Петко Тотев и Георги Имов разказват от първо лице

8848 метра. Това е височината на връх Еверест - властелинът на Хималаите и краят на земята. Мечтана дестинация за стотици авантюристи.  

И докато днес походът до върха изглежда възможен за всеки, който е достатъчно смел да потегли по него, в миналото само малцина са имали честта и отговорността, да опитат да покорят величествения осемхилядник, при много трудни условия. 

Спомените си разказва Петко Тотев, който е един от двадесет и четиримата наши сънародници, които преди 40 години се подлагат на върховното изпитание на физиката и волята при опита си да станат първите българи, стъпили на най-високия връх на земята. По думите му, в онези времена, експедицията е имала особено значение.

„Експедицията беше натоварена с идеологически и други очаквания, ако щете – пропаганда. В днешно време вие сте виждали и в интернет и по други източници, едни опашки от задръствания, от хора, които като безкрайни редици от мравчици - все едно, са накацали на 8000 метра и чакат да преминат един по един. Малко до абсурд е докарано всичко”, каза Петко Тотев.

Българската експедиция е посветена на няколко важни за онова време събития – 40-годишнината от 9 септември 1944 г. и 80 години от създаване на революционни профсъюзи в България. Подготовката за нея трае две години. 

Честваме 40 години от първото българско изкачване на "Еверест"

„Имахме изключителна подкрепа – всичко, което можеше в България да се направи, то се направи. Това са снежни котви, специалните стълби за изкачването на над 100 метра стена. Бяхме с български пухени дрехи – цялото ни облекло беше българско. Българския ловно-рибарски съюз беше осигурил вълчи кожи, да се изработят вътрешни обувки. Храната ни също беше изключително българска”, обясни Тотев.

Той разказа, че с Диньо Томов са били най-младите участници в експедицията. На 19 февруари вечерта преди заминаване и двамата са били рожденици. Експедицията е отлетяла на 20-ти февруари. „Не съм си пожелавал да се кача обезателно на върха, но да успеем и да се върнем всички заедно. За съжаление не се получи точно така”, каза Томов.

Подвигът на българските алпинисти се свързва и с гибелта на един от тях – Христо Проданов. Георги Имов си спомня за него.

„Аз съм участвал в достатъчно експедиции, за да мога да твърдя, че това беше най-високо интелигентната част от съсловието на българските алпинисти. Затова и моето удоволствие беше да работя заедно с тях. У мен нямаше никакви притеснения. Всичко ми беше предварително ясно, знаех точно къде отивам, знаех в какво ще участвам. Този състав на експедицията беше великолепно трениран”, разказва Имов.

Както за Петко Тотев, така и за Георги Имов, походът към Еверест е не просто физическо усилие, а тест за психическата и емоционалната устойчивост в екстремни условия.

„Алпинизмът е рисков спорт и никой не може да предвиди всичко”, каза Петко Тотев. 

„Планината всъщност не се покорява. Тя може само да те допусне до върха”, обясни Георги Имов.

Планината решава да допусне до своя връх Христо Проданов, който два месеца след началото на експедицията постига немислимото. Алпинистът изкачва Западния гребен на Еверест сам и без кислород. Триумфът му обаче трае кратко.

„Христо Проданов можеше да реши как, кога и с кого да тръгне към върха. Той беше дошъл в базовия лагер за предварителна подготовка по-рано, така че за него беше подходящ момента, но за цялата експедиция – не. Големият проблем беше, че сложните скални участъци над пети лагер не бяха обработвани, нищо нямаше там. Можеше да разчита само на това, което е останало от предишни експедиции”, обясни Тотев.

По думите на Имов преди да тръгне Христо Проданов е отишъл в палатката, където са спали с ръководителя на експедицията, за да си остави кислородната маска. „Той беше на крилете на победата, защото чувстваше, че ще може да се изкачи на този връх. Тъй като съм доста по-възрастен от него му казах: „Да, ти ще се изкачиш, но няма да може да се върнеш”. Това се оказа вярно”, каза Имов.

Проданов се изкачил доста продължително време, защото се катерил сам, спомня си той. „Шерпът, с който заедно тръгнаха, казваше се Ринджи, се отказа от изкачването тъй като по терена, по трасето, се беше подхлъзнала кислородна бутилка, беше го ударила в гърдите и той се отказа. Христо продължи сам”, разказа Имов.

Според него Проданов е тръгнал окрилен от собственото си можене и вероятно мъничко подценяване на ситуацията. „Понеже той достигна върха сам преди свечеряване, път назад нямаше, тъй като няма опънати парапети, парапетни въжета, за които да се държи и да слезе надолу”, обясни Имов.

Всички членове на експедицията си спомнят критичните часове, в които страхът за Христо се смесва с надеждата за неговото спасение. 

Честваме 40 г. от постижението на българската експедиция "Еверест 1984"

„Цяла нощ говорихме по радиостанцията с него. Правихме опит да разговаряме с него, при което той най-напред отговаряше с много кратки отговори, които с течение на времето ставаха все по-редки и все по-редки, докато най-накрая прекъснаха. Той нямаше и ръкавици на ръцете си, той нямаше начин да натисне комутатора на радиостанцията, за да може да разговаря с базовия лагер. Освен това студът, големият студ на тази височина, настъпилия мрак, липсата на възможност да се върне по обратния път назад беше сигнал за това, че Христо просто загива. Няма човек, който да издържи през тези адски условия”, разказа Имов.

„Всеки разговаряше с него, всеки го подканваше да говори, за да не заспи. Това беше. Заспиш ли – просто връщане назад няма”, каза алпинистът.

„Христо беше голям родолюбец, голям българофил, макар това да не се знаеше от много хора в експедицията. Аз го молих, казвах му да не забравя, че е българин, че е голям алпинист, да не заспива, да не заспива, да не заспива”, спомня си развълнуван Георги Имов.

Опитният катерач признава, че при подобно изпитание в един момент човек се предава, отпуска се. „Казват, че чувството е много хубаво, много приятно – студът и липсата на кислород, всичко това прави невъзможно в един момент да продължите”, каза Имов.

На сутринта всички са наясно с огромната трагедия. Бялата смърт е застигнала Христо Проданов. Колегите му са разбити, но експедицията продължава.

„Очаквахме тя да бъде прекратена и да се върнем в България, въпреки че никой от нас не искаше това да стане. Решението е много трудно – то е и морално – до колко след като наш колега е загинал на маршрута, е нормално ние да продължим. Познавайки Христо, мисля, че много лошо би приел решението да спрем изкачването”, каза Тотев.

Пътят към върха им носи и нови предизвикателства. Тотев имал инцидент два дни преди да стигнат в пети лагер. „Докато се оправях над трети лагер, на ръба на западния гребен за миг загубих контрол над якето, което свалях и то отлетя към ледопада Кумбо. На практика останах без пухено яке. За да стигна до пети лагер успяхме със Стамен Станимиров, с който се движехме двамата тогава в свръзка, да разпределим дрехи и всичко, което имаме. Справихме се, но над пети лагер без пухено яке нямаше да е добре”, спомня си Тотев.

Това е и една от причините Петко Тотев да прекрати изкачването си на височина от 8120 метра - мястото, откъдето се предприема последната и най-активна атака към върха.

„За да допринесете максимално към общото, което искате да постигнете – изкачване на върха от експедицията, в един момент човек трябва малко да потисне своите чисто егоистични желания”, категоричен е алписистът.

Така до върха на света успяват да стигнат петима български алпинисти - Христо Проданов, Иван Вълчев, Методи Савов, Николай Петков и Кирил Досков.

Двадесет години по-късно Петко Тотев предприема нова експедиция към Еверест, но този път с различна цел и по различен маршрут.

„Целта беше българка да изкачи върха. След един подбор и организация, които не бяха най-добри от страна нашата федерация, в Хималаите се оказа Цвета Мишева”, каза Тотев. Още на първия лагер се обострило нейно заболяване, проявило се и в предните дни. Това довело до нейното връщане.

Самият Петко обаче успява да покори осемхилядника и да види как изглежда светът от най-високата си точка.

40 години след първата българска експедиция до „покрива на света” уроците, които тя носи продължават да се актуални и да служат за пример на новите поколения алпинисти.

„Значението на 1984-та Еверест е огромно за развитието на катеренето и алпинизма у нас. Изключителен подем. Същественото е, че ние си давахме сметка, че в експедиционен стил направихме нещо много сложно, успешно, много стойностно, но това е един прекрасен завършек на тази епоха в експедиционния стил в Хималаизма”, каза Тотев.

Според Георги Имов това е една безкрайно успешна, умела експедиция, съставена от интелигентни и много тренирани хора. Според него тя е останала еталон както по подготовката на алпинистите като физическа, тактическа и техническа подготовка. За подражание било и планирането, и оборудването на тази експедиция. „Това е един огромен труд на много, много българи, на много български предприятия, които се грижеха на тази експедиция нищо да не остава направено не както трябва”, каза Имов.

И до днес Еверест продължава да привлича хора от цял свят. Хора, готови да надскочат човешката си природа и да устоят на стихиите. По пътя към върха ги очакват националните флагове на народите, успели да стъпят на „покрива на света”. Сред тях е и българският трибагреник - символ на непреклонната сила и куража на първите българи, осмелили се да тръгнат към края на земята.  

Не изпускайте ритъма на деня! Последвайте ни в Google News Showcase