Тя се влюбва в Русия по време на Студената война. Опознава Москва, видяла е възхода на Путин и промяната на една страна, която обича. Джил Дохърти е американски журналист и дългогодишен ръководител на бюрото на Си Ен Ен в Москва и Азиатско-тихоокеанския регион. Събира своите спомени и наблюдения в книгата „Русия отблизо“.

Иска ли Путин мир? Какво стои зад идеята за нова архитектура на сигурността? И какво ѝ пише Путин в лично писмо преди повече от 20 години? С Джил Дохърти разговаря Анна-Мария Конова часове преди представянето на книгата ѝ, част от поредицата „Власт и отговорност“ в София.

- През 2005 г., когато напускате Москва, Владимир Путин ви изпраща лично писмо. Нека започна с едно изречение от него: „Надявам се, че ще продължите да изпитвате топли чувства към Русия и нейния народ”. В продължение на повече от 20 години пазите това писмо на стената в дома си. Защо?

- Първо, това е писмо от Путин. То е много официално и има печат и подпис. Мисля, че е исторически документ, но по-важното е онова, което той е написал в него. Според мен днес би било невъзможно да напише същото. Когато напуснах Москва отношенията тогава бяха сравнително добри, което с днешна дата изглежда изненадващо. Винаги съм се опитвала да бъда обективна и да разбирам какво се случва. Мисля, че поне в първите години на управлението на Путин те оценяваха това. Не се опитвах да атакувам Русия, опитвах се да я разбера. И в това писмо той подчертава нещо важно – топлите чувства към руския народ. Но, разбира се, днес бих казала, че тези чувства не са насочени към Владимир Путин и към това, което той прави.

- Ако се върнем към онзи момент, смятате ли, че това беше обичайен жест, или е нещо необичайно за времето си?

- Мисля, че беше малко необичайно, защото не знам дали той пише прощални писма на други журналисти, но аз бях там дълго време. Бях в Русия почти 10 години. Освен това бях посещавала страната много пъти и преди това. Бях студентка, мисля, че той  знаеше за това. Освен това самият той е завършил Ленинградския държавен университет.

- Имате интересна връзка с Путин. Споменахме писмото, а след това идва друг необикновен епизод, който описвате в книгата си „Русия отблизо - прочутата целувка. Какво се случи тогава?

- По-скоро прословутата целувка. Звучи нелепо, но бях на конференция в Русия, на която присъстваше Путин. Исках да го поканя да даде интервю за Си Ен Ен. Казах: „Здравейте, господин президент, Джил Дохърти от Си Ен Ен. Исках само да ви кажа, че бихме се радвали да разговаряме с вас по всяко време и на всяко място”. Той отговори: „Здравейте, здравейте.“ Беше много любезен. След това каза, че човекът, който отговаря за графика му, е Дмитрий Песков, който стоеше точно до него. Познавах Дмитрий и се обърнах към него, и точно в този момент получих целувка по бузата. Бях меко казано изненадана. Помислих си: „Боже мой, Путин току-що ли ме целуна?“.  Беше един от тези моменти, в които сякаш попадаш в автомобилна катастрофа или се случва нещо напълно неочаквано.

- В книгата си казвате, че той е съветски човек, непредсказуем, но в началото сте го възприемали като реформатор. Какво се промени?

- Нека видим контекста. Борис Елцин си тръгваше, той подаде оставка. Беше възрастен, мисля, че беше преживял около четири инфаркта. Физическото му състояние беше много лошо. Пиеше. Политическата обстановка беше изключително хаотична. И тогава идва Путин. В началото на 40-те си години. Изглежда млад, силен, почти като спортист. Освен това около него има икономически реформатори, които тогава изглеждаха като истински реформатори. Мисля, че аз, както и други наблюдатели, си казвахме: „Това е нещо различно. Може би той ще бъде различен”.

- Но имаше ли конкретен момент, в който осъзнахте, че Путин всъщност не е такъв?

- Мисля, че това беше закриването и превземането на НТВ. Това беше независима телевизия. Журналистите там вършеха наистина много добра работа. Говореха по трудни теми. Например за войната в Чечения. И изведнъж телевизията беше превзета. Вие също сте журналисти, знаете – ако контролираш медиите, можеш да контролираш и съзнанието на хората.

- Вие сте свидетели на постепенното изчезване на независимата журналистика в Русия. Когато започна войната, направих интервю с Марина Овсянникова, която придоби, знаете, международна известност с антивоенния си протест по Първи канал и избяга. Случвало ли ви се е през годините да изпитвате страх, докато вършите работата си?

- Всъщност не. Мисля, че, за съжаление, руските власти се отнасят по различен начин към чуждестранните журналисти и към руските журналисти. Това не означава, че няма арестувани чуждестранни журналисти, но това, което правят руските власти, е да убиват собствените си журналисти. Погледнете Анна Политковская, погледнете „Новая газета“. Буквално арестуват, измъчват и убиват собствените си журналисти. Аз не мислех, че ще ме убият. Никога не съм имала такова усещане. Но смятах, че ще се опитват да ми влияят, да ме накарат да мисля, че всичко е наред и това, което правят, е правилно. И не ги обвинявам за това. Правителствата действат така.

По темата

- Върнахте се в Москва малко преди началото на войната в Украйна и след това трябваше да напуснете страната доста скоро. Каква беше ситуацията тогава?

- Живеех във Вашингтон. Си Ен Ен следеше изявленията на американското правителство, наблюдаваше ситуацията и отразяваше събитията в региона. Въпреки че Русия заявяваше: „Не, никога няма да нахлуем“, всички знаеха – или поне не всички, но американското правителство вярваше и разполагаше с информация, че Русия ще нахлуе в Украйна. В този момент от Си Ен Ен ме попитаха дали мога да замина за Москва. Разбира се, отговорих „да“. Това беше причината да отида там. Работата ми беше да анализирам за Си Ен Ен какво се случва.

Мисля, че едно от най-важните неща беше огромното количество информация и объркване. Ситуацията беше много неясна. А според мен, правителството умишлено създаваше това объркване, но бих казала, че едно от най-важните неща бяха лъжите. В английския има израз: „Откровени, нагли лъжи“. Просто очевидни лъжи. И те ги изричаха с напълно невъзмутимо изражение. Например: „Не, ние няма да нахлуем. Няма нахлуване, няма война.“ Беше абсурдно. Всеки можеше да го види.

- Какво мислите за бъдещето? В момента сме свидетели на опити за мирни преговори. Смятате ли, че Путин иска мир?

- Не. В крайна сметка, да, войната не е добра за Русия, нито в икономически, нито в много други отношения, но, за съжаление, смятам, че войната може да продължи още известно време, защото Путин не показва никакви признаци, че е готов да отстъпи. Той вече настоява за повече, отколкото поиска в началото. Иска Европа да се откаже от НАТО. Иска НАТО да напусне Европа. Това са абсурдни искания. И на някакво ниво бих предположила, че той самият трябва да го осъзнава. Но мисля, че разчита на това, че европейските съюзници, НАТО и отделните европейски държави ще се разединят, ще се уморят или ще престанат да искат да предоставят финансова помощ.

- А изглежда ли Западният свят единен? Имам предвид, че Европа настоява за принципи и гаранции за сигурност, докато Тръмп говори за сделки – кой разбира ситуацията по-добре?

- Мисля, че в момента Европа я разбира много по-добре. Но все пак това се случва в Европа. Така че е нормално тя да разбира ситуацията. Смятам обаче, че ако погледнете какво правят европейците, ще видите, че не е лесно. В ЕС има много различни държави. Да ги обединиш е трудно. ЕС не е САЩ. Той представлява група от много различни страни с различни интереси, но мисля, че повечето държави членки осъзнават колко сериозна е заплахата за Европа.

Стратегията на САЩ обаче е различна. Тръмп смята, че ако даде на Путин подарък – например възможност за възстановяване на търговията, сключване на сделки, връщане на Путин на международната сцена – Путин ще възприеме ситуацията по начина, по който я вижда Доналд Тръмп или Западът. Аз не съм съгласна с тази стратегия. Не мисля, че Путин може да бъде убеден по този начин. Например, ако американска компания се върне в Русия, според мен за Путин ще бъде изключително лесно да каже: „Добре дошли, а сега ще ви отнема и ще национализирам компанията ви“. Затова смятам, че стратегията да дадеш на Путин това, което той иска, или дори още подаръци, е погрешна.

- Но Путин говори за нов ред на сигурност в Европа. Възможно ли е това да се случи и какво означава за България? От какво трябва да се притесняват хората тук, когато чуват за нова архитектура на европейската сигурност?

- Няма да има нова архитектура на Европа. Просто е абсурдно. Путин иска това. Той го иска отдавна. Всъщност през 2021 г. го заяви съвсем конкретно. Той отправи тези нелепи искания към Европа, но говореше за това още преди години, когато бях в Москва. Това е неговият начин на мислене.

- Възможно ли е да се изправим пред нова Ялта? Имам предвид предстоящата тази седмица тристранна среща между Путин, Си Дзинпин и Тръмп. Какво очаквате от нея и какво послание ще изпрати тази среща?

- Не смятам, че ще постигнат кой знае какво. Мисля, че господин Си е доста интелигентен човек и бях изненадана, че изобщо се съгласи да участва. Но те няма да решат въпроса с ядрените оръжия, няма да го направят, защото Китай не иска това. Няма да решат и въпроса за Украйна. Няма да създадат нова архитектура на сигурността или нова Ялта. Но какво ще се случи? Владимир Путин ще се появи на снимките и пред телевизионните камери. Под светлините на прожекторите ще изглежда като международен лидер, а точно това иска той. Това е реклама.

- Какво мислите днес за Русия и руския народ. Можем ли отново да бъдем приятели?

- Това е хубав въпрос. Почти като последен въпрос в интервюто. Защото мисля, че можем, ако нещо се промени в ръководството на Русия. За съжаление, не вярвам, че това ще се случи при управлението на Путин. Ако путинизмът продължи, ще бъде много по-трудно. Но все още имам надежда, че руският народ ще изгради собствена демокрация. И тя не е задължително да бъде американска демокрация. Може да бъде руска демокрация. Но руснаците трябва искрено да искат да бъдат част от Европа. А това означава да не нападат други държави, да не нахлуват в други държави, да не ги дестабилизират и да не водят хибридна и саботажна война – нещо, което се случва в момента, точно сега, в Европа.