Война през обектива: Катя Москалюк, която събира историите на украинските вдовици

Сватбен пръстен, военна униформа и много красиви, но и тъжни спомени. Това е единственото, което остава за хиляди украински жени, които губят съпрузите си на фронта. Фотографът и документалист Катя Москалюк решава да разкаже историите зад човешките трагедии, за да не останат те просто част от статистиката. Тя създава проект, който цели да събере мислите и чувствата на вдовиците в Украйна - онези почернени жени, които завинаги губят своята опора.

РАЗТЪРСВАЩИ КАДРИ ВИЖТЕ ТУК

"Аз живея в Лвов. След началото на инвазията там имаше много погребения на войници. Посещавах опелата, за да върша своята журналистическа работа. Исках да покажа мъката, която войната носи със себе си, да покажа живота, белязан от смъртта. Често след церемониите в храмовете отивах и до гробищата. Там ставах свидетел на една традиция – винаги някой от семейството на починалия получаваше украинския флаг. Това е знак, че жертвата на покойника няма да бъде забравена, че смъртта му няма да бъде напразна. Спомням си, че по време на едно от тези връчвания на флага една вдовица взе знамето, доближи го до сърцето си и тихо прошепна: „Това ли беше?”. Беше ми много трудно да наблюдавам тази ситуация. Тогава реших, че трябва да започна да събирам историите на тези жени с разбити съдби и да ги представям на света", разказва Москалюк.

По думите ѝ всяка трагедия е различна, но в същото време има едно нещо, което обединява историите, които разказва. "Всяка една от тези жени иска да продължава да усеща мъжа си върху кожата си. Вероятно това е причината голяма част от тях да си правят татуировки след трагичните събития, които ги сполетяват", споделя тя. Такава е историята и на Ева, която губи мъжа си по време на боевете в Бахмут.

След 2 години война: Какво е състоянието на руската икономика?

"Още в началото на инвазията тя знае, че съществува риск мъжът и да загине на фронта. Заради това го моли да напише на лист хартия думите „завинаги заедно”. След смъртта му Ева взема късчето хартия и си татуира надписа с почерка на вече покойния си съпруг. Друга жена си направи татуировка с две дати – тази, на която съпругът ѝ е роден, и тази, на която той загива на фронта. Спомням си и момента, в който една от вдовиците ми показа как е татуирала сватбената си халка върху пръста си. По думите ѝ по този начин духът на починалия ѝ мъж ще остане с нея завинаги", отбелязва фотографът.

Понякога, освен самите жени, снима и това, което им е останало от мъжете им – вещите, с които разполагат. "Имам кадри на толкова много брачни халки, военни униформи. Няма да забравя как една жена ми сподели, че мъката ѝ е толкова голяма, че доста често като се прибира у дома вади униформата на мъжа си и просто се сгушва в нея, за да усети присъствието му", заяви журналистът.

По думите на украинската фотографка при подобен тип комуникация са важни две неща – изграждането на доверие и спазването на етичните стандарти. "Питам се дали да отида по-близо до скърбящите, да заснема портретни фотографии на плачещите деца, или да се отдръпна, за да не прекрача тази така важна граница на уважение към чуждите емоции, мисли и чувства. В крайна сметка обаче, когато отида на нечие погребение, аз върша работата си - снимам. Това е така, защото вярвам, че живеем във времена, в които, ако нямаш кадри от определено събитие, то нямаш и доказателства, че то изобщо се е случило. Много е важно подобни ситуации да бъдат документирани", смята тя. В началото за Катя е трудно да намери жени, които да искат открито да говорят за мъката си. След като публикува първите истории в профилите си в социалните мрежи обаче, броят на вдовиците, готови да говорят, нараства лавинообразно.

Две години война в Украйна: Надеждата за мир продължава да изглежда далечна

"Винаги имам различен подход към жените, които снимам и чиито истории разказвам. Няма някаква универсална формула. Бих искала да подчертая обаче, че за мен е много важно комуникацията да бъде на човешко ниво, да започнеш общуването си с личността отсреща, припомняйки ѝ нещо хубаво, приятен момент или спомен. Често питам вдовиците, които снимам – как се запознахте със съпруга си, къде се видяхте за първи път, кой е най-красивият момент, който сте споделили заедно. А след края на разговора ми с тези жени винаги им задавам въпроса какви са плановете им за бъдещето. Не искам да ги оставям затънали в миналото и скръбта. По-скоро се стремя да насоча вниманието им към това, че животът трябва да продължи", разкрива тя.

Често, докато се борят със скръбта от тежката загуба, жените, чиито истории събира Катя, трябва да отговарят и на въпросите на своите деца. Най-тежкият от тях е къде е татко? "Това е един доста болезнен въпрос.  Доста често децата питат: „Защо моите съученици имат бащи, а аз нямам?”. Когато става дума за твърде малки дечица, се налага майките им да ги лъжат, че когато войната приключи, бащите им ще си дойдат у дома. Други вдовици пък казват истината – че бащата е герой", споделя Катя.

Историите на овдовелите жени оказват емоционално влияние и върху самата Катя. Тя добре знае колко е важно да имаш човек до себе си – някой, който да държи ръката ти в трудните времена. Фотографката е омъжена. Съпругът ѝ не е на фронта, тъй като работи в т.нар. „критична инфраструктура” – енергийният сектор. Двамата имат и дъщеря на 12 години, която добре познава работата на майка си. "Дъщеря ми е виждала почти всички мои снимки, посветени на войната в Украйна. Въпреки това все пак опитвам да я предпазя. Спомням си случай, когато мой колега ми беше пратил линк, озаглавен: „Кадри от първите месеци на пълномащабната война в Украйна, която всъщност съществува от повече от 10 години”. Вътре имаше някои доста шокиращи изображения. Докато ги разглеждах, не бях обърнала внимание, че дъщеря ми е зад мен. Изведнъж чух как някой плачe, обърнах се и я видях", разказва Катя.

Защо говорим за войната в Украйна: Как се промениха Европа и светът

Най-големият кошмар, който войната носи със себе си, е усещането, че никъде не можеш да си в безопасност. "Ние нямаме сигурност, няма места, на които да отидем и да се усетим защитени на 100 процента. Както вече споменах, аз живея в Лвов – голям град, който се намира близо до полската граница. Преди известно време заснех поредица от снимки, които озаглавих войната през моя прозорец. Моят дом се намира в центъра и съм ставала свидетел на сериозни ракетни удари. Изключително трудно е да свикнеш със сирените, които обявяват тревога. За нас те означават, че след броени минути някой в Украйна ще умре", посочва фотографът.

Украинската журналистка не спира да се надява, че ще дочака мирни времена. "Плановете ми за бъдещето са да продължа да върша работата си, да снимам, да показвам последиците от войната. За съжаление имам доста работа в това отношение. Въпреки всичко – надявам се да мога да снимам една мирна Украйна и да разказвам позитивни истории за силата на нашия народ, който успява да се възстанови след всичко преживяно", завършва Катя Москалюк.