24 години на път с изминати над 50 000 км: Историята на мъжа, обиколил света пеша

Има хора, които пътуват, за да избягат. Има и такива, които вървят, за да открият света. А после идва Карл Бъшби – човекът, който превърна ходенето пеша в мисия на цял живот.

Над 24 години по пътя. Повече от 58 000 изминати километра. Четири континента. Десетки държави. Пресечени джунгли, пустини, планини, смъртоносният Дариенски пролом  и дори замръзналият Берингов проток – пеша, там където малцина изобщо се осмеляват да стъпят. Без да използва транспорт. Без да прекъсва. Само с воля, упоритост и една идея, която звучи почти невъзможно: да обиколи света на собствен ход. Това не е просто история за рекорди. Това е разказ за граници - и за това как се преодоляват. За страх, самота и сила. За човек, който доказва, че когато направиш първата крачка, няма невъзможен път.

Здравейте, г-н Бъшби! Kои преживявания в младостта Ви оформиха приключенската Ви натура?

Преди да започна да обикалям света, бях в британската армия 12 години – в парашутен полк. Мисля, че това ме подготви много добре. Военната служба ти дава онази вътрешна увереност, от която се нуждаеш, за да се справиш със света. Като парашутисти всичко, което правим, е на крака. Става въпрос за изминаване на големи разстояния, издръжливост и работа с много тежести. Но в тази среда темата за това колко далеч може да стигнеш, наистина се превръща в реален въпрос. И в крайна сметка доведе до мащабна експедиция, която обхвана буквално целия свят. Така че всичко това се случи, докато бях през последните пет години в армията.  

А помните ли момента, в който за първи път почувствахте, че един обикновен живот няма да Ви е достатъчен?

Мисля, че моментът, в който за първи път осъзнах, че животът ми ще бъде приключение, беше, когато получих картичка за рождения си ден от баща ми. В нея имаше бележка за това как няколко момчета от специалните части били говорили за това да изминат пеш разстоянието от Лондон до Ню Йорк, използвайки т.нар. Берингова сухоземна връзка. Това привлече вниманието ми. Всъщност няма истинска сухоземна връзка в Беринговия проток - не и през последните около 23 000 години. Но разстоянието е толкова малко, че изкушението е голямо. А през зимата, когато ледът се спуска на юг, може би е съществувала възможност той да се използва, за да се премине този участък - което на практика свързва двете Америки с Азия, Европа и останалия свят.

Това беше повратен момент за мен. Спомням си как взех черен маркер и начертах линия върху картата, която минаваше през цяла Азия. След това я продължих надолу - чак до най-южната точка на Южна Америка. Не разбирах защо някой би искал да спре в Ню Йорк - затова продължих чак до края на Америките.

32 000 км, 4 континента, 11 години: Уникалната история на първата жена, обиколила света пеша (СНИМКИ)

Мисля, че в този момент осъзнах: „Да, това е нещото, което съм търсил“. Направихме бързо, приблизително изчисление - от онези, тип „на гърба на бирена подложка“. Стигнахме до около 12 години, приблизително 36 000 мили – или 37 000 километра. Това беше нашата оценка тогава, за един много, много дълъг период от време.

И изведнъж всичко стана изключително вълнуващо. От този момент нататък просто не можех да се откажа. Именно онази линия върху картата, която обхващаше света, беше нещото, което вдъхнови цялото начинание.

Споменахте за способността си да понасяте физически и психически трудности. Как годините Ви в британската армия повлияха на това?

О, помогнаха ми в огромна степен. Наистина беше голямо предимство. Всъщност именно това в крайна сметка ми даде увереността да кажа: „Да, мога да го направя“ и да погледна онази линия на картата. По онова време бях в средата на 20-те си години - възраст, в която си във възможно най-добра физическа форма. А издръжливостта и психическата устойчивост бяха ключът към всичко. Така че всичко това изигра много важна роля. Като нов парашутист, човек до голяма степен е „програмиран“ да мисли, че е неуязвим - че може да се изправи срещу света. И това всъщност е нещо добро, защото подобна свръхувереност може да те отведе много далеч.

Това звучи много впечатляващо. Кога за първи път се появи идеята за експедицията „Голиат“ и доколко реалистична изглеждаше тя тогава?

Имаше страшно много неизвестни. В деня, в който започнахме, всъщност нямахме ясна представа как точно ще го направим. Но просто вярвах, че можем. Бяхме планирали всичко по най-добрия начин и мисля, че имахме добра представа за реалността. Например разбирахме, че първите години ще бъдат изключително трудни - или ще ни калят, или ще ни пречупят. Знаехме, че ще трябва просто да оцелеем.

Баща ми често сядаше да чертае планове и стратегии и винаги сме гледали на двете Америки като на ключов етап. Ако успеем да преминем през тях – тоест, ако стигнем през Латинска Америка до границата със САЩ, вярвахме, че нещата ще се променят.

Започнахме без никаква подкрепа, без финансиране, без нищо. Така че трябваше просто да „пробием“ със собствени сили. Аз вярвах, че можем да го направим - и точно така се случи. Тези първи години бяха една непрекъсната борба, едно постоянно оцеляване.

Но щом стигнахме до границата със САЩ, нещата веднага се промениха. Хората започнаха да се свързват с нас. Защото изведнъж попаднахме в целевата аудитория на много компании за екипировка на открито - които по онова време, около 2000 година, нямаха особен интерес към Латинска Америка, но определено имаха към пазара в САЩ.

Как една жена откри себе си сред бедуините: Среща с американката, която заживя в пещера в Петра

И изведнъж всички се заинтересуваха. Така малко по малко получихме спонсорство, появиха се и средства – а така нещата станаха малко по-лесни. След това всичко тръгна по инерция, като лавина. Още преди да стигнем до Аляска, успяхме да сключим голяма сделка, което беше изключително важно. Парите от нея - платени предварително - покриха онзи много скъп северен етап от пътуването: към Аляска, Беринговия проток и Сибир. Само логистиката тогава струваше десетки хиляди долари. Изглеждаше ни направо абсурдно да го реализираме. Но ние вече разбирахме, че ще се развият нещата. И имахме късмет, че всичко се подреди доста добре.

А кое беше най-трудното решение, което трябваше да вземете, преди да тръгнете на път през 1998 г.?

Най-трудните решения? Вероятно тези, свързани със семейството. Имаше много тежест в това да се откъснеш от близките си и да кажеш „довиждане“ за поне 12 години - макар че знаехме, че ще е и повече. На практика буквално си изгорихме мостовете, така че нямаше връщане назад. Правилото беше, че не мога да се прибера у дома, докато не завърша това, което смятах, че е същността на експедицията. Самото решение да тръгна всъщност не беше трудно, защото до този момент вече бях мислил за това и работил по него с години.

Започвайки мегаекспедиция от Чили - какво беше усещането да направите първите стъпки от това необикновено пътешествие?

Имаше смесица от чувства. Мисля, че едно от най-силните беше облекчението, защото бяхме работили много упорито, за да стигнем дотам. И най-накрая вече правехме първите крачки по пътя.

Разбира се, имаше и вълнение - както и известна доза тревога, защото буквално стоиш на един път и гледаш напред към нещо, което ще продължи, много години и десетки хиляди километри. Нямаш представа как точно ще го осъществиш. Нямаш почти никакви средства, нито реална подкрепа.

Така че има много несигурност - но тя също е вълнуваща. Това всъщност е същността на приключението: че не знаеш как точно ще се справиш, но си сравнително уверен, че ще успееш. В този момент си по-далеч от дома, отколкото някога е била пилотирана мисия до Марс. Дори една мисия до Юпитер изглежда по-близо в сравнение с нашата. Така че усещането е изключително силно, направо опияняващо. Да, накратко истинска смесица от емоции. Все пак си спомням, че облекчението беше едно от най-силните. Фактът, че най-накрая успяхме да задвижим цялото това начинание, беше огромен напредък.

Кой е най-неочакваният урок, който научихте за света, докато вървяхте?

Мисля, че най-големият урок е, че светът е просто невероятен, а хората са изумителни. Като цяло, когато досега си имал военна кариера, не виждаш най-доброто от човечеството. Затова за мен това беше истинска изненада. Това, което наистина ми се разкри, беше колко гостоприемни могат да бъдат непознати към човек, когото изобщо не познават - просто някакъв тип край пътя, който бута количка. Беше поразително колко силен отклик получавах. И това се повтаряше непрекъснато през цялото пътуване - във всяка култура, във всяка страна. Това определено беше едно от най-големите прозрения за мен.

И е много силно послание, което мога да предам нататък, защото прекарвам доста време в училища и обучителни центрове. Чудесно е да можеш да застанеш пред деца и да им кажеш: независимо как ви изглежда светът - особено през призмата на 24-часовия новинарски цикъл, който създава усещането, че всичко върви към катастрофа - от гледната точка на човек, който пътува, светът е нещо изключително. Винаги им казвам, че съм срещнал 99.999% от най-доброто в човечеството. И хората наистина имат нужда от време на време да си го припомнят.

Дариенският пролом е изключително рисков, пресечен и гъсто залесен регион с дължина около 100 километра, разположен на границата между Панама и Колумбия. На практика едно от най-опасните места на Земята. Какво си спомняте най-ярко от това предизвикателство?

Мисля, че това вероятно е едно от най-страшните неща, които съм правил. Беше изключително трудно - може би едно от най-тежките предизвикателства, през които трябваше да преминем, за да преодолеем този участък. Имаше много близки срещи с опасността. Това вероятно беше един от най-страшните периоди, защото буквално се промъкваш през фронтовата линия на голям въоръжен конфликт. Няколко пъти ни държаха на мушка, дори попаднахме в затвора.

Да плуваш като делфин: Той стана петкратен параолимпийски шампион без ръце и с атрофирали крака (ВИДЕО)

От панамската страна беше като момчешка мечта за приключение - но в най-крайната ѝ форма. Буквално се опитваш да си пробиеш път през джунгла, през средата на военна зона, и преминаваш през всичко, което това крие като опасности и рискове. За мен и баща ми, като бивши военни, това беше нещо като „учение по укриване и оцеляване“ - камуфлаж през нощта и избягване на хора, придвижване по реки, маскирани като плаващи отломки, и да правиш на всичко необходимо, за да останем незабелязани. До степен, че трябваше да намираме храна в джунглата, само за да се изхранваме и да продължим напред. Беше изключително интензивно. Така че определено това беше едно от най-тежките и най-страшните неща, които съм преживявал.

Имаше ли момент, в който сте бил близо до отказване и какво Ви караше да продължите?

Определено беше чувството за мисия. Мисля, че когато веднъж се „заключиш“ в нещо подобно, всичко е въпрос на правилната нагласа. Ние не тръгнахме с идеята „да опитаме и да видим какво ще стане“. Бяхме твърдо решени от самото начало, че няма да се приберем, докато не стигнем до края.

И честно казано, очаквахме, че ще се изправим пред какви ли не препятствия. Светът ти поднася трудности, но винаги има начин да ги заобиколиш. Всеки път има решение - дори понякога това просто означава да изчакаш, да проявиш търпение. Но да - не е имало реална причина да вярваме, че няма да успеем, освен ако не се случи нещо катастрофално, като тежка травма или нещо подобно. Никога не съм изпитвал и страх.

Кое е най-разпространеното погрешно схващане, което хората имат за пътуването Ви?

Че обичам да ходя пеша? Мисля, че понякога хората говорят за тази експедиция така, сякаш съм бил непрекъснато в движение 27 години, което не е вярно.

Ако всъщност погледнеш колко време общо съм прекарал на път, вероятно става дума за около 15 години или нещо подобно. Имало е голям отрязък от време, през което просто съм чакал. Два пъти сме имали периоди по около три години, в които просто сме стояли и сме чакали - например финансовата криза през 2008-2010 г., а след това - пандемията, която добави още няколко години застой. Има и много ситуации, свързани с преодоляването на различни „празнини“ в маршрута - като Каспийско море и други подобни места. Само планирането и опитите да се организира преминаването през тях отнемат години.

Също така визите - постоянно влизане и излизане, издаване на документи и т.н.

Така че прекарваш много време просто в чакане, докато можеш да продължиш, или в опити да направиш нещата възможни. И това е също толкова голяма част от историята, колкото и самото ходене. Защото в основата си това наистина е ходене - да стигнеш от южния край на Южна Америка обратно до Великобритания, без да използваш никакъв транспорт. Просто трябва да вървиш. Но от друга страна не става дума само за ходенето, а за всичко, което е нужно, за да се осъществи това пътуване. Има две прости правила: първо - не мога да използвам никакъв транспорт, за да напредвам. И второ - не мога да се прибера у дома, докато не пристигна пеш. Но тези две на пръв поглед прости правила стават изключително сложни, когато се сблъскат с реалния свят.

Именно спазването им е същността на това пътуване. А голяма част от него е решаване на проблеми - търсене на спонсори, изчакване на пандемии, логистика, финанси, визи, места за престой и всичко останало. И когато напреднеш, се появява нов проблем, който трябва да решиш - къде да останеш, как да уредиш визите, как да покриеш разходите и т.н. Така че всичко това става част от историята – и означава да направиш едно такова пътуване възможно.

Свободна като птица: Говори жената, която танцува в небето и лети в тунели (ВИДЕО)

След толкова години живот в екстремни условия, чувствате ли се в по-добра форма?

Ами физически - не. Просто остарявам. Никога повече няма да съм в такава форма, колкото бях в края на 20-те си години, когато напуснах армията. Тогава бях във възможно най-доброто си състояние. След това тялото ти просто се адаптира към пътя и остава на едно определено ниво. Оставаш толкова във форма, колкото ти е нужно - и нищо повече. Което за много хора изобщо не би се считало за особено добра физика. Не е като в онези дни, когато бяхме бегачи. Но е достатъчно, за да вършиш това, което трябва. И не е нужно да се натоварваш повече, нито да си свръхмускулест. И със сигурност не трябва да подлагаш тялото си на излишен стрес. Аз например бях запален бегач. Ако не бягах всеки ден, получавах тревожност, но се наложи да се откажа от това, за да запазя коленете си, защото имаше по-важни неща - като това просто да остана на пътя и да продължа да се движа.

След десетилетия ходене пеша, какво означава „дом“ за Вас сега - място, хора или нещо друго?

О, какво означава дом за мен сега… Това е добър въпрос. Определено е нещо различно. Всъщност вече не възприемам думата със значението на „дом“, което познаваме. Почти се е превърнал в нещо като митология. Родината ми Великобритания е била толкова далеч от мен толкова дълго време, и винаги е имало толкова много препятствия, които трябва да преодолея, за да се върна там - че мястото просто изглежда много отдалечено. А е минало много време, откакто съм бил за последно у дома, че всичко се е променило. Като че ли ще се върна в страна, която вече не познавам добре - и, както при много други държави, ще трябва отново да се уча да я разбирам. И не знам дали изобщо ще живея във Великобритания, защото съм видял толкова много невероятни, изключителни места по света, че бих искал да се върна и да бъда отново там.

Така че мисля, че известно време ще съм в състояние на несигурност. Но ще видим.

Каква е най-голямата Ви мечта? Има ли някаква голяма цел, която все още не сте реализирали, но за която мечтаете?

Всъщност има, да. Друго мое голямо увлечение в живота е грамотността и ангажирането на хората с науката. И вероятно точно върху това ще се фокусирам, когато - или по-скоро след като експедицията ми приключи. Това е нещото, с което наистина искам да се „захвана сериозно“ и вероятно да прекарам остатъка от живота си. Защото това е още една битка, която трябва да се води. И мисля, че бих предпочел да посветя остатъка от живота си на това предизвикателство, на този проблем, след като пътешествието ми приключи - което ще стане съвсем скоро.

„Несигурността може да ме погуби или осакати”: Говори световният рекордьор по death diving

Така че в момента „зад кулисите” активно се опитвам да намеря начин да направя това възможно. Вече имам и неправителствена организация, която отново е насочена към науката, и искам да работя по нея, за да я задвижа възможно най-скоро, след като се върна у дома. Така че това в момента заема голяма част от вниманието ми - и мисля, че това е моето бъдеще.

В обобщение - приблизително колко километра сте изминали до момента? Знам, че сте били в България, ще се върнете ли някога у нас?

О, мисля, че общото изминато от мен разстояние досега е около 50 000 километра или нещо такова – всъщност май с около няколкостотин километра отгоре, но не съм смятал последните няколко месеца. И да, България беше по пътя ми. Минах през София преди няколко месеца. Беше страхотно, прекарах си чудесно. България беше добра тренировка - има хубави хълмове при вас. Определено ги помня. И беше много красиво, много ми хареса София.

Благодаря, тук винаги сте добре дошъл - когато пожелаете да дойдете на море или в планината, винаги ще бъдете добре приет.

Кой знае, може би някой ден ще се върна. В момента сме в Германия. Ще продължим пътешествието през страната още около месец и след това се надяваме да отидем до Белгия. Още известно време ще обикаляме в Европа, а след това ще видим накъде ще ни отвее вятърът.

Автор: Цветина Петкова