Торба ориз за награда, 20 млн. последователи и 10 000 участници: Невероятната история на SS Food Challenge

Понякога една торба ориз е просто награда. Друг път е вечеря на масата, малко спокойствие за семейството и усещането, че си спечелил нещо със собствените си усилия. В селата на Бангладеш Омар Съни Сомрат превръща детските игри и състезания в зрелище, което днес достига до милиони хора по света. Но зад смеха, паданията и финалната линия стои нещо много по-човешко. Защото има особено достойнство в това да заслужиш наградата си чрез игра, умение или упоритост - различно от усещането просто да протегнеш ръка и да получиш помощ. SS Food Challenge се ражда по време на пандемията от простото желание на Сомрат да откъсне деца и младежи от екраните и да ги върне към истинските игри, а след скока на цените през 2022 г. наградите постепенно се превръщат в ориз, леща, олио и други продукти от първа необходимост.

Днес зад проекта стоят десетки работни места, над 10 000 души са участвали в игрите му, а повече от 100 села са се превръщали в негова сцена. Но може би най-важните истории никога не стигат до милионите зрители - възрастните хора и хората с увреждания, на които Сомрат помага без състезание и без включена камера, семействата, които подкрепя за лечение, образование или ремонт на дома. И точно там, отвъд алгоритмите и милионите гледания, започва истинската история на SS Food Challenge – история не толкова за това какво можеш да дадеш на един човек, а как да му го дадеш, без да отнемеш достойнството му.

Какво кара италиански предприемач да посвети време и средства на развитието на хокея на трева в България

Преди милионите последователи, камерите и преди да съществува SS Food Challenge – кой беше Омар Съни Сомрат? Какво детство имахте и какво Ви научи то за глада, достойнството и необходимостта да помагаме на другите?

Бях напълно обикновен човек. Нямаше нищо особено в живота ми преди SS Food Challenge. Роден съм и съм израснал в област Пабна в Бангладеш, в малък град, наречен Фаридпур. Там завърших средното си образование.

Детството ми беше съвсем нормално. Знаете, че в нашата страна основната цел обикновено е да учиш, да получиш добро образование и след това да си намериш добра работа. Това беше и моят план.

Като дете много обичах спорта. Не спортувах чак толкова активно, но гледах страшно много спорт – крикет, футбол, всичко. Още от детството ми остана тази любов към спорта.

След като завърших образованието си, заминах за столицата Дака. По-късно започнах работа в Австралийско-бангладешката търговско-промишлена камара – организация, която работи за развитието на двустранните бизнес отношения между двете страни.

Историята с онлайн съдържанието и създаването на видеоклипове всъщност се разви по време на COVID през 2020 г. Офисът ни беше затворен за почти три месеца и аз се върнах в едно село. Там забелязах как децата, а и много други хора, прекарват почти цялото си време със смартфоните си. Тогава си помислих - защо да не използваме свободното им време по друг начин? Можем да им предложим да излязат навън, да участват в истински игри и състезания, а ние да ги заснемаме. Така всъщност започна цялото това пътуване.

От опашките за хляб във военно време до върха на баскетбола: Необикновеният живот на Йелена Тодорович

Прочетох, че SS Food Challenge първоначално е експериментирал с истински състезания по ядене, но впоследствие сте се отказали от тях. Спомняте ли си момента, в който си казахте: „Това не е нещото, което искам да създам“ заради рисковете за здравето на участниците?

Всъщност опитите ми да създавам онлайн съдържание започнаха най-напред през 2018 г. В началото това наистина беше състезание по надяждане. Точно оттам идва името SS Food Challenge.

Днес то създава известно недоразумение. Много хора смятат, че участниците играят, за да получат храна, или че самите предизвикателства са организирани заради храната. Историята обаче е различна – нарекохме го Food Challenge, просто защото първоначално организирахме състезания по ядене.

С времето обаче установих, че този тип състезания крият рискове. Когато хората ядат прекалено бързо или трябва да изядат големи количества храна, могат да възникнат различни здравословни проблеми. Получавахме оплаквания от някои участници, че след състезанията не се чувстват добре, че имат стомашен дискомфорт или други проблеми. Тогава си казах, че това не е безопасно.

Ако аз самият участвам в подобно предизвикателство, рискът е мой и нося отговорността за решението си. Но ние ходехме от село на село. В състезанията участваха най-различни хора – работници, домакини, обикновени жители на селата. Състезаваха се кой най-бързо ще изяде храната, която им предоставяхме. Осъзнахме, че това не е здравословно и започна истински да ме тревожи. Затова решихме да прекратим тези състезания и да превърнем канала в място за съвсем различен тип игри и съревнования.

В историята Ви има забележителна трансформация. Нещо, което започва като развлечение, постепенно се превръща във възможност обикновени хора да печелят ориз, олио, брашно и други продукти от първа необходимост. Кога осъзнахте, че тази игра може да се превърне в нещо много по-голямо от игра – дори в своеобразна хуманитарна мисия?

Когато публикувахме едно от първите си видеа, в предизвикателството участваха няколко млади момчета. Играта беше състезание по скок на дължина. Бяхме осигурили малко храна, за да могат участниците да се освежат, а победителят получаваше футболна топка. Когато качих видеото в интернет, реакцията беше изключително положителна.

Тогава започнахме да обикаляме различни села. В началото в игрите участваха предимно деца. Но трябва да знаете нещо за живота в нашите села. Голяма част от хората са фермери, надничари или работят в тухларни. Те започват работа много рано сутрин и обикновено приключват следобед. След около 16 часа вече нямат работа. Забелязахме, че когато организираме някакво събитие по това време, хората се включват с огромен интерес. Искат да участват в състезанията, събират се около нас и истински се забавляват.

70 години по-късно: Среща с 93-годишна легенда на ските, която се завърна на пистата в Милано-Кортина

Първоначално наградите ни бяха обикновени предмети от ежедневието – пластмасови изделия, меламинови или керамични съдове, чинии, чаши и други подобни вещи. Но в средата на 2022 г. цените на основните стоки и особено на хранителните продукти започнаха рязко да се покачват. Оризът, олиото, зеленчуците – всичко поскъпваше. И тогава си казахме: защо да не заменим наградите, които даваме, с продукти от първа необходимост – с нещата, които хората в селата действително използват всеки ден?

Когато започнахме игрите, те бяха преди всичко форма на забавление. Хората идваха, защото им беше приятно, а наградата беше просто бонус. Когато обаче започнахме да даваме като награди ориз, леща, олио и други основни продукти, интересът към игрите стана още по-голям. Така че тази промяна до голяма степен беше предизвикана от инфлацията.

За човек, който гледа Вашите видеа от Европа, един плик ориз може да изглежда като съвсем обикновена награда. Но за някои от хората, които застават пред камерата Ви, какво всъщност означава тази торба ориз или друга подобна награда, когато вечерта се приберат у дома?

Да, това е важен въпрос. Имаме много зрители от развитите държави – от Европа, Съединените щати, Великобритания. Понякога те наричат това, което правим, „Игрите на глада“ или използват други подобни определения. Истината е, че хората тук участват в игрите преди всичко заради забавлението. Те не играят, защото нямат какво да ядат. Не участват в предизвикателствата, за да могат единствено чрез тях да нахранят себе си и семействата си.

Да, много хора в страната ни живеят в бедност. Това беше така, когато започнахме, и продължава да бъде така и днес. Но не става дума за ситуация, в която тези хора нямат никаква храна и са принудени да участват в нашите игри, за да оцелеят. Много зрители от Европа или Съединените щати остават именно с такова впечатление, а аз искам да го коригирам.

Бангладеш е изключително гъстонаселена страна. Един плик с ориз може да изглежда като малка награда, но трябва да поддържаме определен баланс. Ако наградите станат прекалено големи, ще настъпи хаос заради огромния брой хора, които ще поискат да участват.

Когато отидем в едно село, може да се съберат 500 души. Ние обаче не можем да позволим на всички тях да участват. Обикновено включваме между 100 и 120 души, най-много около 150. Затова се стремим наградата да бъде справедлива спрямо времето, което човекът е отделил, за да участва в нашата игра.

Има забавление, има преживяване и към него се добавя награда, която е полезна за човека. Опитваме се да запазим именно този баланс, защото в противен случай всичко би се превърнало в пълен хаос.

Видеата Ви са изпълнени с радост – хората се смеят, състезават се, падат и отново се изправят. Но как измисляте всички тези различни предизвикателства и препятствия, през които трябва да преминат участниците, за да стигнат до наградата?

Вече се занимаваме с това от доста време. В днешни дни имаме специален екип от петима души, а и аз самият участвам в този процес. Постоянно следим какво се случва в интернет и търсим нови идеи. През годините вече сме реализирали толкова много различни концепции, че започнахме и сами да измисляме съвсем нови игри. В началото обаче черпехме вдъхновение основно от по-големи канали, посветени на предизвикателства. Следяхме How Ridiculous, Dude Perfect, гледахме MrBeast. Освен това използвахме и много от нашите традиционни местни игри. С течение на времето изградихме собствен екип, който постоянно наблюдава какво се случва онлайн, прави експерименти и търси начини да създаваме нови и различни идеи.

Срещали ли сте участник, чиято лична история е останала с Вас дълго след като камерите спират? Някой, който Ви е накарал истински да осъзнаете защо SS Food Challenge има значение?

Да, случвало се е много пъти. Досега сме организирали тези събития в повече от 100 села и мога да кажа, че над 10 000 души са участвали в нашите игри. Срещнали сме най-различни хора и безброй различни съдби.

Когато хората участват в игрите, те са пред камерата – играят, забавляват се, получават наградите си. Радват се и когато техен приятел или член на семейството участва, независимо дали успява да спечели, или не.

Но има и много истории, които остават зад камерата. Когато съм отстрани и не снимаме, при мен понякога идват хора от селото, които са прекалено възрастни, за да могат да участват в нашите предизвикателства, или хора с увреждания. Казват ми, че се нуждаят от помощ. В такива случаи им помагам, без да е необходимо да участват в каквото и да било. Това ми носи истинско удовлетворение. Фактът, че благодарение на съдържанието, което създаваме, съм получил възможността да помагам на тези хора, означава много за мен.

Има страшно много такива истории зад камерата. Ние не ги снимаме. Почти всеки път, когато отидем в някое село, има десетина или петнадесет души, които идват при нас по този начин. И сме щастливи, когато можем да им помогнем. Но не го правим пред камерата.

Връщате ли се някога в селата или при семействата след снимките, за да разберете какво се е случило с тях? Любопитно ли Ви е да видите дали и как предизвикателството е променило животите им?

Физически аз самият не съм се връщал специално при тях, но чувам историите им и знам какво се случва с много от тези хора. Те са много щастливи.

Понякога им помагаме и с пари. Например, ако някой се нуждае от средства за образованието на сина или дъщеря си, или има нужда от финансова помощ за лечение, се опитваме да помогнем. Случвало се е и хора да живеят в къщи, които са в много лошо състояние. В такива случаи сме им помагали да ремонтират домовете си.

Милиони хора по света виждат Бангладеш именно чрез Вашите видеоклипове. Какво според Вас не разбират правилно за живота в тези села? И какво бихте искали да разберат за истинския Бангладеш чрез Вашите видеа?

Да, тук определено има голямо недоразумение. Името на канала ни също допринася за него. За съжаление, не успяхме да го променим в момента, когато вероятно е било най-подходящо да го направим.

Много хора смятаха, че използваме бедността на хората. Но искам да бъде ясно нещо за хората в нашата страна. Жителите на селата са изключително трудолюбиви. Те са земеделци, работят и сами изкарват прехраната си. Може някои от тях да са неграмотни или да не са получили добро образование, но това не означава, че не могат да се грижат за себе си и семействата си.

Бангладеш има много плодородна почва. Ако човек има малко парче земя, може да отглежда ориз или зеленчуци. Имаме и много реки, от които хората могат да ловят риба и по този начин да осигуряват храна за семействата си.

Нашите игри са преди всичко забавление за тях. Наградата е бонус. Тези хора не зависят от игрите ни, за да оцелеят. Ако утре ние не организираме SS Food Challenge, те няма да останат гладни.

Искам да бъде много ясно. Това, което правим, е чиста форма на забавление, а наградите, които даваме, сме избрали, защото смятаме, че са най-подходящи и полезни за хората, които участват.

Кое е най-щурото предизвикателство, което някога сте създавали – онова, след което сте си казали: „Не мога да повярвам, че наистина го направихме“?

Имали сме толкова много различни предизвикателства. Създаваме всяко едно от тях с много страст и любов. Знаем, че когато едно предизвикателство е наистина трудно, забавно или изисква повече усилия, хората се увличат много повече. А ние се опитваме да създадем цяла атмосфера около играта.

Трудно ми е да посоча само едно конкретно предизвикателство. Имало е игри, които сме организирали в някое село и хората на място не са проявявали особен интерес към тях. Но е имало и такива, в които всички са се увличали невероятно много – както хората, които присъстват на място по време на снимките, така и зрителите, след като публикуваме видеото онлайн.

А случвало ли се е обратното – някое предизвикателство да изглежда блестящо в представите Ви, а когато започнете да го снимате, да се окаже пълен провал?

Да. Много пъти. Наистина много пъти. Понякога си представяме дадена идея по един начин, но когато се опитаме да я реализираме, действителността се оказва съвсем различна.

Има и случаи, в които започваме дадена игра, но разбираме, че тя може да бъде опасна за участниците. Тогава я прекратяваме незабавно. Щом усетим, че съществува риск за хората - спираме.

Имате милиони гледания, а знаем, че социалните мрежи често възнаграждават крайностите. Вие обаче имате възможността чрез тази огромна аудитория да давате и пример. Какво послание бихте искали да отправите към милионите хора, които Ви гледат всеки ден?

Нашият формат преди всичко е форма на развлечение. Ако хората го възприемат като такова, това е прекрасно. Ние създаваме всички тези събития с идеята да носят забавление както в реалния живот, така и онлайн.

Когато организираме дадено събитие и го снимаме, хората, които са там на място, също се забавляват. След това, когато публикуваме видеото, то носи същата емоция и на хората, които го гледат онлайн. За нас това е истинска благословия.

Понякога при създаването на съдържание самият снимачен процес изобщо не е забавен – просто заснемаш нещо, което по-късно, когато бъде публикувано, се превръща в развлечение за зрителя. При нас е различно. Докато снимаме, хората около нас истински се забавляват. Публиката, която присъства на място, е част от преживяването. А след това забавлението продължава и онлайн.

След като сте наблюдавали хиляди хора да се състезават – едни печелят, други губят, но много от тях продължават да се усмихват независимо от резултата – какво Ви научиха за щастието хората, които имат толкова малко?

Всъщност те не говорят много за това. Освен това, когато организираме събитие с толкова много хора, е трудно да разговаряме подробно с всеки. Може да дадем възможност на 150 души да участват, но в същото време трябва да обясним на още 300 или 400 души: „Съжаляваме, днес няма как да дадем възможност и на вас“.

Но не е необходимо хората да говорят много за щастието си. Усмивките и реакциите им казват всичко. Аз винаги съм зад камерата и много пъти съм забелязвал нещо интересно. Докато човекът е пред камерата, понякога почти не се усмихва. Но в мига, в който мине покрай нея и вече не го снимаме, виждам усмивката му. Тази усмивка е безценна. Тези хора просто са срамежливи пред камерата. Но когато тя вече не е насочена към тях, виждаш колко истински щастливи са – независимо дали са спечелили много награди, или просто са получили възможността да участват.

Нека си представим, че утре YouTube изчезва. Социалните мрежи са изключени и никой вече не знае за SS Food Challenge. Бихте ли продължили да събирате хората и да организирате тези игри, ако нямаше гледания, абонати и публика, която да Ви наблюдава?

Разбирам въпроса ви. През тези години проектът ни постепенно се промени много. В началото, например, организирахме състезания само между двама души. Но с времето всичко се разрасна и днес зад този проект работят почти 50 души на пълен работен ден.

Стигнах и до едно друго заключение. Да помагаш на случайни хора или просто да раздаваш награди на случайни хора не е устойчив модел – нито за нас, нито за местната икономика.

Но чрез това, което създадохме, успяхме да осигурим работа на около 50 души, а почти 100 души от моето село получават някаква финансова полза от цялата екосистема около проекта. Затова започнах да отдавам много по-голямо значение на създаването на работни места. Мисля си за хората, които са с мен. Искам поне да мога да им осигуря работа.

Има около 30 души, с които сме заедно още от самото начало. Затова днес мисля най-вече за тях – как да направя така, че те да продължат да имат доходи дори ако един ден Facebook или YouTube вече ги няма. Именно затова започнах и земеделски проект, в който тези хора могат да работят заедно с мен.

Но ако се върна конкретно към въпроса ви - ако нямаше YouTube и Facebook, щях ли все още да организирам тези игри? Да, бих ги организирал. Но не в този мащаб и не толкова често. Бихме ги правили от време на време, по определени поводи.

Причината е, че икономически целият модел е зависим от социалните мрежи за видеосподеляне. За всичките тези пет години никога не сме приемали спонсорство. Всичките ни приходи идват от гледанията и монетизацията в социалните мрежи. Затова тези платформи са важни за съществуването на проекта в сегашния му вид.

Ако тях ги нямаше, вероятно щяхме да организираме игрите само по специални поводи. Например по време на Ейд – един от най-големите празници за мюсюлманите, който отбелязваме два пъти годишно.

Когато бяхте дете, какво означаваше за Вас думата „богат“? А след като срещнахте толкова много хора чрез SS Food Challenge, какво означава за Вас да бъдеш богат днес?

Днес усещам преди всичко голяма отговорност. В нашето село има много хора, които се нуждаят от помощ. Не всички, разбира се. Но когато някой изпадне в трудна ситуация, у него вече съществува надеждата: „Този човек може да ми помогне“. И това е голяма отговорност. В много от тези случаи помощта, от която хората се нуждаят, е финансова. Не става дума толкова за морална или емоционална подкрепа, която аз мога да им дам. Финансовата помощ е важна.

Към нашите 20 милиона последователи, към 14-те милиона абонати и към зрителите ни по целия свят имаме голяма отговорност – да продължаваме да създаваме нови неща, да измисляме нови идеи, да бъдем иновативни и да им носим забавление. Но тук, в реалния живот, в нашето село, отговорността е различна. Тук има хора, които действително се нуждаят от помощ. И чувствам отговорността да им я дам.

Автор: Цветина Петкова