От сърцето на кубинската революция до критик на режима: Говори непокорната дъщеря на Фидел Кастро

Родена в сянката на една от най-противоречивите фигури на ХХ век, Фидел Кастро, Алина Фернандес изминава дълъг и труден път от вътрешния кръг на властта до откритата позиция на критик и изгнаник. Нейният живот не е просто биография, а разлом между идеология и идентичност, между принадлежност и свобода. Днес, в първото си интервю за българската публика, тя застава не само като свидетел на една епоха, но и като човек, който носи тежестта да преосмисли собственото си минало. В контекста на документалния филм „Дъщерята на революцията“ разговорът с нея се превръща в нещо повече от интервю - в среща с историята, разказана отвътре, с глас, който дълго е търсил правото си да бъде чут. Глас, в чийто тембър отекват едновременно история и лична болка - два свята, които рядко намират общ език. Глас, който е проводник на едно сърце, изпълнено с обич и надежда за Куба, родината, чийто въздух копнее да вдиша поне още веднъж. И вярва, че ще го направи, ръка за ръка със семейството си.

Здравейте, Алина! Поздравления за успеха на Вашия документален филм „Дъщерята на революцията”. Той спечели признания на международните фестивали в Маями и Далас и получи отлични отзиви от зрителите. От Ваша гледна точка, какво е специалното на този проект и защо беше приет така възторжено?

Филмът предстои да бъде представен за световната публика скоро, все още е недостъпен свободно. Казах ти, че ще дам интервю, когато имам какво да разкажа, и ето, че дойде точно този момент. Тъкмо сега темата за Куба отново е изведена на дневен ред. Честно казано обаче за мен беше голяма изненада, че по-малко от месец след премиерата вече два фестивала отличиха проекта ни. Много си млада, но вероятно знаеш, че филмите, които противоречаха на идеологията на комунизма, често не виждаха бял свят. Това важеше дори за САЩ, макар да изглежда странно.

В този документален филм единственото, към което се стремя, е да разкажа за Куба чрез личните истории на различни хора. Смятам, че именно на това се дължи успехът му. Всъщност това не е политически филм, но показва много интимни преживявания на хора, преживели трудности в Куба поради тамошния режим. Все пак се стараехме да не обидим никого.

Ексклузивно днес в „Офанзива“: Говори Алина, непокорната дъщеря на Фидел Кастро

А как се роди идеята да разкажете своята история чрез документална лента?

Както знаеш, разказвам истории от много години – може би от 80-те. Само това можех да направя – да разпространя истината за случващото се в Куба.  Бих сравнила говоренето с това да драскаш с клечка по стена - почти безполезно е, но това е моят инструмент за борба. Но сега - 77 години по-късно, благодарение на интернет и на вниманието, което администрацията на Тръмп привлече към страната ми, все повече се говори за Куба.

Тъкмо в тази посока е ориентиран и следващият ми въпрос. Какво не знае светът за Куба и как САЩ допринасят за изсветляването на проблемите? Защо кубинците не живеят добре?

На практика нищо не се знае за Куба. Страната ми е била претекст за политическа дивергенция, инструмент за защита на социализма, но всъщност не става дума за такъв, а за персонализиран комунизъм, фокусиран върху фигурата на Фидел Кастро. Мнозина обаче смятаме, че родината ни има право вече да навлезе в XXI век и да има проспериращ живот, в който гражданите да имат мечти и да правят планове. За съжаление, това не се случва. За сметка на това Куба е ярък пример за неефективен режим, който налага и такъв тип икономика. Ако нямаш кой да те субсидира, се превръщаш просто в един паразит. След като Венецуела се отърва от своя режим, изведнъж откриха, че Куба е една черна дупка, в която няма никакво развитие.

А как смятате, че САЩ могат да помогнат това да се промени? И Вие готова ли сте да оглавите една нова Куба?

О, не, аз нямам такива стремежи. Според моите убеждения една диктатура се установява, ако има силна външна подкрепа. Не знам обаче колко далеч стига тя. Предполагам, че САЩ опитват да постигнат напредък по дипломатически път, но каквото и да стане, ние сме благодарни, че проблемите ни бяха изсветлени пред света и се търсят решения. Разбира се, че никой не желае военна намеса в Куба, но в никакъв случай и не бива нещата да останат постарому. След като 14 американски президенти бяха на власт през всички тези години, най-после някой обърна внимание на проблемите в родината ми.

Синът на великия Салвадор Дали – за приказките, които ти пречат да заспиш и изкуството на свободата (ВИДЕО)

Разказвате преживяванията си този път на големия екран, но най-напред го правите в книгата „Алина: Мемоари на непокорната дъщеря на Фидел Кастро”, която пожъна огромен успех. Каква е разликата между двата начина да говорите за своята история?

Тази книга написах през далечната 1994 година. Дори мисля, че е време да бъде преиздадена. Държа обаче да уточня, че това заглавие не беше моя идея - никога не бих се определила така. Дори сега съм по-скоро непокорната баба. Във въпросната книга описах преживяванията си до напускането на Куба, бях много искрена. В документалния филм също е така, но тук се събираме т.нар. кубинци в изгнание, за да споделим спомените си. Никой от нас не е искал да напуска родината си по този начин, не сме пригодени да живеем във Финландия например, където е такъв студ, но сме разпръснати из цял свят. Наскоро в Египет се запознах с пиколо, който беше кубинец.  Всички във филма сме изпълнени с много носталгия, защото живеем в Маями, на практика всеки ден имаме възможност почти да зърнем Куба от прозорците си, но не и да се върнем там.

Предполагам ,че тъкмо носталгията и любовта към Куба е накарала и великата Глория Естефан да се включи в проекта.

Това беше идея на продуцентите. Глория също разказва за своята история - един много нежен спомен за нашата родина. Показва свои детски снимки и споделя за напускането на Куба. Горе-долу едни и същи са на моменти нашите разкази и понякога опитваме да подхождаме с чувство за хумор. Смятам, че успехът се дължи именно на личния характер на разказите, които са проникнали в сърцата на зрителите, защото вече никой не иска да слуша само за политика.

Кой е най-специалният момент, който най-много Ви разчувства в проекта?

Може би става дума за моментите, в които проронихме по някоя сълза като си спомняхме за преживяванията в родината и ни ставаше мило. Не е точно усещане за тъга, а по-скоро за една болка, която тлее в нас, защото ни се наложи да живеем в чужда страна, без да сме го избирали.

От много години сте един от най-силните гласове на кубинските емигранти в САЩ, но разказвате историята си от позицията на дъщеря на Фидел Кастро. Кога всъщност разбрахте, че сте негова дъщеря и как се почувствахте?

Майка ми ми го призна, когато бях около 10-годишна, но не мога да кажа, че съм била изненадана. По-скоро ми го потвърди, защото той имаше постоянно присъствие в нашия живот. Често идваше вкъщи, държеше се добре и беше мил с нас. Мога да кажа, че вече бях загубила един баща, който се превърна в червей и предател. Всъщност след кубинската революция много семейства бяха разделени. Има един популярен термин за тези случаи – това са децата „Питър Пан“. Над 14 000 деца бяха изпратени от родителите си в Испания и САЩ, тъй като се страхуваха от режима. С времето открих, че това, че баща ми е Фидел Кастро, не променя нищо. Сигурно знаеш, че комунистическите режими налагаха да се доносничи за т.нар. предатели на режима. Тогава си мислех, че ще спра да пиша такива обяснения, но всъщност не стана точно така. Да кажем, че винаги съм се наричала Фернандес, а не Кастро.

Живот с изкуство, болка и любов: Говори наследничката на Фрида Кало, която пази историята на великата художничка

Спомняш ли си последния си разговор с Фидел Кастро, преди да избягаш? Какво му каза тогава и какво би му казала сега, ако беше пред теб?

Последният ни разговор проведохме, когато бях около 30-годишна. Тогава тъкмо бях взела решението да се отделя от неговата сянка, макар че никога не успях да го направя напълно. Определено да говориш с Фидел Кастро беше безполезно – той чуваше само себе си. Понякога имах надежда, че евентуално бих могла да проникна в ума му, но после се разубеждавах. Нямам какво да му кажа в момента, ако можех да го направя. Винаги съм се чувствала най-напред кубинка, жена, майка и сега баба, но не и негова дъщеря. 

А каква роля изигра майка Ви във Вашия живот? Какъв човек беше Наталия Ревуелта и какво беше отношението ѝ към режима?

Майка ми беше изключително красива жена, но беше обсебена от идеята за революцията и личността на Фидел Кастро. Така премина животът ѝ.  В този смисъл хем присъстваше в живота ми, хем я нямаше. Отиде си с възхищение към революцията на този човек, макар че беше разорена и буквално в руини. Така че имахме неразбирателство от моето юношество нататък. Аз се чувствах неудобно от ситуацията, в която беше попаднала страната ми. Това беше факт откакто бях малка. Майка ми беше най-близкият ми човек, но отговорите ѝ никога не ме задоволяваха. Затова бих определила отношенията ни като много трудни, макар аз да я обожавах.

Когато решихте да напуснете Куба, какво загубихте и какво Ви костваше това радикално решение? Как се променихте оттогава досега?

Правила съм няколко опита да избягам от Куба. През 80-те вече се бях присъединила явно към дисидентите, така че живеех в постоянен страх. След кризата, причинена от падането на Съветския съюз, през 1989 година останахме без ток и горива. Ситуацията беше много сходна със сегашната. Хората знаеха, че живея сама и съм дъщеря на Фидел Кастро, така че много се уплаших, защото никога не знаеш откъде ще дойдат репресиите. Едновременно изпитвах страх от правителството и от реакцията на хората. Исках да изведа дъщеря си възможно по-скоро, а мои приятели, запознати със ситуацията, ми помогнаха да се спася чрез фалшив паспорт. Впоследствие измъкнах и дъщеря си.

А кой е най-красивият Ви спомен от Куба? Какво най-много Ви липсва от там?

Най-много ми липсва енергията на мястото, което наричам родина, и мисля, че това е чувство, което всеки от нас познава добре. След бягството си се върнах, за да се грижа за майка си. Честно казано имах дори физическо усещане за близост, щом стъпих на кубинска земя. Завръщането ми ми показа колко ми е липсвало отечеството, миризмите, атмосферата, местата, на които израснах. Куба е най-женственият град в света, защото е пищна, приветлива, гостоприемна, гореща, весела, музикална, със страхотна естетика, каквато няма никъде другаде в света. Сега страната е в руини, но продължава да бъде много красива.

Ако можете да си представите бъдещето на Куба като една отворена и просперираща страна, как бихте пожелали да изглежда?

Мисля, че пред страната определено има страхотно бъдеще, ако управляващите се посветят на добруването на народа, а не на егото си. Всички ние, които искаме да се завърнем в Куба, можем да възстановим заедно страната, като инвестираме в нея. Масовата емиграция се превърна в успешно начинание за икономиките на страните, в които живеем, защото има кубинци, които са специалисти в различни области. Най-трудното обаче ще бъде реинституционализацията на страната. Толкова много кубинци има по цял свят, че ако се върнат и приложат опита си, Куба определено ще отбележи значителен прогрес и дори ще разцъфне.  Години наред властта е проклятие, представяно като благословия. Куба има страхотни специалисти в много сфери, невероятни артисти, музиканти, художници. Тя е много мъничък, но плодовит остров, пълен с талантливи хора.

ЕКСКЛУЗИВНО ЗА NOVA.BG: Момчето чудо, което знае 400 езика (ВИДЕО)

Накъде продължава пътят на документалния филм? Може би представяне в Европа - на фестивала във Венеция?

Честно казано, все още не знам дългосрочните планове, но получихме няколко покани, като непосредствената е за фестивал в Нова Зеландия. Европа е много напрегната в политическо отношение, така че не знам кога ще го представим там, но се надявам скоро да се случи. Ще видим какво ще решат продуцентите.

Казахте, че вече сте „непокорна баба“. Какво разказвате на внучката си за Куба?

Всъщност нищо, защото децата ми са големи и знаят всичко за мен, а внучката ми е мъничка – на 9 години, но вече много прилича на кубинка. Обича да се кипри и да се облича цветно на всички празници - трудно е да избягаш от корените си. Внучка ми изгледа документалния филм мълчаливо, но много внимателно. Предпочетох да я оставя сама да направи своята интерпретация.

А коя е Вашата лична мечта извън каузата Куба, която е толкова важна за Вас в персонален план?

Мечтая внучка ми да бъде свободна гражданка на Куба, а не да прекара живота си в САЩ. Това е и моят блян за всички кубински деца, които са принудени да живеят в Маями и в други американски градове. Те продължават да танцуват на кубинска музика, да ядат фасул и да мечтаят да зърнат на живо родината на родителите си. Искам да опознаят Куба с всички прекрасни неща в нея. Всъщност отказът за сдобряване и стопляне на отношенията идва от властите в Хавана. Те ни изгониха и ни определиха като предатели, а истината е, че ние не спираме да обичаме родината си. Това е много трудна ситуация за нас, емигрантите.

В този момент, в който администрацията на Тръмп обърна поглед към Куба, надеждата ни се върна, а вниманието на света беше насочено натам. Този подход вече много помогна на родината ми. Вече я няма липсата на здрав разум, която оправдаваше случващото се на острова. Падна превръзката на очите, която имаше светът.

Защо смятате, че именно сега Съединените щати се заинтригуваха от Куба? Има ли нещо общо това с преврата във Венецуела?

Има неща, за които не се говори. Не става дума за наркотрафика - това отдавна е обществена тайна. Става въпрос за следното: Фидел Кастро управляваше не само Куба, а целия свят. Последствията от неговата система се виждат сега, разпространяват се и не спират да съществуват.  Бих го сравнила със заразна болест. Фидел беше президент в сянка едновременно на около 160 страни, а това продължаваше много дълги години. Той беше идеологически лидер на тези държави. Ползваше се с подкрепата на Източна Европа до 1989 г. Пример за тези твърдения е 15-годишната война в Ангола, в която участваха кубинци, но и за това не се говори. Влиянието на идеите на Кастро в посока антиимпериализъм излязоха много извън Куба. Страшно много пари бяха инвестирани в тази идеология. Това е трудно да се обясни, но все още съществува в някои части на света.

Ще си позволя да Ви задам един малко по-символичен въпрос. Избрахте да бъдете непокорната и смела дъщеря на Фидел Кастро, но стоял ли е някога изборът да бъдете покорната дъщеря?

О, да. В този смисъл винаги съм имала възможности. Сега Куба е малко по-отворена, но все пак още се дават специални разрешителни за пътуване и телефони с ограничен достъп до информацията в интернет. Когато аз живеех там, бяхме тройно по-изолирани. Трудно е да запазиш здравия си разум, докато живееш в лудница. Тогава реших да избера себе си - това, което инстинктът и умът ми подсказваха. Другата опция беше да се поддам на истеричното течение на т.нар. революция. Актовете на отричане бяха нещо ужасно, а те започнаха да се налагат, когато властта откри, че милиони кубинци искат да напуснат страната. Тези хора бяха репресирани чрез много насилие, имаше дори убити. И това само защото се различаваха идеологически от властта. Винаги съм го намирала за недопустимо и нечовешко, така че нямаше как да го приема за нормално, макар че тогава нямаше с какво друго да го сравня, за да преценя кое е по-добро.

Снимки: revsdaughter.com

А кога сте усещала истински страх или голяма опасност?

Усещала съм страх многократно, докато бях в Куба и вече се бях обявила публично за противник на режима, но и един вид бях част от него заради роднинската си връзка с Фидел Кастро. Страхът беше неразделна част от мен, но свикваш с него и се бориш да се справиш.

Изкуство без четка: Среща с Дженсен Дийн, който нарисува Мона Лиза с крак, а Исус - с вино

Какво бихте казала на хората по света, които живеят в репресивни режими и искат да се избавят, но се страхуват?

Всичко може да се промени, колкото и голям страх да изпитваш. Бих призовала такива хора да действат, да не мълчат. Да говорят, да пишат, да изразяват мнението си. Да, има и хора, които са убити, защото са решили да говорят свободно, но винаги е по-добър избор от това да мълчиш. Наскоро имаше няколко младежи, които опитаха да влязат без разрешение с лодка в Куба, но бяха застреляни. Още през 60-те години имаше опити за преврат, но организаторите починаха в Хирон.  Тогава САЩ обещаха помощ, но не го изпълниха.

Куба има много богата история, а мнозина са се опитвали да променят нещата. Не можем да изискваме от никого да бъде нито герой, нито мъченик. Първият приоритет и дълг за всеки човек е да се грижи за семейството си, но понякога, когато страстта към убежденията ти те завладее, стигаш много далеч и искаш да пишеш история. А това не е нужно - можем да изразяваме идеите си по-безопасно.

Вие определено написахте история и доказахте, че винаги ще съществуват хора, които живеят и мислят извън материалното. В днешно време като че ли сме лишени не толкова от смелост, а от кауза, а Вие имате и двете. За мен беше чест.  

Да, определено все още има хора с кауза. Аз благодаря!

Автор: Цветина Петкова