Най-мразя да ми викат Диди – някак си... няма нищо общо с мен, не знам. Не съм дете... Живея с майка ми и някой път не знам кой е детето - аз или тя. Все едно... Не рисувам, не пея, не свиря на нищо, не мога да правя нищо специално, не знам друго за себе си, освен че съм Диана. Не знам, имам чувството, че не съм оттук, че съм парче от нещо, което се е счупило, изчезнало е отдавна и от него случайно съм останала само аз. Живея с майка ми, татко умря миналото лято... Тате ме обичаше. Само той. Майка ми не я видях да плаче, тя не плаче. Понякога си мисля, дали има такова нещо като инвалид отвътре? Понякога ми е мъчно за нея, понякога искам да й кажа, че не съм виновна, че съм прецакала живота й, защото съществувам. Но аз съществувам... Знаеш ли какво е да си грешка?