"Ничия земя": Раната "Възродителен процес"

С решения на ЦК на БКП в началото на 70-те години хиляди български мюсюлмани в Родопите и Пиринско са преименувани. 

Тази събота, 24 януари, в “Ничия земя” Елена Чопакова ни отвежда в Слащен – село на три километра от гръцката граница, община Сатовча, област Благоевград, за да ни запознае с двама мъже, които не се притесняват да кажат, че с тяхно съгласие и съдействие е осъществена смяната на имената на мюсюлманите в Слащен. 

Те са първите местни учители, те са партийният секретар и секретарят на народния съвет, участвали са в комисиите по преименуване на съселяните си, предпазили са селото от размирици и подкрепят целите на Възродителния процес – всеки посвоему, без да отричат зверството и жестокостта на методите му. Родени са като Ибрахим и Исмаил и повече от всичко вярват в българския си корен.

“С това предаване искаме да ви кажем, че не всичко е черно и бяло. И че за Възродителния въпрос не бива да говорят само политици, само на годишнини и само пред паметници. И че ако някой ви казва, че една партия се е родила от болката на Възродителния процес, това не бива да се смята за монополно право. И че Възродителният процес не бива да се затваря в рамки от години, защото той съвсем не е един - няколко са… Не очакваме да започнете да симпатизирате я на нашите герои, я на Възродителния процес. Целта ни е да ви покажем друга гледна точка към един от най-силните политически козове – историята. Владо и Исмаил до края на живота си ще се гордеят с това, че са опазили селото от кървищата на съпротивата и че са помогнали то да се модернизира, образова и отвори към света. До края на живота им ще има кой да ги мрази и вини за това. До края на живота им, че и след това, политиците - и с български, и с турски имена - ще се възползват от българите мюсюлмани, пишейки декларации, държейки речи и гледайки едностранчиво. На тях казваме, че насилието не ражда нищо по-различно от насилие и стремежът към вечно поддържане на чувството за вина или пък чувството за малоценност, не е начин раната да задравее. Колкото и думи да изпишете и изприказвате, има обиди, които нямат давност. В заключение можем да кажем, че винаги сме мислили историята за точна наука. До днес.”