За 26 години аз, Донка, не съм искала помощ от никого, не са ми подарили и не съм взела нищо наготово. Червила и обувки не ме интересуват, а работа в Смолян най-много има за жените около печката. Да, ама на мен не ми стига... Преборих ги - с техните камъни, по тяхната глава. Като си жена те подценяват - и тия които преследваш, и началниците. Не знам от колко месеца не съм спала, глезените ми са като диреци, гърбът ме боли, като че ли съм се родила бременна... край няма. Терминът ми е на 13-ти, а не знам как ще си тръгна от работата. И тя как ще си тръгне от мене - не съм момиче за памперси и пюрета... Страх ли ме е? Стояла съм пред пияни животни мъже. Закопчавам го и окото ми не мигва. От тоя мъж в корема ми за първи път изпитвам страх. Къде ще го заведе това дете майка му, като не знае в тоя свят къде започва черното и къде свършва бялото?