Вижте историята на село Корница, чийто жители преди години го обявиха за турска територия

 

 

В миналия епизод на „Ничия земя“ видяхте Слащен – едно от така наречените „помашки села“, чиито учители са го предпазили от кръв, но са платили с имената си. Въпреки мюсюлманските си корени, Исмаил и Владо признаха, че оценката за Възродителния процес не е еднозначна и именно той откъсва населението от религиозния фанатизъм...

 

Няколко месеца преди събитията в Слащен, съседното село Корница се променя завинаги. От януари жителите му живеят на площада, вярвайки, че сплотеността ще защити и тях, и имената, с които са родени. Месец по-рано местен жител основава нелегална организация с подкрепата на турските тайни служби, която обявява селото за турска територия, а на площада му се развява турското знаме. Това продължава с месеци.

 

На 28-и март 1973 година доброволни отряди, милиция и армия възстановяват суверенитета на Народна Република България, а в размириците умират шестима души – трима от Корница, останалите от притеклото се на помощ съседно Брезница. Осъдени са девет от бунтовниците, а десетки са изселени. Близо половината от населението на селото понастоящем живее в Турция. Тази събота, 31 януари в “Ничия земя” Елена Чопакова ни среща с някои от тях оттатък Босфора, а с роднините им – отсам. Както и с фактите по случая в архивите на Държавна сигурност…

 

“Това е история на две епохи – минало и настояще, на два свята – Корница и Истанбул. И на две истини – тяхната и... другата. Чуйте разказите на свидетелите и участниците – и открийте разликата с архивите. Кой казва истината – документите или свидетелите - преценете сами! Историята, доколкото е точна наука и не се пише от победителите, се основава на документи и свидетелства. В днешната ни история разминаването е огромно...

 

 Единственото, в което сме сигурни е, че ако Корница бе мирна седяла, нямаше да се наложи да ходим до Истанбул, за да се срещаме с нейните жители. Може би щяхме да ги отрием на площада в Корница, а децата им – в училището отсреща. Може би те щяха да обичат България като майка, а не като мащеха. Може би нямаше да имат доверие само на една партия. Може би техните думи нямаше да разгневят някои от вас - нямаше да говорим на „езика на омразата“, а на един език. Може би....”