Как концерт на „Рамщайн“ я превърна в принцеса: Приказният живот на Н.К.В. д-р Весна Караджорджевич

Приказките обикновено започват с принцесата. Историята на Весна Караджорджевич започва много преди титлата.

Започва с едно момиче, израснало между два свята – със Сърбия у дома и Германия отвъд прага. С кирилицата преди латиницата, със сръбския като майчин език и с немския, който научава, едва когато прекрачва училищния праг. С пианото и сръбските народни танци от петгодишна възраст. С ранните сутрини, в които разнася вестници, и с един урок, който ще остане с нея завинаги – че нищо истински ценно не идва без труд.

Години по-късно същото момиче ще избере Ниш пред Мюнхен, ще превърне стоматологията в свое призвание и ще изгради международна кариера, без да забрави откъде е тръгнало. Ще лекува хора, които се страхуват да седнат на стоматологичния стол с убеждението, че добрият лекар трябва да вижда не просто диагнозата, а човека срещу себе си.

Принцеса в Сърбия, стоматолог в Германия: Приказната история на Н.К.В. д-р Весна Караджорджевич

А после животът ще напише глава, която дори тя не е планирала. На концерт на „Рамщайн“ в Белград, сред музика и хиляди хора, Весна среща принц Александър Караджорджевич. Разговорът им започва случайно. Седмица по-късно той лети до Мюнхен, за да я види. Година по-късно я моли да стане негова съпруга. А жената, която никога не е преследвала приказката, се оказва част от една от най-старите кралски династии на Балканите.

Но короната не променя най-същественото. Зад обръщението „Нейно Кралско Височество“ остава Весна – лекарят, който продължава да работи; жената, която държи на независимостта си; човекът, който признава, че все още свиква, когато малки момичета я поглеждат с огромни очи и питат: „Вие наистина ли сте принцеса?“. 

Дни след интервюто ни принцеса Весна стана майка.

Ваше Кралско Височество, принцеса Весна, благодаря Ви много, че сте с нас. Добре дошли в България – поне виртуално засега. Надявам се съвсем скоро да се срещнем лично в София или на друго място в страната. Искам да започна с детството Ви в Мюнхен. Израствате сред различни култури. Има ли спомен от детството, който според Вас е оформил човека, който сте днес?

Благодаря Ви много за интервюто. И аз съм много щастлива, че можем да разговаряме. А що се отнася до първия Ви въпрос – много ми харесва. И отговорът определено е „да“.

Смятам, че е много интересно да израснеш с подобна смесица – аз бях възпитавана по сръбски начин, докато живеех в Германия. Има някои детайли, които според мен са много важни за едно дете. Например не говорех немски, докато не тръгнах на училище, въпреки че живеехме в Германия. Можех да чета на кирилица, но не и на латиница. Всичко вкъщи беше по сръбски. Майка ми винаги беше у дома, учеше ни на всичко и ни отглеждаше със здравословна сръбска храна. Много често пътувахме до родината си. Определено бих казала, че бях възпитана по сръбски начин.

Но имаше и друга страна, която присъстваше в живота ми още от най-ранна възраст – животът в Мюнхен и сред германците. Съществува тази прочута германска дисциплина, която според мен е изключително важна в живота. И ние израснахме с нея.

В Германия като деца през почивните дни разнасяхме вестници и така печелехме малко собствени пари. Но въпросът не беше в печеленето на пари, а в дисциплината, която това изгражда у децата. Почивен ден е, рано сутрин е, но трябва да станеш и да разнесеш вестниците си. Според мен подобно възпитание от ранна възраст оформя много силно човека.

По-късно видях това през цялата си кариера. Когато учех в Ниш например, през уикендите работех като учител в езиково училище – преподавах испански и немски и сама изкарвах парите си. Винаги съм се опитвала да не бъда зависима от родителите си, а да работя сама за себе си. Всичко започна с дисциплината, която научих от германците. Запазила съм я до днес.

Когато започнах да работя като стоматолог, отново имах тази дисциплина – работа, работа, работа и никога не спираш. Смятам, че е много важно човек да научи, че трябва да работи усилено, ако иска да постигне нещо.

От опашките за хляб във военно време до върха на баскетбола: Необикновеният живот на Йелена Тодорович

Има и още един спомен от детството, който много ме е оформил – тръгването ми на училище в Германия, без да говоря нито една дума немски. Много съм благодарна на родителите си за това. Децата са като гъби – учат изключително бързо. Благодарна съм им, че не се опитаха да ме учат на несъвършения немски, който самите те говореха, защото бяха дошли в Германия на по-късен етап от живота си. От тях научих перфектен сръбски, а те оставиха германците да ме научат да говоря правилно немски. Днес той е като втори майчин език за мен. Толкова е интересно да попаднеш някъде, без да разбираш абсолютно нищо, а изведнъж да започнеш да говориш езика. Това определено ми помогна по-късно в живота. Изучаването на още езици по-късно отварят много врати и помагат изключително много.

Още от много ранна възраст сте се занимавали с музика, езици, спорт и танци. Кое беше любимото Ви занимание тогава?

Хобитата определено бяха пианото и сръбските народни танци. Започнах и двете на петгодишна възраст и ги обичам и до днес. Все още се вълнувам много, когато гледам фолклорни ансамбли. Това е огромна част от мен.

Харесва ми и това, че винаги сме спортували. Тренирахме карате, танци, тенис, баскетбол и много други неща. Когато казвам „ние“, винаги имам предвид брат ми и мен. И до днес сме изключително близки. Правехме всичко заедно. При балните танци той дори беше мой партньор, въпреки че е по-малък от мен и тогава беше по-нисък. Всичко правехме заедно.

И, разбира се, другата ми голяма страст са езиците. Бях много щастлива, защото гимназията ми беше тъкмо с такава насоченост. Изучавах четири чужди езика – английски, латински, испански и френски. След гимназията учих и италиански.

Освен това родителите ми изпращаха мен и брат ми на абсолютно всеки ученически обмен, който се предлагаше. Германците организират тези програми прекрасно. Така например, когато бях на 15 години, попаднах в Севиля. Влюбих се в града, в езика, в хората. Върнах се и казах на майка ми: „Един ден искам да живея там“. И до днес пазя връзка с моето севилско семейство. Останахме много близки през всички тези десетилетия. А сега семейството ми дори е още по-голямо, защото майката на съпруга ми Александър живее там, както и половината му фамилия.

Тъкмо там мъжът ми е прекарал живота си до 5-годишна възраст. И накрая така се случи, че именно в Севиля се оженихме. Всичко това е възможно благодарение на една страст, започнала още в гимназията – любовта ми към езиците.

Принцеса от стомана: Габриела фон Хабсбург — жената, която превърна метала в светлина

Първоначално избирате да изучавате езици и хуманитарни науки, но след това се насочвате към медицината. Какво Ви отведе конкретно към стоматологията?

Ако трябва да бъда честна, винаги съм искала да уча стоматология. Майка ми е зъболекар и се запознах с тази професия още в много ранна възраст. Ако ме бяхте попитали на пет години какво ще правя в живота си, щях да Ви кажа: „Ще бъда стоматолог“.

След това завърших гимназия и бях прекалено оптимистично настроена – или да кажем наивна. Вярвах, че веднага ще получа място в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. Но това е изключително трудно. Имаше период на изчакване – в моя случай - шест семестъра.

Не можех да започна през октомври и се запитах: „Какво ще правя сега?“. Тъй като обичах езиците, реших междувременно да уча испански и френски. Но много скоро започна да ми липсва мечтата, която винаги съм имала.

Спомням си, че беше май и си казах: „Какво правя тук? Аз прекрасно знам какво искам“. Прибрах се и казах на майка ми: „Отивам в Ниш и ще започна да уча там“. Имаше възможност да започна в Ниш и след шест месеца да се върна в Мюнхен като чуждестранен студент. Действително шест месеца по-късно получих място в Бавария. Но вече се бях влюбила в Ниш и нямаше начин някой да ме върне в Германия. Останах в Ниш и учих стоматология пет години. След като завърших, дойдох в Белград. В Сърбия след следването имаме практическа година – стаж. Направих го във Военномедицинската академия в Белград, което беше огромна чест за мен. Научих страшно много там. След това останах още една година, за да специализирам в областта на пародонталната хирургия.

Наистина се влюбих толкова силно в живота в Сърбия, че вече никой не можеше да ме върне в Германия. А ако трябва директно да отговоря защо стоматология – за мен това е най-красивото съчетание между медицина, изкуство и инженерство. Всеки пациент е уникален и точно това прави професията ми магична.

Как обучението Ви в Сърбия Ви промени както в личен, така и в професионален план? И по какъв начин Ви доближи до сръбските Ви корени?

В личен план обучението ми в Ниш беше най-доброто решение, което можех да взема. Ако десет пъти ме върнете назад в Мюнхен, десет пъти отново бих избрала да отида в Ниш. Този град е по-малък от Белград или Мюнхен и там бяхме изключително близки. Опознах културата и приятелите си по съвсем различен начин. Бяхме като семейство. Никога не бяхме съперници – винаги си помагахме. И до днес най-добрите ми приятели са от университета и безкрайно ценя тези хора. Те ми показаха колко различен може да бъде животът от този в Мюнхен. Учехме заедно, помагахме си и най-вече не се конкурирахме един с друг. Това беше много различно от Германия например и нещо, което не бях преживявала преди – приятелство, което се усеща като семейство.

От една страна бяхме много сериозни и учехме заедно. От друга, в Сърбия има прекрасна традиция в организирането на студентски събития. Имаме „Медициниада“, където студенти от цяла бивша Югославия се събират и спортуват, както и конгреси, на които представяш собствените си научни разработки. На такива места хората стават изключително близки. Бих казала, че радостта от живота беше много по-силно осезаема в Сърбия. Винаги съм обичала страната, но този период ме свърза още по-дълбоко с нея. Получих страшно много от живота там.

За мен това беше общност. Обичах да живея там, защото се чувствах у дома. Чувствах, че сърцето ми принадлежи там. Преди това прекарвахме ваканциите си в Сърбия, но животът в Ниш запълни една част от мен, която дотогава ми беше липсвала. В професионален план смятам, че обучението в Сърбия ми помогна да се превърна в много опитен стоматолог. Според мен тук имаме невероятно образование. По време на практическата си година във Военномедицинската академия научих много повече, отколкото стоматолози на моята възраст в много други европейски държави. Постоянно бях в хирургичното отделение. След шест или осем часа работа слизах там и наблюдавах невероятни случаи. След това се насочих към регенеративната стоматология, защото видях колко силна е страстта ми към нея.

На какво Ви научи животът и работата в различни държави – както за самата Вас, така и за света?

Това, че съм била на толкова много места, ми даде прекрасната възможност да взема по нещо малко от всеки човек. Пътуваш и срещаш невероятно опитни стоматолози. За мен на конгресите най-ценното невинаги е основната тема, която изучаваш. Понякога са разговорите след това и малките тайни, които научаваш от толкова много великолепни колеги и после можеш да приложиш в собствената си практика.

А фактът, че имаш хора, към които можеш да се обърнеш за съвет, е безценен. В професионалния живот винаги има моменти, в които не знаеш отговора. И тогава да познаваш едни от най-добрите специалисти по света и да бъдеш само на едно телефонно обаждане от отговора – това означават за мен международните контакти. А що се отнася до това какво съм научила за себе си – колкото повече знаеш, толкова по-ясно виждаш колко много не знаеш и колко още имаш да учиш. И според мен това е прекрасно. С времето изграждаш принципите си. Те стават много силни. Имаш мнение, което не се променя толкова лесно, и се придържаш към него. Аз имам своите принципи в стоматологията и при тях няма компромиси. Винаги давам 100% и няма начин някой да получи по-малко от мен. Наистина обичам професията си.

Но едновременно с това продължаваш да се образоваш и трябва винаги да бъдеш отворен към онези малки промени, които могат да имат смисъл. Именно тях научаваш, когато пътуваш и се обучаваш по света.

Музиката, и особено пианото, са част от живота Ви от детството. Каква роля играе за Вас днес?

Музиката е една от най-важните части от живота ми. Буквално не мога да работя без музика. Винаги звучи нещо на заден фон и ако тя спре, аз спирам да работя и чакам асистентите ми отново да я пуснат. Постоянно съм заобиколена от музика.

Що се отнася до пианото, смятам, че изучаването му в ранна възраст тренира изключително много мозъка. Лявата и дясната ти ръка трябва да работят независимо една от друга. Трябва да знаеш произведенията си наизуст. Трябва да имаш дисциплината да се проваляш отново и отново, но да продължаваш, докато не го научиш.

След това идват концертите, на които трябва да покажеш всичко, което си научил, по памет. Това предизвикателство – винаги да продължаваш и да не се отказваш – помага страшно много по-късно в живота.

Според мен музиката като цяло е един от най-могъщите инструменти на Земята. Често си мисля: какво друго съществува, което може физически да накара стотици хиляди тела да се движат едновременно, независимо от националността или възрастта им? Една песен може да го направи.

Как бихте описали философията си като стоматолог и професионалист след толкова години отдаденост, които Ви отвеждат до успешни стоматологични практики?

Бих казала, че философията ми съчетава два много важни фактора. На първо място, разбира се, е стоматологията на възможно най-високо ниво. Но след това идва човешката страна, която според мен е огромна част от мен – наистина да се боря за всеки зъб, да бъда минимално инвазивна, честна и да се грижа едновременно за пациента и за зъба.

В стоматологията огромна част от пациентите са хора с травматични преживявания, които наистина се страхуват от зъболекари. Това е едно от първите неща, които чуваш, когато кажеш какво работиш:

„Какво работиш?“ „Зъболекар“. „Мразя зъболекарите“.

Но предизвикателството в моята философия е именно да дадеш на тези хора усещането, че се намират в дома на приятел или в уелнес център, а не в стоматологичен кабинет. Приемам травмите и страха от стоматолога изключително сериозно и се отнасям към всеки зъб така, както бих се отнесла към собствения си. Винаги. Мисля, че хората усещат, когато не мислиш за парите или как да извлечеш максималното от дадена ситуация, а наистина се питаш: „Какво би било най-доброто решение точно в този момент?“.

Когато пациентът каже: „Страх ме е да го направя“, а стоматологът отвърне: „Всичко ще бъде наред, няма да боли“, това не е достатъчно. Трябва да разговаряш с пациента. Трябва да му дадеш всички възможности, така че преживяването да бъде по-леко за него.

Същото важи и за натиска. Ако работиш по начин, при който просто казваш: „Този зъб трябва да бъде изваден, трябва да сложим имплант, това струва 3500 евро“ – почти винаги съществува и алтернатива.

Ако си честен и дадеш тази алтернатива на пациента, той ще бъде изключително благодарен. Винаги може да бъде намерен по-комфортен начин в стоматологията. Просто трябва наистина да го искаш.

Обичам да съчетавам тези две неща – да бъда отличен стоматолог, но едновременно с това да запазвам човешкия фактор.

Преди да поговорим за живота Ви като принцеса, искам да се върнем към началото на прекрасната Ви любовна история с Негово Кралско Височество принц Александър. Как се запознахте и кое беше първото нещо в него, което привлече вниманието Ви отвъд титлите и публичните роли?

Нашата история започна на концерт. И двамата страшно много обичаме музиката. Бяхме на концерт на „Рамщайн“ в Белград.

Аз съм стоматологът на фронтмена Тил Линдеман. Той имаше проблем със зъб и се свърза с мен. Бях дошла от Мюнхен за концерта. По стечение на обстоятелствата Александър също беше там. Беше получил билети, защото групата искаше да посети двореца. Буквално се оказахме един до друг и най-добрият ми приятел ни запозна – именно той е организирал визитата им. Още от първия момент започнахме да разговаряме с лекота. Оттогава не сме се разделяли. Седмица след първата ни среща Алекс дойде в Мюнхен, за да ме види. Посети ме в стоматологичния кабинет, след което излязохме на вечеря.

Какво привлече вниманието ми? Още от самото начало беше толкова лесно да бъда с него. Можех просто да бъда себе си. Много си приличаме. И двамата сме спонтанни, обичаме живота. Просто беше изключително спокойно и естествено да бъда около него. След концерта се разхождахме из Белград и слушахме музика. Аз исках да пусна една песен на телефона, той искаше да пусне друга... Още от самото начало беше човек, който ме караше да се чувствам в безопасност и защитена, като едновременно с това ми позволяваше да бъда такава, каквато съм. Никога не е искал да ме променя. Той просто има невероятно голямо сърце и толкова много любов в себе си. Още от първия момент се чувствах уважавана, обичана и ценена – като жена и като човешко същество. Той обича живота. Аз също. И това е нещо, което наистина ни свързва.

Това наистина звучи като приказка, но случила се в реалността. Знам, че сватбата последва сравнително скоро. Пожелавам Ви щастливия край от приказките.

Благодаря Ви много. Всичко наистина се случи сравнително бързо, но още от първия момент просто усещахме, че е правилно. Запознахме се, а една година по-късно той ме попита дали ще се омъжа за него. Три или четири месеца след това се венчахме в Севиля. Просто усещахме, че сме срещнали правилния човек още от първия миг.

Продължавате активно да практикувате като стоматолог. Как съчетавате професионалното си призвание с новата си роля и отговорности?

Това е възможно благодарение на моя невероятен съпруг, който ме подкрепя в това да бъда успешна жена. И всъщност се гордее с това. Той никога не се опитва да ме променя и именно затова успявам сравнително лесно да съчетавам двата свята.

От другата страна са практиките ми в Мюнхен и прекрасният ми екип. Обичам работата си и никога не бих искала да спра да практикувам. Но когато се появят нови задължения, свързани с ролята ми на принцеса, екипът ми е зад гърба ми и мога да премина към новата си роля.

Да станете част от кралското семейство означава и да поемете много видима обществена роля. Коя беше най-голямата вътрешна промяна, която този преход изискваше от Вас?

Може би ще прозвучи смешно, но най-голямата промяна за мен беше това храната да ми бъде сервирана на масата. Не говоря за моментите, когато сме само Алекс и аз – ние водим съвсем нормален живот. Но когато има официални поводи или сме със семейството му, съществуват определени правила, които аз преди не познавах.

В семейството му има хора, които работят за тях повече от 20 години. Когато ги срещнах, те бяха прекрасни и много ми помогнаха в началото, защото имаше страшно много неща, които просто не знаех. А след като вече познаваш тези хора, на мен ми беше неудобно те да идват и да ти сервират храна. В началото това ми беше странно и непознато. Но е нещо, с което постепенно свикваш. Те са заедно със семейството повече от две десетилетия и усещането всъщност е много топло.

Другото различно нещо беше фактът, че при някои случаи хората се чувстваха поласкани само да ни поздравят или да се снимат с мен или с Александър. Трябваше да осъзная защо за тях това е такава чест, защото самата аз се чувствам по същия начин като преди. За мен нищо не се е променило. Това усещане на хората, че срещата с мен е някаква чест, беше ново. И има още нещо много мило – малките момиченца, особено в практиката ми в Мюнхен. Гледат ме с огромни очи и ме питат „Ти сега истинска принцеса ли си?“, а аз самата все още свиквам с факта, че това действително е истина.

Днес Сърбия е република, но кралската традиция носи силно историческо значение. Как Вие лично разбирате отговорността, която идва с това наследство?

Смятам, че въпросът вече съдържа отговора. Традициите са изключително важни. Съхраняването на наследството, особено след прекъсването, което имаше тук, в Сърбия, заради политическите обстоятелства, е важна и красива отговорност. А това, че семейство Караджорджевич отново е в Сърбия след толкова дълго време и че сега отново има деца в семейството, за които сръбският е майчин език, за мен е просто нещо изключително красиво.

Обръщението „Нейно Кралско Височество“ носи огромна символика. Как свикнахте с него и как предпочитате хората да Ви наричат в ежедневието?

За мен все още е много ново. Понякога все още ми трябва време, за да го осъзная и да свикна. Но хората използват титлата по толкова мил начин – с много уважение и топлота – и това прави нещата много по-лесни за мен.

А в личния си живот завинаги ще си остана същата Весна, която винаги съм била, дори и с новата титла.

Кое според Вас е най-важното качество за една съвременна принцеса през XXI век?

Лично аз смятам, че през XXI век е важно да бъдеш пример за независима жена и добър човек – доколкото всеки от нас може да бъде такъв.

Вероятно всяко малко момиченце някога е мечтало да бъде принцеса. Вие сбъднахте тази приказка, без дори да я преследвате като цел – любовта Ви отведе до нея. Но за какво мечтае днес Нейно Кралско Височество принцеса Весна – като жена, като лекар и като човешко същество?

Е, това са три различни отговора. Като жена – ще Ви дам най-честния възможен отговор - мечтая за бебе.

Като лекар – мечтата ми е практиките ми да се развиват успешно, особено новата, по-голяма практика, която създавам заедно със снаха ми. Изградихме я заедно и съм изключително развълнувана от възможността тя да се разрасне.

Искам също в бъдеще да се занимавам с благотворителност и да популяризирам превенцията в стоматологията. Смятам, че именно превенцията липсва в много държави и искам да се съсредоточа върху това. А като човек... Ако трябва да бъда напълно искрена – мечтая да лекувам света, доколкото мога, с всичко, което имам на разположение. С всички нови и стари роли, които имам, винаги ще се опитвам да помагам колкото мога.

Автор: Цветина Петкова