Манол Попнеделчев, по-известен като Попето. Децата ми като малки веднъж така: “Попе, да отидем на кино…”, та ядоха шамари и си станах пак “татко”. И за бандитите тука в Смолян, Попето си е име - познавам ги всичките, бяха ми съученици, и по едно време се бях заиграл с тях. Като баровци вървяха по града и аз до тях, обаче на мене ми тъпо, защото ги знам тия хора, дето им чупят ръцете. Викам си - не е за мене това. Мислих, пуших, мислих, пуших, отидох при татко, той се разплака, нищо не каза... Аз обаче знам - или ги мачкам, или не се откачам никога. Е, откачих се. И оттогава... ченге. Пара няма, ама ми е широко около врата. Оперативен, не съм по приказките, действам без грешка. И колегите ме знаят - на Попето методът може да не бил хуманен, ама една “беседа” и почва човекът да пее каквото ми трябва.