води международна кампания за освобождаването на дъщеря си. Историята на Емили получава огромен отзвук във Великобритания и Израел.

Снимка: gettyimages

Футболни фенове на „Тотнъм“ скандират името ѝ. Случаят ѝ се превръща в един от символите на заложническата криза.

Снимка: gettyimages

На 19 януари 2025 г. Емили е освободена заедно с Роми Гонен и Дорон Щайнбрехер като част от споразумението за прекратяване на огъня между Израел и „Хамас“. Когато отново стъпва на израелска земя, тя е с превързана ръка. По-късно жестът, който прави с нея, се превръща в един от символите на освобождаването ѝ. Следват медицински прегледи, лечение и още една операция на ръката. Но най-важната част от възстановяването е друга - връщането към нормалния живот.

Дамари казва, че пленът е променил отношението ѝ към най-обикновените неща. „Един ден в плен се усеща като една седмица. Искаш да се откажеш във всеки момент, но аз не го направих“, разказва тя. А след завръщането си открива благодарността в неща, които преди са изглеждали напълно обикновени. „Днес отварям хладилника и казвам благодаря. Пия студена вода и казвам благодаря. Благодарна съм за всичко - за големите и малките неща. Благодарността се превърна в централна част от това, което съм“, казва Дамари. И добавя: „Да бъда свободна, у дома, заобиколена от семейството и народа си е нещо, което никога повече няма да приема за даденост“.

Снимка: gettyimages

След освобождаването си Дамари постепенно започва да изгражда живота си отново. Тя посещава Кфар Аза и за първи път се връща в разрушения си дом. Продължава да говори публично за заложниците, които все още са в плен, и участва в кампании в тяхна подкрепа.

През 2025 г. е удостоена с честта да бъде сред хората, които запалват факелите на официалната церемония за Деня на независимостта на Израел. Посещава и Великобритания, където благодари лично на хората, които са я подкрепяли. На стадиона на „Тотнъм“ феновете отново скандират името ѝ.

British-Israel former Hamas hostage Emily Damari went to her first Tottenham game in London today after having regained her freedom in January. 🇬🇧🇮🇱 https://t.co/a86cwfdDp9

— Visegrád 24 (@visegrad24) May 11, 2025

През януари 2026 г. - една година след освобождаването си, Дамари обявява годежа си с Даниел Амит. Така след 471 дни в плен животът ѝ отново започва да се изпълва с планове за бъдещето.

За Емили Дамари свободата вече не е абстрактно понятие. Тя е хладната вода. Отвореният хладилник. Домът. Семейството. Възможността да избираш сам какво да правиш със следващия си ден. И най-вече – възможността отново да живееш.

И след освобождаването си Емили Дамари продължава да следи какво се случва с хората, които са участвали в отвличането и пленяването ѝ. На 19 юни Израел съобщи, че е ликвидиран Мохамед Насер Али Канита - високопоставен член на „Хамас“, участвал в атаките от 7 октомври и човекът, който в началото на войната е държал Дамари в дома си.

В реакция в социалните мрежи Дамари го определи като „лицето на злото“ и изрази радост, че той вече не е жив. На 31 август Израел съобщи и за смъртта на Хазем Наим, без да даде допълнителна информация за обстоятелствата. Дамари заяви, че той я е държал заедно с друг заложник в продължение на около осем месеца. Новината за смъртта му предизвикала у нея това, което самата тя описала като „викове на радост“. За Наим тя казва, че е бил „много, много зъл“. За Дамари тези новини са още едно напомняне за времето, което е прекарала в плен. Но днес тя има нещо, което тогава изглеждало невъзможно - свободата да говори за преживяното и да продължи живота си.

► „Избирам живота“

На 7 октомври 2023 г. животът на Ели Шараби се променя за минути. Той е в дома си в кибуца Беери - на около 4 км от Газа, когато въоръжени бойци на „Хамас“ нахлуват в къщата.

Снимка: Google Earth

Ели, съпругата му Лиан и двете им дъщери - 16-годишната Ноя и 13-годишната Яхел - са заедно. Лиан е родена във Великобритания и многократно казва на нападателите, че има британски паспорт. Ели разбира, че вероятно ще бъде отвлечен, и решава да не се съпротивлява, надявайки се така да спаси семейството си.

Преди да напусне дома си, той поглежда към дъщерите си и им казва: „Ще се върна“. Това са последните му думи към тях. Лиан, Ноя и Яхел са убити в дома си. Същия ден е отвлечен и братът на Ели - Йоси. По-късно той също е убит в плен.

Ели обаче не знае това. За него следва началото на 491 дни, прекарани като заложник в Газа. Първите 52 дни са в дом на семейство в Газа, а след това е преместен в тунелите. Там условията са крайни - глад, задушен въздух, лоша хигиена, побои и метални вериги, с които краката му са оковани през цялото време.

В плен Ели е държан заедно с други заложници. Сред тях са Ори Данино, Алмог Саруси и Хърш Голдбърг-Полин, които по-късно са убити от „Хамас“. През по-голямата част от времето Шараби е заедно с Алон Охел. Постепенно той се превръща в своеобразна бащинска фигура за него и за други млади заложници.

Ели по-късно разказва, че вярвал, че съпругата и дъщерите му са живи. Той не знае, че са били убити още в деня на нападението. В плен вижда протестите и кампаниите на семействата, които настояват заложниците да бъдат върнати. Това му дава причина да продължи. Това е неговото „защо“ - мисълта, че трябва да оцелее и да се върне при семейството си.

Заедно с други заложници той се опитва да създава някакво подобие на нормален живот дори в тунелите. Ели, Алон Охел и Ор Леви преподават английски на друг заложник - Елиа Коен. Имат само една книга - роман на Лий Бардуго. Така дори в плен книгата се превръща в начин да запазят усещането, че все още са хора, а не просто заложници.

В други моменти Ели се опитва да разговаря с похитителите си на арабски - език, който говори свободно. Разговаря с тях за личния им живот, опитвайки се да разбере хората от другата страна. В същото време вижда как други заложници са държани оковани и гладуват, докато похитителите им се хранят пред тях. Ели прекарва 491 дни в плен. Когато на 8 февруари 2025 г. е освободен заедно с Охад Бен Ами и Ор Леви, той е видимо отслабнал. По време на пленничеството е загубил повече от 30 килограма и се връща в Израел с тегло около 44 килограма.

Снимка: gettyimages

Но освобождението му не означава, че най-тежкото е приключило. На мястото, където е предаден на израелските сили, Ели първоначално научава за смъртта на брат си Йоси. Едва след като пристига в Реим и се среща с брат си Шарон и майка си Хана, разбира, че Лиан, Ноя и Яхел също са мъртви.

Снимка: gettyimages

Човекът, който 491 дни е вярвал, че има семейство, за което трябва да се върне, се връща в Израел без съпругата си и двете си дъщери. Всичко, което го е държало жив в плен, вече е променено завинаги.

Снимка: gettyimages

Но Шараби избира да продължи. „Научих в плен колко ценен може да бъде всеки момент и всеки избор и нося това разбиране със себе си и сега. Избирам да гледам напред, да продължа и да използвам живота, който имам, по смислен начин“, казва той. След освобождаването си Ели започва физическа и психологическа рехабилитация. Постепенно решава да превърне личната си трагедия в средство, чрез което може да помага на други хора. Заедно с организацията „Шалва“ той участва в създаването на Центъра за семейства „Шалва Шараби“ в Ашкелон. Той е предназначен за семейства, които се справят с травми и увреждания. За Ели това е начин името на неговите близки да продължи да съществува не само като спомен за смъртта им, а като част от живота на други хора. „Избирам живота. Избирам да продължа да живея пълноценно, като нося Лиан, Ноя, Яхел и Йоси със себе си във всичко, което правя“, казва Шараби.

Снимка: gettyimages

По думите му съпругата и дъщерите му са вярвали силно в това да се грижат за другите. Затова иска тяхната доброта да продължи да живее чрез хората, на които центърът ще помага. „Тяхната доброта и грижата им за другите ще продължат. Семейства ще минават през тези врати и ще получават помощ, грижа и надежда на място, което носи тяхното име. Това ми дава сили и ме кара да се гордея много“, казва Ели.

Той записва преживяното и в книга. Мемоарът му „Hostage“, публикуван през 2025 г., разказва за 491-те дни в плен, за живота в тунелите и за хората, с които е споделял най-тежките моменти. Книгата се превръща в бестселър и е включена от списание „Time“ сред 100-те книги, които задължително трябва да бъдат прочетени през 2025 г.

Снимка: gettyimages

Историята на Ели Шараби не завършва с деня, в който излиза от плен. Тя продължава с живота, който той е решил да изживее вместо онзи, който е изгубил. След 491 дни, прекарани в очакване да се върне при семейството си, той избира да живее така, че четирите им имена да останат част от всичко, което прави.

► „Чувствам се много щастлива, че съм жива“

Кфар Аза е една от общностите, които понасят най-тежкия удар при нападението на 7 октомври.

Сред отвлечените са и Авива Сийгъл и съпругът ѝ Кийт. Тогава Авива е на 65 години. Двамата са взети за заложници и отведени в Газа. Авива е освободена през ноември 2023 г. по време на първото временно примирие. Кийт обаче остава в плен повече от година след това. Той е освободен едва през февруари 2025 г.

Снимка: gettyimages

Така за Авива свободата идва само наполовина. Тя се връща при семейството си, но човекът, с когото е била отвлечена, остава в Газа. Вместо да се опита просто да продължи собствения си живот, тя се превръща в един от публичните гласове на кампанията за освобождаване на заложниците.

Докато Кийт все още е в плен, Авива се присъединява към движението на семействата и техните поддръжници в Израел. Тя говори за заложниците, участва в кампанията за освобождаването им и продължава да настоява, че хората, останали в Газа, не трябва да бъдат забравяни. Междувременно нейният собствен живот е белязан от отсъствието на съпруга ѝ. Освобождаването му през февруари 2025 г. най-накрая събира отново двамата. След дългите месеци на неизвестност Кийт се връща при Авива, децата и внуците им.

Снимка: gettyimages

Именно тези хора се превръщат в една от най-големите причини Авива да продължи. Но тя говори и за нещо друго - за непознатите хора, които среща след освобождението си, за подкрепата, която получава, и за усещането, че преживяното не я е оставило сама. „Чувствам, че не съм сама и че има толкова много любов в този свят и трябва да я пазим с двете си ръце“, казва тя.

За Авива тази любов не е абстрактна идея. Тя е в срещите със семейството, в прегръдките на децата и в това, че хора, които никога не са я познавали преди 7 октомври, продължават да я спират и да говорят с нея.

След всичко преживяно Авива казва нещо, което звучи едновременно просто и огромно: „Чувствам се много, много щастлива, че съм жива“. Зад тези думи стои повече от радостта от свободата. Те са оценка на най-обикновените моменти, които преди са изглеждали даденост - да бъдеш със семейството си, да видиш децата и внуците си, да излезеш навън, да срещнеш друг човек и просто да знаеш, че си свободен.

Снимка: gettyimages

► „Вярвам, че ще минат още много години, преди пленът да се превърне просто в сянка“

На 7 октомври 2023 г. Хагар Бродуч е в дома си в кибуца Кфар Аза заедно с трите си деца. Към тях се присъединява и дъщерята на нейни съседи. Детето избягало в дома им, след като родителите му били убити при нападението. Вместо да се превърне в място за укритие само за едно семейство, домът на Хагар се оказва убежище за четири деца и тяхната майка.

Хагар и децата са отвлечени от дома ѝ и отведени в Газа. За нея пленът означава не само страх за собствения ѝ живот, но и постоянна отговорност за децата, които са с нея. Те са освободени през ноември 2023 г., по време на краткото примирие между Израел и „Хамас“. Връщането им на свобода обаче не означава, че животът автоматично се връща към това, което е бил преди.

Хагар казва, че реалността след плена често е много по-тежка, отколкото хората отвън могат да си представят. „Ежедневната борба е огромна, особено за децата“, казва тя. За нея преживяното не е просто спомен, който с времето изчезва. То остава част от ежедневието и начина, по който семейството гледа на света.

Снимка: iStock

„Вярвам, че ще минат още много години, преди пленът да се превърне просто в сянка, която върви редом до нас, вместо в нещо, което определя кои сме“, казва Бродуч. Това осъзнаване започва още по време на самия плен. Докато е държана от „Хамас“, Хагар започва да мисли какво ще се случи, ако някога бъде освободена. Тогава разбира, че може би няма да може просто да се върне към предишния си живот и работата си в сферата на управлението.

Освобождението поставя пред нея въпроса какво следва. Вместо да се опитва да възстанови абсолютно същия живот, Хагар започва да търси нов път. Така се връща към нещо, което отдавна я привлича - сладкарството. На 43 години тя започва да посещава курсове по приготвяне на сладкиши. За човек, който е преживял отвличане и седмици в плен, това на пръв поглед може да изглежда като малка промяна. За Хагар обаче значението е много по-голямо. „Това е много повече от това да се науча да пека. Става дума за това да намеря нов път, да създам нещо със собствените си ръце и бавно да изградя бъдеще“, разказва тя.

Сладкарството се превръща едновременно в занимание, терапия и възможност да си представи живота си по различен начин. „Избрах сладкарството като форма на терапия, но и като начин да създам нещо ново за себе си с надеждата, че един ден това може да се превърне в моя професия“, казва Бродуч.

В тази история няма внезапен момент, в който травмата изчезва. Има малки стъпки - ново умение, работа с ръцете, опит да се изгради нещо, което принадлежи на настоящето, а не на спомените от 7 октомври. За Хагар това е начин постепенно да върне бъдещето в живота си.

Ескалация на напрежението между Израел и Палестина

► Между Израел, Египет и ... морето

Историите на 7 октомври не свършват с границата на Израел. След нападението идва войната в Газа, а с нея и друга поредица от човешки истории - на семейства, загубили домовете си, на деца, разделени от родителите си, и на хора, които се опитват да оцелеят в свят, в който дори най-обикновените неща вече са свързани с войната.

Сред тях е историята на малката Бисан. Тя е родена преждевременно в края на 2023 г., след като израелски въздушен удар поразява дома на семейството ѝ в Бейт Лахия, в северната част на Газа. Майка ѝ Сундус е тежко ранена. При удара загива и друго нейно дете - сестрата, която Бисан никога няма да познава.

Бисан се ражда шест седмици по-рано от очакваното. Тя е толкова малка и уязвима, че единственият начин да бъде спасена е да бъде изведена от Газа в кувьоз. Тя е едно от 29 недоносени бебета, евакуирани от Газа, когато бойните действия се приближават до болницата. Седем от тези деца по-късно умират в Египет. Бисан оцелява. Но оцеляването има своя цена.

Снимка: iStock

След евакуацията тя прекарва години далеч от майка си. Сундус може да я вижда само на снимки и да разговаря с нея, когато има интернет. За едно малко дете обаче гласът през телефон не може да замени човешката прегръдка. Така минават почти две години.

През март 2026 г., след прекратяването на огъня, Бисан се връща в Газа заедно с други деца. За Сундус това би трябвало да бъде моментът, който е чакала от раждането на дъщеря си. Но когато двете се срещат, Бисан не я разпознава. Детето е прекарало толкова време далеч от майка си, че образът на Сундус не съществува в паметта му по начина, по който би трябвало. За Бисан „мама“ не е конкретният човек, когото е трябвало да познава от първия си ден. Това е по-скоро всяка жена, която се държи мило с нея.

За Сундус това означава да започне отначало нещо, което би трябвало да е естествено - да научи собственото си дете да я разпознава като майка. Постепенно това се случва. Двете прекарват време заедно, разхождат се и се опитват да изградят връзка, която войната е прекъснала още преди Бисан да може да разбере какво губи.

Снимка: iStock

Морето се превръща в едно от местата, където могат просто да бъдат заедно. Сундус води дъщеря си до брега. Бисан държи ръката ѝ и постепенно започва да свързва тази жена не просто с гласа от телефона, а с усещането за сигурност.

► Дете, което се връща у дома, но няма кого да нарече „татко“

Сред евакуираните недоносени бебета е и Ибрахим. Неговата история обаче няма същото продължение като тази на Бисан.

Майка му Исраа Бадр преживява тежко раздялата със сина си. Според разказа на семейството тя изпада в тежка депресия след евакуацията на детето. Само месец по-късно умира. Така, докато Ибрахим е далеч от дома и се бори да оцелее, той губи майка си.

Снимка: gettyimages

Когато по-късно се връща в Газа, за него остава баща му Джабри. Но и тази връзка трябва да бъде изградена отначало. Джабри се опитва да се сближи със сина си. Иска да бъде човекът, когото детето разпознава като свой баща, но времето и раздялата са оставили следа.

„Трябваше да ми казва „татко“. Днес дори не казва „татко“, разказва той пред "Ройтерс". В тези няколко думи се събира една от най-тихите последици на войната. Разделението не винаги се измерва с километри или с разрушени сгради. Понякога то се измерва с една дума, която детето вече не знае на кого да каже. За Ибрахим бащата не е просто човек, когото е виждал преди войната. Той е човек, когото трябва да опознае. И това е загуба, която не може да бъде видяна на карта.

► „Не обичам политиката. Искам да живея“

Мохамед Абед е инженер от Газа. Неговата история започва там, но продължава на хиляди километри от Близкия изток. През 2025 г. въздушен удар убива четиригодишната му дъщеря. Загубата е още една причина той да напусне Газа заедно със свои роднини. В крайна сметка Мохамед стига до Мексико Сити. Там започва отначало.

Той продава хумус, фалафели, шаурма и други палестински ястия на пазари в мексиканската столица. Храната се превръща в начин да изкарва прехраната си, но и във връзка с мястото, което е оставил зад себе си. Физически той е далеч от Газа. Психически обаче войната не е толкова далеч.

Самолетите над Мексико Сити могат да го върнат към спомените от дома му. Същото може да направи и гръмотевицата. Звуците, които за други хора са част от ежедневието, за него могат да се превърнат в напомняне за момента, в който дъщеря му е убита.

Снимка: iStock

Това е един от парадоксите на живота след войната - човек може да бъде на друг континент и въпреки това да продължава да живее в нея.

Мохамед не говори за политическите цели на страните и за военните стратегии. Желанието му е много по-просто. „Не обичам политиката. Искам да живея като всички останали - в мир“, казва той. Това изречение звучи почти обикновено. Именно в това е неговата тежест. След години на война, загуба и разселване желанието не е за победа или отмъщение. То е за нормален живот.

► Три години след това

На 7 октомври 2023 г. светът видя началото на атака, която само за часове прерасна във война. След нея дойдоха разселването, пленът и размяната на заложници и затворници, протестите, регионалната ескалация и ударите между Израел и Иран. Конфликтът постепенно излезе далеч отвъд границите на Газа и промени живота на милиони хора в Близкия изток. Големите заглавия обаче имат кратък живот. Човешките последствия нямат.

Ювал Рафаел продължава да пее за всеки един изгубен живот. Емили Дамари се връща към свободата с усещането, че всеки ден от нея е подарък. Ели Шараби се опитва да изгради бъдеще, в което паметта за съпругата, дъщерите и брат му има място. За Емили Хенд морето се превръща в пространство, в което понякога може да остави преживяното настрана. За Бисан едно от най-обикновените неща в живота - да познава майка си - се превръща в нещо, което трябва да бъде изградено отначало.

При Ибрахим тази връзка тепърва се създава. Баща му е човек, когото трябва да опознае след всичко, което е загубил. В Мексико Сити Мохамед Абед се опитва да започне отново чрез храната, която му напомня за дома, но шумът на самолетите все още може да върне спомените от Газа. Таха Ескандари носи в тялото си следите от протестите в Иран, а Нергес Мохамади продължава да плаща цена за правото да говори и да отстоява свободата си.

Снимка: iStock

Три години след 7 октомври Близкият изток продължава да бъде разказван чрез армии, ракети, правителства, преговори и граници. Но зад всяко число в статистиката стои човешки живот - нечие дете, нечий родител, нечий дом, нечий спомен.

Сред жертвите и оцелелите има хора, които отивали на концерт, стоели вкъщи, отглеждали децата си или излизали на улицата, за да протестират. Хора, които в онзи момент не знаели, че животът им ще бъде разделен на „преди“ и „след“.

На 7 октомври историята на Близкия изток се промени за един ден. За хората, които преживяха този ден, обаче, той не е останал в миналото. Той продължава - в спомените, в домовете, в телата и в опита им всеки ден отново да изберат живота.