Модерният каубой на Европа: Джорис, който тръгна на път със стара кола и голяма мечта

На пръв поглед изглежда сякаш е излязъл от друг свят. Стар американски автомобил, избелели от слънцето пътища, океан, сърф, музика и онова почти забравено усещане, че някъде отвъд хоризонта винаги започва ново приключение. Джорис е като модерен каубой – само че вместо кон, има Ханк – своята кола, а вместо една посока пред себе си – цяла Европа.

Зад красивите кадри в социалните мрежи обаче стои много повече от романтичната представа за живот на път. Има нощи без сигурно място за спане, повреди насред нищото, липса на душ, самота и моменти, в които единственият човек, на когото можеш да разчиташ, си самият ти. Именно там Джорис открива другото лице на свободата – това, което не се побира в няколко секунди видео. „Свободата невинаги е слънце“, казва той.

Германец по рождение, пътешественик по избор, той изминава десетки хиляди километри със стария си автомобил, стига почти до Западна Сахара, прекосява Европа и превръща пътя в свой дом. А Ханк – кола, която някога никой не е искал – постепенно се превръща в негов партньор, учител и най-добър приятел на пътя.

Уют на четири колела: Среща с инфлуенсърката, създала дом в малка кола (ВИДЕО)

Mоже би най-интересното в историята на Джорис не е докъде е стигнал, а защо продължава да тръгва. За него свободата не означава бягство от живота, а правото сам да избираш как да го живееш. Домът не е адрес, провалът не е край, а щастието не се крие непременно на най-красивото място на света.

„Когато имам мечта, нищо не може да ме спре“, казва той. Разказва за детството, от което започва любовта му към пътя, за живота с Ханк, за самотата зад красивите кадри, за урока, който получава в Мароко, и за най-голямата си мечта – да остане свободен в един свят, който непрекъснато ни казва как трябва да живеем.

Нека започнем от самото начало. Кой е Джорис? Откъде е и какво в детството му превърна свободата в толкова важна ценност?

Аз съм Джорис и съм от Германия. Израснал съм там и съм прекарал целия си живот в тази страна. Още като дете пътувах много с родителите си. Дядо ми имаше каравана и това също беше много важна част от детството ми. Ходехме често на къмпинг и бях близо до свободния начин на живот.

Харесва ми простотата на подобно пътуване – когато разполагаш само с най-необходимото. Според мен къмпингуването е може би най-семплият начин да пътуваш. Не си в хотел, не разполагаш с всички удобства, а водиш по-прост начин на живот. Мисля, че точно това ме е оформило още в детството и е една от причините днес толкова да харесвам този начин на живот.

24 години на път с изминати над 50 000 км: Историята на мъжа, обиколил света пеша

Значи свободата, като начин на живот, е нещо като семейна ценност за Вас?

Да, определено съм виждал и преживявал този тип свобода в семейството си. Винаги ходех на къмпинг с баща ми, а и дядо ми постоянно имаше кемпер. Така че още като дете съм бил възпитаван донякъде с усещането за тази свобода.

В същото време мисля, че аз съм първият човек в семейството ми, който превърна този начин на живот в нещо толкова постоянно. Но основата определено идва още от детството ми.

На колко години бяхте, когато се появи идеята за Ханк и как решихте да ремонтирате и да вдъхнете живот на един стар автомобил? За повечето хора колата е просто автомобил, но предполагам, че за Вас той е като приятел.

Да, така е. Той е като мой партньор. Най-добрият ми приятел по пътя.

Всъщност това не беше чак толкова отдавна – може би идеята дойде преди около две години. Купих Ханк преди малко повече от година. Отдавна се интересувам от техника, автомобили и от това да поправям различни неща. Постепенно започнах да се увличам и по реставрацията. Първо започнах с велосипеди и скутери. В един момент любовта ми към старите автомобили и към този начин на живот – да пътуваш и да живееш в колата – просто се събраха в едно.

Тогава намерих автомобил, който беше идеален за мен. Ханк ми позволи да съчетая две неща – да работя по стари коли и да ги възстановявам, и в същото време да живея в автомобила и да пътувам. Когато купих него, всъщност не знаех много за автомобилите. Оттогава обаче научих страшно много, именно благодарение на него.

32 000 км, 4 континента, 11 години: Уникалната история на първата жена, обиколила света пеша (СНИМКИ)

Докато пътуваш, нещо се поврежда и просто трябва да разбереш как да го поправиш. А и аз нямам възможност постоянно да ходя по сервизи. Така че в някакъв смисъл бях принуден да се науча сам. Но това беше и част от целта още от самото начало.

Хиляди хора мечтаят да оставят всичко зад себе си и да тръгнат на път, но малцина наистина го правят. Кога осъзнахте, че животът, който обществото приема за „нормален“, не е този, който искате за себе си?

Мисля, че повратният момент дойде след училище. Завърших преди около две години и половина. След това тръгнах на път с най-добрия си приятел, отново с каравана – тази на дядо ми. Това беше и първият момент, в който наистина напуснах Германия и усетих истински свободата и този начин на живот.

През последните две години пътувах много, работех и се срещах с различни култури и места. Постепенно все повече навлизах в този начин на живот и непрекъснато осъзнавах колко много ми харесва.

След като се сдобих с Ханк, вече исках да превърна пътуването в основна част от живота си. Знаех, че в един момент трябва и да намеря начин да се издържам с това. Едва тази година намерих своя път. Започнах онлайн обучение през зимата и едновременно с това се занимавам със социални мрежи. Така успях да съчетая този начин на живот с работа за бъдещето си и с подготовка за професия, която бих могъл да имам един ден.

Анджелина Джоли е готова да напусне САЩ и да води номадски живот

Ако Ханк можеше да говори, каква история според Вас би разказал за човека зад волана?

Това е много готин въпрос! Вероятно би казал нещо такова: „Аз съм стара американска кола в Европа. Никой не искаше да ме купи, защото всички казваха, че е неразумно, че няма смисъл да ме притежаваш. Но тогава се появи един млад човек, който не разбираше особено много от автомобили и нямаше много пари. Въпреки това дойде и ме взе, защото имаше големи мечти и силна воля. Той започна да се учи заедно с мен и направи всичко възможно, за да ме поддържа в движение. Оттогава създадохме много спомени заедно, а предстои да създадем още много”.

В социалните мрежи свободата често изглежда романтично – красиви пейзажи, спиращи дъха залези и безкрайно много нови дестинации. Но как изглежда свободата в дните, когато вали, когато сте сам или когато не знаете къде ще спите през нощта?

Това е една много интересна страна на свободата. Тя невинаги е слънце и невинаги всичко е прекрасно. Свободата идва с отговорност и изисква много голяма устойчивост.

Има моменти, в които си съвсем сам и се чувстваш самотен. Случва се колата ти да се повреди. Има наистина тежки моменти, когато не знаеш къде ще спиш през нощта, накъде ще продължиш или просто нямаш къде да си вземеш душ. Затова мисля, че човек наистина трябва да е създаден за подобен начин на живот. Трябва да бъде много устойчив. Свободата определено може да бъде и много трудна.

Когато човек гледа видеата Ви, остава с усещането, че Вие не просто пътувате по света, а истински се опитвате да го разберете. Кое е най-важното нещо, което според Вас обединява хората навсякъде, независимо от езика, държавата или културата им?

Това е отново много любопитен въпрос. Нуждата от човешко общуване. Мисля, че това е най-важното.

Всеки има нужда да има някого, с когото да разговаря, и всеки иска да общува с други хора. Разбира се, може да има отделни изключения, но според мен именно това ни прави хора – да общуваме помежду си, да си помагаме, просто да разговаряме един с друг и да се подкрепяме.

За повечето хора домът е адрес. За Вас домът постоянно се движи. След всички тези пътувания как бихте довършили изречението „Домът е...“?

Ако трябва да дам малко по-дълбок отговор, бих казал, че домът всъщност не е място. Домът са хората, които са те изградили като личност още от детството и които винаги са били до теб – приятелите, които познаваш от много години, и най-вече семейството ти.

Чувствам, че мога да бъда навсякъде. Мога да се намирам на което и да е място по света. Но когато знам, че имам хора, които познавам от толкова дълго време, с които винаги мога да разговарям, и че имам семейство, това ме кара да се чувствам у дома, независимо къде се намирам.

Две от нещата, които сякаш най-силно въплъщавате, са свободата и душата. Те присъстват в начина, по който пътувате, и в простотата, която търсите в живота. Но какво означават тези две думи за Вас? Как изглежда свободата в най-чистия ѝ смисъл?

За мен свободата означава да вървя по собствения си път. Да правя това, което аз искам с бъдещето си. Да не следвам очакванията на останалите, а собствените си воля и път.

Има и друг вид свобода, който е съвършено въплътен в живота в автомобил. Мога да отида където пожелая и когато пожелая. Не трябва да плащам наем и мога да бъда на различни места. В този смисъл съм свободен във физическия свят, но бих казал, че съм свободен и в съзнанието си, защото следвам своя собствен път.

Що се отнася до душата - винаги съм свързвал тази дума най-вече с автомобилите. За мен тя има нещо общо с носталгията и с усещането, че определени неща с времето придобиват собствен характер, почти отделна личност.

Някои хора възприемат автомобила просто като технология, която ги придвижва от едно място до друго. Аз обаче усещам старите автомобили, и особено Ханк, по различен начин. За мен те наистина имат характер. Когато съм с Ханк, имам чувството, че не съм просто до машина, а че наистина съм в човешка компания. Чувствам, че има душа. Той не е просто технология, която ме придвижва.

Имало ли е място, на което сте пристигнали с определени очаквания, но сте си тръгнали с напълно различно разбиране за хората или дори за самия живот?

Да, имало е такива места. Тази година бях в Мароко и това беше много хубаво преживяване. Страната е изключително красива, срещнах много добри хора, а културата е много различна от тази, с която съм свикнал.

Мароко има море, прекрасни пейзажи, топло е и времето е хубаво. Но разговарях с много хора там, които ми казваха, че не виждат особена перспектива за бъдещето си. Някои ми споделяха: „Нямам работа. Тук няма много работни места“. Други казваха: „Всъщност, не знам какво да правя с живота си“. Това наистина остана в съзнанието ми, защото тогава осъзнах нещо – можеш да се намираш на най-красивото място на света, но ако нямаш перспектива, ако не знаеш накъде вървиш и нямаш нещо, към което истински да се стремиш, не можеш да бъдеш истински щастлив.

Усещам това и в собствения си живот. Винаги имам нужда от нещо, върху което да работя. Винаги трябва да имам цел, към която да се стремя в бъдещето. Не можеш просто да лежиш някъде под слънцето и да очакваш, че именно това ще те направи щастлив в живота.

Живеем във време, в което много хора се страхуват да направят дори малка крачка извън зоната си на комфорт. Според Вас кое е по-страшно – да поемеш риска и да тръгнеш или един ден да осъзнаеш, че никога не си опитал?

За мен това е много лесен въпрос. Определено е по-добре да опиташ нещо и да се провалиш, отколкото никога да не си опитал и накрая постоянно да мислиш: „Можех да го направя, но така и не го направих“.

Всъщност дори не бих го нарекъл провал. Това е просто учене. Когато опиташ нещо и не успееш, ти се учиш от него. Можеш да израснеш, благодарение на провала.

Видеата Ви вдъхновяват безброй хора да мечтаят. Но какво бихте казали на онези, които романтизират този начин на живот, без да виждат трудностите, жертвите и компромисите, които вървят с него?

Мисля, че човек наистина трябва да е създаден за живота, който води. Трябва да се откажеш от много неща и най-вече от голяма част от комфорта, за да можеш да живееш по този начин.

Например нямаш къде да се изкъпеш. Нямаш и сигурността, която ти дава животът в къща, когато знаеш, че винаги се прибираш на едно и също място. Освен това трябва да бъдеш много устойчив и да умееш да запазваш хладнокръвие в трудни ситуации. Ако автомобилът ти се повреди, не можеш просто да изпаднеш в паника. Трябва да останеш здраво стъпил на земята и да имаш волята да продължиш напред. Затова или трябва да си създаден за подобен начин на живот, или постепенно да се научиш да бъдеш такъв.

А приблизително колко километра сте изминали досега и през колко места сте преминали?

Мисля, че само с автомобила през последната година съм изминал около 20 000, може би 30 000 километра.

Стигнах чак до Южно Мароко, почти до Западна Сахара и пустинята. Пътувал съм също из Испания и Франция.

А ако говорим за пътуванията ми като цяло, бил съм например и в Коста Рика, в Централна Америка. Така че, ако включим и тези пътувания, разстоянието става наистина голямо. Пътувал съм доста. Бил съм и в Африка, още когато бях по-малък – посетихме Танзания. Разбира се, обиколил съм и много места в Европа.

Според Вас от какво всъщност се нуждае човек, за да бъде щастлив?

Това е труден въпрос. От перспектива за бъдещето. Човек трябва да има нещо, към което да се стреми, нещо, върху което да работи и в което да става все по-добър. Това може да бъде кариера, може да бъде и хоби.

Мисля също, че човек има нужда от социален контакт, от човешко общуване и от хора около себе си. Според мен това са нещата, от които всеки има нужда, за да бъде щастлив. А оттам нататък вече зависи от самия човек.

Какъв е единственият съвет, който бихте дали на по-младия Джорис? Макар че „по-млад“ може би не е съвсем точната дума, защото и сега сте много млад. Но какво бихте казали на онзи Джорис, който е изправен пред първото си голямо приключение?

Бих му казал истински да се наслаждава на първите си пътувания, защото никога повече няма да бъде същото като в началото. Тогава си някак невинен. Все още не знаеш много за света и затова първото преживяване е толкова вдъхновяващо.

Разбира се, след това, когато вече научиш как се пътува, когато започнеш да познаваш местата и да разбираш как работи всичко, отново е прекрасно. Но първият път никога няма да се върне. Затова бих казал на по-младия себе си истински да се наслаждава на самото начало – на първите стъпки към приключенията.

Ако утре се събудите без Ханк, без камера и без социални мрежи, кое е онова нещо, което никой никога не би могъл да Ви отнеме след всички тези години на път?

Мислил съм много за това. Смятам, че най-важното, което научих, е, че развих изключително силна воля.

Вече почти нищо не може да ме свари неподготвен. Когато се появи неочаквана трудност, запазвам хладнокръвие. Знам каква трябва да бъде следващата ми стъпка и как да се справям с живота като цяло.

И както казах по-рано за свободата – имам свой собствен път. Виждам го пред себе си и нищо не може истински да ме спре. Това също е нещо, което научих – когато наистина искам да направя нещо, когато имам мечта, се придържам към нея и нищо не може да ме спре.

Дори ако един ден Ханк го няма, ако камерите изчезнат и социалните мрежи вече ги няма, това ще остане в мен. Никога няма да се откажа от мечтите си и винаги ще ги преследвам.

А когато това голямо приключение един ден стигне до своя край, как бихте искали хората да Ви запомнят?

Като човек, който е пътувал из цяла Европа и е превърнал идеята си в реалност, като не се е отказал да я следва, дори когато за останалите това не е имало особен смисъл или не е изглеждала рационално.

И също като човек, който е показал, че можеш да изградиш живота си извън обществените очаквания. Че можеш просто да следваш своя собствен път и не е необходимо да правиш това, което правят всички останали. Мисля, че това са двете най-важни неща, с които се опитвам да вдъхновявам и другите.

След като говорим толкова много за мечти, няма как да не Ви попитам – коя е най-голямата Ви мечта?

Това е много труден въпрос. Мисля, че има по-малки мечти, които някак се свързват една с друга.

Но голямата е по някакъв начин да изградя живот около тази свобода – около сърфирането, природата и автомобилите, около работата със стари коли. Това е онази механична и техническа част от мен, която наистина обичам – да придобивам умения, да възстановявам различни неща и да работя с ръцете си, особено по стари автомобили. И едновременно с това искам да продължа да водя живота, който водя в момента. Мисля, че именно това е моята мечта.

Трябва да призная, че съм много изненадана, че сте германец, защото сякаш въплъщавате образа на американска рок звезда от класически филм, но истинска личност, а не просто персонаж. Карате хората да вярват, че подобен живот все още е възможен и днес. Бихте ли участвали някой ден в американски филм? Защото наистина изглеждате сякаш сте излезли от киното – като почти нереален образ, който олицетворява свободата.

Да, определено бих го направил. Би ми харесало. Мисля, че съм бил вдъхновен много от музиката, а донякъде и от американската култура. Дори възприемам себе си като един вид модерен каубой – само че не с кон, а с автомобил.

Някак всички тези неща просто постепенно са се събрали в едно. Но не бих казал, че единствено американската култура ме е вдъхновила. Мисля, че просто имам влечение към една по-носталгична естетика.

Може би и фактът, че съм от Европа, има значение, защото тук това не е обичайната естетика или типичната култура. И вероятно точно затова ме вдъхновява толкова силно.

Автор: Цветина Петкова