„Страхувах се да мина през хола, днес влизам във военни зони“: История за страх, смелост и втори шанс

Някои хора правят филми. Други използват киното, за да променят човешки съдби. Тадеъс Матула принадлежи към втората категория. Носител е на награда „Еми“ и режисьор на десетки документални продукции. Той е човек, посветил живота си на търсенето на истината зад публичните образи. Вярва, че най-важните истории не са за победителите, а за хората, които продължават напред въпреки страха, болката и съмнението.

Днес Тадеъс Матула е име, свързвано с едни от най-въздействащите документални проекти в Съединените щати. Но зад професионалните успехи стои едно самотно момче от Далас, което е открило надеждата не в църквата, а пред телевизионния екран, гледайки „Междузвездни войни“. Момче, което дълго време живее под властта на тревожността и страха, преди да намери своя собствен път към радостта.

В откровен разговор Матула разказва за способността на киното да спасява човешки животи, за срещите си с легендарни спортисти и противоречиви личности, за войната в Украйна, за депресията, която едва не го пречупва, и за философията, която го води през последните години. Това не е просто интервю с режисьор. Това е разговор за смисъла, надеждата и способността на човека да открива светлина дори в най-тъмните периоди от живота си.

Историята на най-великия в бокса: Мохамед Али-младши за успехите, каузите и обичта към баща си

„Филмите ми дадоха повече надежда, отколкото църквата“

Здравейте, г-н Матула! Този разговор е посветен на личността зад камерата, затова ще започна от самото начало. Какво дете бяхте? Каква беше най-голямата Ви мечта и как станахте режисьор? Лесен ли беше пътят или киното се оказа план Б?

Не, това винаги беше моят път. Не е имало момент в живота ми, в който да не съм искал да правя филми. Всъщност, дори не бих го нарекъл мечта. Още от ранна възраст просто знаех, че това ще се случи. Знаех го по-сигурно, отколкото знаех, че дишам.

Ако трябва да обясня откъде идва това усещане, вероятно е свързано с факта, че бях много тъжно и затворено дете. Трудно създавах приятелства, трудно се чувствах щастлив. Често оставах вкъщи вместо да отида на училище. Не защото бях болен, а защото бях потиснат, тревожен и самотен. Тогава открих магията на киното.

Роден съм през 1978 година и благодарение на по-големия ми брат израснах в ерата на оригиналната трилогия на „Междузвездни войни“. Пусках касетите във видеото и за два часа напусках реалността. Озовавах се в свят, където приятели се събират, за да направят невъзможното. Беше сякаш някой ме прегръщаше през телевизионния екран и ми казваше, че всичко ще бъде наред.

Докато останалите деца искаха да бъдат джедаи или Хан Соло, аз исках да бъда човекът, който създава този свят. Човекът, който подава ръка на някое самотно дете и му дава надежда. И до днес мисля за това, когато започвам нов проект. Винаги си напомням, че някъде има едно дете пред екрана. Нашата задача е да достигнем до него и да му дадем тази прегръдка.

В крайна сметка всеки филм може да се превърне в нечий любим филм за цял живот. А когато знаеш това, си длъжен да вложиш максимална искреност във всяка сцена.

Кога осъзнахте каква голяма сила има киното?

Много рано. Имам приятел от гимназията, който реши да учи кулинария, след като гледа филма „Джери Магуайър“. Няма нищо общо между филма и готвенето, но той беше вдъхновен от идеята да следва призванието си.

Това е невероятната сила на киното. Понякога прекарваш само два часа с публиката, а след години някой може да каже: „Взех това решение заради филм, който гледах.“

Аз съм част от поколението, което първо получи възможността да гледа филмите отново и отново у дома. Това промени всичко.

Израснах в Далас, Тексас. Лятото беше непоносимо горещо. Спомням си как вървях пеша до кварталното кино, влизах от жегата в леденостудената зала и сякаш прекрачвах в друг свят. Това бяха истински магически моменти.

Какво място заема духовността във Вашето творчество?

Спомням си интервютата на Бил Мойърс с Джоузеф Кембъл - авторът на „Героят с хиляда лица“. Там се говореше за режисьора като за съвременен шаман или съвременен свещеник. Когато ги гледах като възрастен, тези думи ме удариха много силно.

Не искам филмите ми да поучават хората или да им казват как да живеят, но вярвам, че носят отговорност към нещо по-голямо. Киното има огромна сила и не можем да се преструваме, че това не е така.

Интересното е, че когато бях дете, получих повече надежда, повече усещане за принадлежност и повече вяра, че всичко ще бъде наред, от „Междузвездни войни“, отколкото от католическата църква. Може би защото в църквата усещах повече страх, а във филмите – надежда. А надеждата е безценна, особено за хората, които се чувстват различни или самотни.

От сърцето на кубинската революция до критик на режима: Говори непокорната дъщеря на Фидел Кастро

„Най-голямата ми изненада беше Брайън Босуърт“

Кой е най-интересният спортист, когото сте срещали пред камера? Някой, който се е оказал напълно различен от публичния си образ?

Това е труден въпрос. Никога не съм планирал да стана документалист. Винаги съм искал да правя игрално кино, но първият ми документален филм се превърна в огромен успех. По онова време той постави рекорд за най-гледана документална премиера в историята на ESPN.

След този успех започнах да получавам предложения за още документални проекти и така вече повече от петнадесет години работя в този жанр.

Най-голямата изненада за мен беше Брайън Босуърт. През 80-те години той беше една от най-шумните и противоречиви фигури в колежанския футбол в Съединените щати. Имаше скандален имидж, държеше се арогантно и беше известен като „The Boz“. Когато ми предложиха да направя филм за него, първата ми реакция беше: „Защо? Нима вече не знаем тази история?“ Мислех си, че това е просто поредният случай на известен спортист, който се е държал ужасно и е получил заслуженото.

После се срещнах с него и открих човек, който ненавиждаше образа на „The Boz“ повече от всички останали. Открих един срамежлив мъж, който като млад е бил хвърлен в центъра на огромната слава и никога не е знаел как да се справи с нея. Защитавал се е зад маска, която постепенно е погълнала истинската му личност.

Кариерата му приключва твърде рано и той никога не получава възможност да израсне пред очите на публиката. Никога не получава шанс да покаже кой е всъщност.

Документалният филм се превърна в история за човек на почти 50 години, който все още се опитва да разбере кой е. Това беше огромен урок за мен. Научи ме колко опасни са предварителните преценки. Понякога вярваме, че познаваме нечия история, а всъщност не знаем абсолютно нищо.

„Винаги ме интересуват хората зад маската“

Има ли голяма спортна фигура, чиято история винаги сте искали да разкажете, но все още не сте имали възможност?

Да, има няколко такива. Един от хората, които винаги са ме интригували, е Джон Макенроу. Той много ми напомня за Брайън Босуърт. И двамата изграждат публичен образ, който постепенно започва да ги поглъща. Макенроу беше известен със своя избухлив характер и постоянните си конфликти на корта. Но това, което ме интересува, не е скандалната му страна. Интересува ме моментът, в който човек започва да се отделя от самия себе си.

Навремето Макенроу говореше за избухванията си по съвсем различен начин. Казваше: „Това е нещо, върху което работя. Това е моя слабост.“ След един инцидент, когато по време на турнир избухва и предизвиква скандал пред шведското кралско семейство, започва да говори по друг начин. Тогава вече казва: „Това не съм аз“.

За мен това е много важна разлика. В момента, в който престанеш да приемаш собствените си действия като част от себе си, губиш връзка с настоящето. А според мен точно това му попречи да остане най-добрият тенисист в света.

Има ли други спортисти, които бихте искали да превърнете в герои на филм?

Разбира се. Много бих искал да направя нещо за Диего Марадона, а също и за Лионел Меси. При Меси обаче е по-трудно. Неговата история е впечатляваща, но няма онзи драматичен повратен момент, който незабавно променя всичко и те кара да кажеш: „Ето това е филм.“

При Марадона е различно. Там има светлина и мрак. Гениалност и самоунищожение. Това е материал, който естествено се превръща в драматичен разказ. Мен винаги ме привличат сложните хора. Не героите и злодеите от приказките, а реалните личности, които носят и двете в себе си.

„Не мисля, че съществува човек, който не заслужава да бъде разбран“

Има ли човек – в спорта, политиката или обществения живот – чиято история никога не бихте разказали? Някой, за когото бихте отказали да направите филм?

Това е много интересен въпрос. В последните години, особено заради социалните мрежи, сякаш живеем във време на постоянни морални изпитания. Ако разговаряш с някого, веднага те обвиняват, че го подкрепяш. Ако се опиташ да го разбереш, смятат, че го оправдаваш.

Аз не мисля така. Ще дам пример. Аз съм категорично против политиката на Доналд Тръмп. Но ако ми предложат възможност да направя документален филм за него, бих го направил. Не защото го подкрепям, а защото хората са интересни. Тръмп изгражда образ на силен лидер, но според мен в основата на много от действията му стои страхът да остане насаме със себе си. Това не означава, че трябва да му съчувстваме. Означава, че трябва да се опитаме да разберем.

Смятате ли, че дори най-противоречивите личности могат да бъдат разбрани?

Да. Ще кажа нещо, което вероятно няма да се хареса на всички. Мисля, че във всеки човек има нещо, което може да бъде спасено. Не казвам, че всички трябва да бъдат оправдани. Казвам, че никой човек не е изцяло добро или изцяло зло.

Да плуваш като делфин: Той стана петкратен параолимпийски шампион без ръце и с атрофирали крака (ВИДЕО)

Работите по филм за Украйна. Промени ли това гледната Ви точка към човешката природа?

До голяма степен. Докато снимах в Украйна, бях поразен от решимостта на хората там. Но също така видях колко лесно войната превръща омразата в ежедневие. Много украинци, с които разговарях, вече не правят разлика между руската държава и всички руснаци. Първоначално това ме изненада. После започнах да разбирам защо.

Когато години наред живееш сред разрушения, смърт и постоянна заплаха, емпатията започва да се изчерпва. И все пак вярвам, че ако загубя способността си да изпитвам състрадание към другите, губя нещо съществено в себе си. За мен омразата е опасна не само за човека, към когото е насочена. Тя е опасна и за този, който я носи.

Това ли е причината да вярвате, че няма човек, чиято история не заслужава да бъде разказана?

Точно така. Аз не правя филми, за да съдя хората. Правя ги, за да разбера защо са станали такива. Защото ако престанем да задаваме този въпрос, започваме да делим света на добри и лоши хора. А истината е много по-сложна.

„Страхувах се да премина през хола. Днес влизам във военни зони.“

Когато снимахте толкова близо до активна военна зона в Украйна, кой беше моментът, който ви разтърси най-силно не като режисьор, а като човек? Промени ли това пътуване разбирането Ви за смелостта?

През голяма част от живота си живях под властта на страха. Когато бях малък, се страхувах да прекося хола в нашата къща през нощта. Бях убеден, че от прозорците ме наблюдават непознати очи. Дори тогава разумът ми подсказваше, че вероятно е някаква игра на светлината, но страхът беше по-силен.

Години по-късно осъзнах, че отдавна не бях мислил за тези очи. Един ден нарочно коленичих на мястото, от което някога ги виждах. Те отново бяха там. Оказа се, че това са отражения на уличните лампи, които се виждаха само от определен ъгъл. Разказвам тази история, защото тя казва много за начина, по който работи страхът.

Когато заминах за Украйна, не изпитвах страх. Не защото съм безразсъден, а защото знаех, че съм там по правилната причина. Не търсех опасността. Търсех възможност да бъда полезен чрез историите, които разказвам. След третото ми пътуване там осъзнах нещо важно. Получих възможност да видя колко дълъг път съм извървял като човек. Когато животът ме изправи пред истинско изпитание, аз не избягах. Не се обърнах и не тръгнах в обратната посока.

„Роден бях с травма, преди да разбера какво е страх“

Откъде идваше тази тревожност в детството Ви?

Част от нея вероятно е била вродена, но има и нещо друго. Роден съм с цепнатина на устната и небцето. Преди да навърша една година, вече бях преминал през три операции под пълна упойка. Тогава, разбира се, не можех да разбера какво се случва, но по-късно осъзнах, че подобни преживявания оставят следа в нервната система и влияят върху начина, по който човек възприема света. През голяма част от живота си живях с усещането, че нещо не е наред, че съм различен, че не принадлежа напълно никъде. Помня, че като дете мразех Хелоуин. Всички мои приятели го обожаваха. Не можех да разбера защо доброволно искат да се плашат. За мен страхът не беше забавление. Аз бях уплашен през цялото време.

Как стигнахте от това състояние до човек, който работи в най-опасните точки на света?

Това беше дълъг процес. Имаше период от живота ми, в който почти не напусках апартамента си. Не защото физически не можех, а защото не исках да се срещам с очакванията на другите хора. Не исках да се изправям пред света. Бях стигнал до момент, в който не исках да живея. Не исках дори да съм бил жив, защото си мислех, че така никой няма да страда за мен. Това беше дъното. След това започна възстановяването.

Спомням си един момент много ясно. Работех по природозащитен документален филм в Коста Рика. Беше нощ. Намирах се насред джунглата, във вода до бедрата, а около мен се чуваха виковете на ревящи маймуни. Ако някой не е чувал ревяща маймуна, трудно може да си представи звука. Звучи сякаш душите на прокълнатите крещят в тъмнината. Беше напълно тъмно. Имах само челник. Един студент ме повика да видя крокодил. Тръгнах към него. Докато вървях, внезапно си дадох сметка, че само година по-рано се страхувах да изляза от дома си. А сега вървях към крокодил насред джунглата. Тогава разбрах колко много съм се променил.

„Пътят на радостта“

Често говорите за нещо, което наричате „Пътят на радостта“. Какво означава това?

Това е начинът, по който описвам живота си през последните петнадесет години. Важно е да се разбере, че радостта не е крайна точка. Не е място, до което стигаш и оставаш завинаги. Дълго време живях с убеждението, че щастието ме чака някъде напред. Мислех си, че когато направя следващия филм, когато спечеля следващата награда, когато постигна следващата цел, тогава ще бъда щастлив. След това достигнах някои от тези върхове и  открих, че щастието не ме чака там. Тогава започнах да разбирам, че единственото място, където можем да живеем, е настоящият момент. Не утре. Не следващата година. Не когато всичко стане идеално. Сега.

„Украйна беше подарък, опакован в ужас и надежда“. Така описвам всичките си пътувания до там. Ужас заради това, което хората преживяват всеки ден. Надежда заради невероятната сила, която откриваш у тях. За мен това беше и привилегия - не защото войната е нещо добро, а защото ми позволи да проверя кой съм станал. Малкото момче, което се страхуваше да премине през хола в тъмното, вече го няма. Днес съм човек, който може да влезе във военна зона, да погледне реалността в очите и въпреки това да обича живота. И това е може би най-голямата победа в живота ми.

„Страданието се ражда от разликата между реалността и очакванията ни“.

От плахото момче от Далас до носител на награди „Еми“ и „Пийбоди“ – какъв беше този път? Каква цена платихте за успеха и каква беше тайната да стигнете толкова далеч?

Най-голямата цена беше липсата на обикновен живот. Винаги съм искал три неща – да бъда съпруг, баща и най-добрият режисьор в света. Често се шегувах, че е удивително как през годините съм бил най-близо именно до единственото невъзможно от тези три желания.

Истината е, че пътят, по който трябваше да вървя, беше много труден и през голяма част от него не чувствах, че мога да си позволя да нося отговорност за друг човек. Не чувствах, че съм готов за семейство. Затова най-голямата жертва се оказаха не наградите, не работата, не безсънните нощи. Най-голямата жертва бяха обикновените радости. Да заведеш детето си на училище в първия му учебен ден. Да донесеш новороденото си дете у дома. Да споделяш ежедневието с човек, когото обичаш. Това са неща, които много хора приемат за даденост. А аз дълго време гледах на тях като на нещо, което се случва на другите.

Години наред живеех с усещането, че закъснявам. Че времето ми изтича. Че ако определени неща не се случат скоро, никога няма да се случат. Това е ужасен начин да живееш. Колкото повече вървях по своя път на радостта, толкова повече започнах да разбирам, че настоящият момент е безкраен. Когато наистина присъстваш в живота си, преставаш да живееш в постоянен страх от бъдещето. Днес вярвам, че ако нещо е предназначено да бъде част от живота ми, то ще дойде в правилния момент. Ние сме заобиколени от безброй дарове и почти никога не ги забелязваме. Слънчевата светлина, която влиза през прозореца. Вятърът. Миризмите. Звуците. Способността да виждаме, да чуваме, да усещаме. Всички тези неща са подаръци. Самият факт, че сме живи, е подарък. Колкото повече започнеш да го осъзнаваш, толкова по-достъпна става радостта.

Ако трябваше да дадете заглавие на документален филм за собствения си живот, как би се казвал той?

Това е труден въпрос. Често подписвам имейлите си с латинския израз Ex Marmore Lux. Той е вдъхновен от една мисъл на Микеланджело, който казва: „Видях ангела в мрамора и дялах, докато не го освободих“. Много обичам тази идея. Същото е и с живота и филмите. Те вече съществуват някъде. Нашата работа е просто да премахнем излишното, докато истината не се покаже. Може би филмът ми би се казвал „Светлина“. Ако има нещо, което искам да присъства във всяка моя работа, то е надеждата. Не фалшивият оптимизъм.

И последен въпрос на тази тематика. Ако за живота Ви бъде направен игрален филм, кой бихте искали да Ви изиграе?

Това е още по-труден въпрос. Ако живеехме в друго време, бих казал Робърт Редфорд. Много харесвам и Леонардо ди Каприо. Интересното е, че когато бях по-млад, изобщо не го харесвах. Мислех го просто за поредната знаменитост. С времето обаче започнах да виждам колко дълбочина има като актьор. Но ако трябва наистина да избера един човек, вероятно бих казал младия Харисън Форд. Може би защото имаме една и съща рождена дата – 13 юли. Така че кой знае? Може би това е знак.

ФИДЕЛ КАСТРО

Какво първоначално Ви привлече към историята на Алина Фернандес?

Това е една дълга история, която ще ти разкажа накратко. Първоначално се свързах с нея за различен проект, но мои познати продуценти, които опитваха да създадат сценарий за неин биографичен филм, се свързаха с мен, докато бях в Остин, Тексас. Решиха да наемат мен, за да го режисират, защото съм приятел на създателите на документалния филм, но същевременно знаеха, че мога да работя по истински истории. Освен това съм посещавал Източна Германия и Чехословакия по време на комунизма и съм запознат отблизо с темата. Когато се опознахме, Алина каза, че ще разкаже за по-ранния етап на живота си, само ако аз я режисирам. Когато я попитах какво иска да постигнем с този филм ,тя каза,  че чрез гласа на нея и сънародниците ѝ иска да запази Куба жива.

Чувствали ли сте някога, че разказването на тази история може да бъде рисковано или деликатно?

Ние бяхме наясно, че филмът няма да бъде харесан от всички. Не сме имали за цел да взривим света с него, но не се притеснихме да разкажем всичко, което помнят кубинците в Маями за режима и революцията на Фидел Кастро. Всъщност участниците в лентата с носталгичен тон тъгуват за родината си, която не са спирали да обичат. Истината е, че аз исках да отида с Алина в Куба, но тя каза, че това няма да е никак безопасно и не е добра идея в момента.

Във филма участва и легендарната Глория Естефан. Каква беше нейната роля в документалния филм?

Тя е родена в Хавана и интересното при нея е, че баща ѝ е работил като персонална охрана за Батиста – лидерът на Куба преди революцията. Глория също е била принудена да напусне родината си. За мен беше важно тя да участва, тъй като искаме филмът да бъде разпространен и в англоговорещия свят. Малко известно е и, че дъщерята на Алина е работила с Глория, била е на световно турне с нея като танцьорка в екипа ѝ. Тя е учила в Харвард и в момента е учител в Далас.

Какво означава, според Вас, да бъдеш „Дъщерята на революцията“?

Алина не беше голям почитател на това заглавие. Тя изобщо не харесва думата революция, камо ли да бъде свързвана с нея. Всъщност обаче тя е част от нея, без да го иска, тъй като самият преврат е бил планиран в хола на майка ѝ. Фидел и негови съратници използвали къщата на Алина, за да се събират тайно, а по това време се е случила и аферата между родителите ѝ.

Ако Фидел Кастро беше жив сега, как мислите, че щеше да реагира на този документален филм?

Мога да кажа какво би ми се искало да изпита, гледайки филма, а това определено е емпатия. Ще ми се да можеше да осъзнае последствията от своите решения и деяния през годините. Трудно това би се сбъднало, дори да беше жив, защото той е бил голям нарцисист и изглежда, че не е признавал грешките си. Все пак, разбира се, бих желал да проникне в думите на кубинците в изгнание и да прозре истините зад тях. Да каже „дъщеря ми беше права“. Но това е просто надежда, която дори да беше жив, едва ли можеше да се сбъдне. Иска ми се да вярвам, че Фидел Кастро би могъл да бъде емпатичен и да почувства болката на другите, да пожелае да си сътрудничи със своите сънародници за сдобряване и търсене на решения в името на доброто бъдеще на страната.

Автор: Цветина Петкова