Да създадеш любов от захар: Разказва скулпторът, оставил 800-килограмово сърце да се разтопи

„В най-обикновения човек понякога се крие най-голямата красота“.

Как изглежда любовта, когато е изваяна от захар? Защо един артист избира най-крехкия материал, за да говори за човешката природа? Може ли една разтапяща се скулптура да ни разкаже повече за живота, отколкото най-здравият мрамор?

Австралийският художник Джоузеф Мар е сред най-чудатите съвременни артисти в света. Неговите хиперреалистични скулптури от варена захар и синтетична смола се превръщат в размисъл за любовта, желанието, зависимостите, идентичността и крехкостта на човешкото съществуване. От легендарния берлински клуб Berghain до музеи и галерии по света - произведенията му неизменно карат зрителя да се запита кое е истински трайното - материалът или чувството, което оставя след себе си.

В специално интервю за nova.bg Джоузеф Мар разказва защо според него най-големият капан на човека е собственият му ум, как едно случайно срещнато непознато лице се превръща в най-красивото нещо, което някога е виждал, защо вярва, че изкуството трябва да дава надежда, и какво би искал хората след сто години да разберат за нашето време, ако застанат пред някоя от неговите скулптури.

 „Захарта е материал, който всички познаваме. Тя носи вкус, спомени и човешки опит“.

Изкуство без четка: Среща с Дженсен Дийн, който нарисува Мона Лиза с крак, а Исус - с вино

Добре дошли в България, макар и засега само виртуално! Между другото, исках да Ви попитам дали някога сте посещавали страната ни. Тук имате много почитатели.

Всъщност никога не съм бил в България. Живея в Берлин вече двадесет години, а там има хора от най-различни националности. България е толкова близо, че определено трябва да я посетя.

Само на около два часа полет сте. Официално сте поканен. Надявам се някой ден да представите свои творби и тук. Имаме прекрасни изложбени пространства, а съм сигурна, че природата ни също би могла да Ви вдъхнови.

За мен би било истинска чест. Австралия, откъдето съм родом, също има море, планини и невероятна природа, така че това звучи прекрасно. С удоволствие бих дошъл.

Вашите произведения често подсказват, че самият материал е метафора. Какво може да разкрие захарта за човешката природа, което мраморът или бронзът никога не биха могли?

Това е много интересен въпрос. Според мен най-важното е, че абсолютно всеки човек познава захарта. Всички имаме личен опит с нея. Някои хора я консумират по-малко, други - повече, но почти няма човек, който да не знае какво представлява. Именно затова тя е толкова силен материал за изкуство. Зрителят вече има интимна връзка с него, още преди да е видял произведението.

При мрамора или бронза не е така. Това са материали, които принадлежат повече на музеите, на паметниците, на нещо по-елитарно. Захарта е различна. Всеки знае как изглежда, какъв е вкусът ѝ и какво усещане оставя.

Когато гледате една моя скулптура, вие не я възприемате само визуално. Почти несъзнателно си спомняте вкуса на захарта. Това добавя още едно измерение към произведението. Обикновено, когато гледаме скулптура, никога не мислим за вкус. Тук това се случва.

Има още нещо, което е много важно. Аз много обичам мрамора и бронза. Те са прекрасни материали, но са вечни. Захарта е точно обратното – тя е нетрайна. Тя се променя и именно чрез тази промяна може да разказва истории по начин, по който другите материали не могат.

Изкуство от отпадъци: Аржентински творец вдъхва втори живот на ненужни вещи

Повече от петнадесет години работите със захарта – материал, който символизира удоволствието, но също така зависимостта, крехкостта и преходността. Как се промени връзката Ви с нея през всички тези години?

Всъщност захарта промени самия мен. Преди да започна да работя с нея, бях художник-живописец. В живописта винаги имаш възможност да поправяш. Постоянно можеш да променяш картината, да добавяш, да премахваш, да започваш отново. При захарта това не съществува. Тя е безкомпромисен материал. Не прощава грешките.

Докато рисувах, можех да работя много импулсивно и знаех, че в крайна сметка ще намеря правилното решение. При захарта трябва да бъдеш много по-внимателен. Много по-деликатен. Трябва да се отнасяш към нея почти като към жив организъм, да я усещаш, да бъдеш изключително чувствителен към нея. Затова през годините аз самият много се промених. Станах много по-търпелив и бих казал – много по-научно мислещ човек, отколкото бях преди.

Вашата монументална деветметрова скулптура Together, инсталирана в легендарния берлински клуб Berghain, започва със страстта, но завършва с любов и вътрешен покой. Защо за Вас беше важно това пътешествие да завърши именно по този начин?

За мен това беше най-естественото развитие. Разбира се, произведението се намира в Berghain – място, което хората свързват с нощния живот, свободата и желанието. Но ако човек започне една силна физическа връзка с някого, най-красивото, което може да му се случи, е в крайна сметка да се влюби. Това е най-висшата възможна развръзка. Именно затова исках скулптурата да има такъв финал.

Интересното е, че хората, които виждате в произведението, са реални. Аз ги сканирах триизмерно директно на дансинга в Berghain. Някои от тях дори ми казаха „В Berghain няма любов“. Аз им отговорих: „Тази вечер ще има“. Исках да направя още една крачка напред, да покажа, че зад желанието може да се роди нещо много по-дълбоко.

Berghain често се възприема като място на свободата, желанието и крайностите. А Вие поставяте там произведение, което носи силно духовно послание. Виждате ли това като контраст или като естествено продължение на самото пространство?

Определено го възприемам като естествено продължение на това пространство. Разбира се, хората отиват в клубове, за да танцуват, да се забавляват и да изживеят една различна нощ. Това е очевидната причина. Но ако се замислим по-дълбоко, когато човек прекрачи прага на един клуб, той всъщност търси нещо друго. Търси връзка. Връзка с другите хора. Връзка с музиката. Връзка със самия себе си. Именно това се случва в подобни пространства. Точно това се случва и в моята скулптура.

Галерия „Вежди“ представя творби на художника Иван Янев от мрамор, базалт и хром

В началото фигурите са в силно еротични, изпълнени с желание пози. Постепенно започват да се влюбват една в друга, а накрая всичко се превръща в една почти райска градина – място на спокойствие, любов и пълно единение между двама души.

Според мен това е паралелът с нощния клуб. Повечето хора никога не биха го определили по този начин, но аз наистина вярвам, че за много хора подобни места са духовни пространства. Почти като църква.

Чак сега си дадох сметка, че Вие сте може би единственият човек, на когото мога да задам този въпрос - кое е най-романтичното произведение, което сте създавали от захар?

Мисля, че това е именно Together. Последните фигури в композицията са изключително красив образ на любовта между двама мъже. Ако трябва да бъда честен, в момента не мога да се сетя за друго мое произведение, в което двама души толкова открито да изразяват любовта си един към друг. Така че определено бих избрал именно тази скулптура.

Често казвате, че творчеството Ви изследва капаните на човешкото съзнание. Според Вас кой е най-големият капан, в който съвременният човек попада днес?

Това е огромен въпрос. Мисля, че капанът, в който всички ние живеем през 99 процента от времето, е собственият ни ум. Ние живеем почти изцяло в главите си и прекалено рядко в сърцата си. Убеден съм, че ако успявахме да живеем повече със сърцето си, светът щеше да изглежда много по-добре.

От години практикувам медитация. Голяма част от вдъхновението ми идва именно оттам. Всеки път, когато успея да изляза от постоянния шум на мислите си, се чувствам много повече у дома в този свят. Освен това умът непрекъснато ни поставя ограничения. Той определя кои сме, какви можем да бъдем, какви са другите хора. Постоянно се свеждаме до нещо малко, а истината е, че човешките същества сме удивителни. Достатъчно е човек да погледне структурата на ДНК. Това е нещо абсолютно невероятно. Истинско чудо. И въпреки това ние постоянно си казваме: „Аз съм просто един обикновен човек“. А самият факт, че сме живи, вече е чудо. Именно умът ни отделя от него.

Роден сте в Австралия, но Берлин оформя художествения Ви език. Как започна тази връзка и какво Ви даде този град – не само като артист, но и като човек?

Когато пристигнах в Берлин през 2007 година, градът беше много различен от днес. Навсякъде имаше усещане за възможности. Имаше място за всички. Като артист можеше сравнително лесно да намериш ателие и достъпно жилище и да започнеш да създаваш. Когато дойдох тук, почувствах невероятна свобода.

Австралия е прекрасна страна. Изключително красива, но същевременно е доста консервативна. В Берлин намерих свобода от всички очаквания и оценки. За първи път почувствах, че мога да правя абсолютно всичко в изкуството. Това беше невероятно преживяване. И до днес този дух още съществува. Все още можеш да усетиш свободата във въздуха. Да усетиш, че всичко е възможно. Разбира се, днес животът е станал много по-скъп. Наемите са се повишили, но духът на града е останал.

Аз самият се промених напълно като художник. В Сидни бях единствено живописец. Когато дойдох тук, разбирането ми за изкуството буквално избухна. Всичко се промени. Днес нямаше да бъда същият човек, ако не бях дошъл в Берлин.

Баща Ви също е бил художник и още от ранна възраст Ви е насърчавал да рисувате. Кой е най-ценният урок, който Ви остави?

Един ден се прибрах от училище и му казах „Татко, всички деца вече знаят какви искат да станат, когато пораснат. Един иска да бъде полицай, друг пожарникар...“. Тогава той ме погледна и ми каза: „Ти можеш да бъдеш каквото пожелаеш“. Но не го каза като обикновено насърчение. Той ми даде усещането, че наистина имам тази сила. Все едно ми каза: „Ти имаш способността да станеш всичко, което поискаш“. Това беше най-големият подарък, който ми направи.

Освен това той самият беше човек с невероятни умения. Можеше да строи къщи и лодки, да рисува картини. За мен той беше човек, който умееше всичко. И понеже беше моят баща, някак естествено повярвах, че и аз бих могъл да направя всичко.

А майка ми... От нея наследих щедростта. Ако днес съм щедър човек, то е благодарение именно на нея.

В последната си поредица I Am Therefore I Think разговаряте с хора от най-различни среди в търсене на тяхната идентичност. След всички тези срещи как бихте отговорили днес на въпроса: „Кой съм аз?“

Това беше изключително интересно преживяване за мен. Докато работех по тази поредица, осъзнах, че всъщност няма никакво значение с кого разговарям. Срещнах се с хора с напълно различен произход, възраст, пол, професии и социално положение. Но независимо от всички тези различия открих нещо общо между тях – всеки един беше преживял дълбоки духовни моменти в живота си. Всеки по свой начин беше стигнал до най-съкровената част от себе си.

Понякога самите те дори не осъзнаваха колко значими са били тези преживявания. За някои това беше просто спомен или момент от живота им, но аз виждах нещо повече - че всички сме свързани. Именно това ми даде тази поредица – усещането, че независимо през коя врата влизаме, в крайна сметка стигаме до едно и също място. Надявам се да разбирате метафората ми. Без значение по какъв път вървим, в центъра откриваме едно и също човешко ядро.

Затова, ако днес трябва да отговоря на въпроса „Кой съм аз?“, бих казал, че съм моето семейство. Моите приятели. Моята общност. Аз съм човечеството. Мога да се разпозная във всеки човек.

В работата си съчетавате скулптура, живопис, фотография, видео и триизмерно сканиране. Смятате ли, че технологиите ни доближават до разбирането какво означава да бъдеш човек или понякога ни отдалечават от него?

Според мен могат да правят и двете. Като артист използвам технологиите по много конкретна причина. Разбира се, те могат да бъдат използвани и неправилно. Понякога човек започва да разчита прекалено много на тях и така избягва да научи важни неща или дори започва да си служи с тях като с преки пътища. Това обаче никога не е било моята цел. Аз използвам триизмерното сканиране, защото искам да постигна възможно най-точното присъствие на човека. Искам когато зрителят застане пред моя скулптура, да види истински човек, просто изграден от различен материал – в случая от захар.

Ако вземем за пример Роден – един от най-великите скулптори в историята – неговите ръце пресъздават собственото му усещане за човешкото тяло. Всяка форма носи неговата интерпретация.

Аз не искам да налагам моята, а човекът, който гледа произведението ми, сам да преживее собствените си чувства. Именно затова използвам технологията. Тя ми позволява да бъда по-обективен и да се отдръпна една крачка назад. Разбира се, технологиите днес са нещо невероятно. Това, което се случва в света в момента, е впечатляващо. Те дават отговори на много въпроси. Но дали ни приближават до самите нас или ни отдалечават... това вече е много труден въпрос.

Казвали сте нещо, което ме накара дълго да се замисля – че желанието има силата едновременно да създава и да разрушава. Как превръщате една толкова абстрактна философска идея в нещо, което хората могат физически да преживеят чрез Вашите скулптури?

О, това също е огромен въпрос. Истината е, че във всяко произведение, което създаваме, съществува един много важен момент – трябва да бъдем готови да го разрушим.

Когато твориш, непрекъснато изграждаш, после разрушаваш, след това отново изграждаш, пак разрушаваш... И така продължаваш, докато един ден произведението само не ти подскаже, че е завършено. Това изисква огромна смелост. Понякога създаваш нещо красиво. Поглеждаш го и си казваш: „Колко е хубаво“. Но вътрешно усещаш, че още не е това. Тогава трябва да намериш сили да го повредиш. Да го разрушиш. Да започнеш отначало. Само защото вярваш, че някъде вътре се крие още по-красиво решение.

За мен това означава да следваш сърцето си. Не ума. Когато работя, винаги се опитвам да слушам сърцето си. То ми дава много повече смелост. Умът непрекъснато ми казва „Не. Не го прави. Не рискувай“. А сърцето ми казва само едно: „Продължавай“. И почти винаги се оказва право.

Произведенията Ви са едновременно красиви и леко смущаващи. Съзнателно ли търсите тази деликатна граница между привличането и дискомфорта?

Много ми харесва начинът, по който формулирахте този въпрос. Всъщност не се опитвам едновременно да привличам и да отблъсквам зрителя. Опитвам се да създам контраст. Те винаги са ме привличали.

За мен е интересно едно произведение да казва две напълно противоположни неща едновременно. Именно това може да направи изкуството. То не е длъжно да има само едно послание. Може да носи много различни значения едновременно.

Когато човек стигне до същността на една идея, често открива, че тя съдържа и светлината, и сянката. Красотата и тревогата. Любовта и страха. Не знам защо е така, но точно така усещам изкуството. И вероятно именно затова непрекъснато търся подобни противоположности в работата си.

Днес, когато изкуственият интелект може да създаде изображение само за няколко секунди, Вие продължавате да работите с физически материали и занаятчийски труд. Смятате ли, че именно творческият процес придава душа на произведението?

Без съмнение съществува нещо много специално в това да създаваш с ръцете си. Когато докосваш материала, естествено влагаш частица от себе си в него. Но много се радвам, че ми задавате този въпрос, защото според мен все още сме подвластни на една стара представа – че ако художникът не е докоснал произведението с ръцете си, то няма истинска стойност или душа.

Аз съм работил и по двата начина. Нарисувах повече от триста маслени картини и имах двадесет и пет самостоятелни изложби като живописец. Тогава всичко беше изцяло свързано с личния ми жест, с моята ръка, с моята емоция. След това започнах да използвам триизмерни скенери, фотография, видео и други технологии, за да създавам скулптури. Тогава осъзнах нещо много важно - че човек може да вложи цялата си любов, цялата си отдаденост и душата си в едно произведение, дори когато не го докосва директно. Да, технологията създава известна дистанция между художника и творбата, но в същото време се случва и нещо друго – променя се самият фокус.

При живописта аз изразявах собствените си чувства и собствената си гледна точка. Когато започнах да работя по този начин, разбрах, че вече не е необходимо да разказвам само за себе си. Мога да разказвам за всички нас. Точно това промени Берлин в мен. Осъзнах, че изкуството не е задължително да бъде лично признание. То може да бъде пространство, в което всеки зрител открива собствените си мисли и чувства. В този момент човек вече не вижда художника, а себе си. А според мен именно тогава едно произведение започва да принадлежи на всички.

Ако трябваше да покажете на човек, който никога не се е срещал с Вашето творчество, само едно свое произведение - кое бихте избрали и защо?

Без никакво колебание бих избрал Open Heart. Това беше гигантско човешко сърце – високо два метра и половина, изградено от осемстотин килограма захар. Инсталирах го в един парк в Берлин – Паркът „Ам Глайсдрейк“ - и просто го оставих да се разтопи.

В началото изглеждаше като напълно анатомично човешко сърце, почти като медицински модел. Но още от първите минути започна да се променя. Именно това беше най-красивата част от произведението – самата трансформация.

Честно казано, да наблюдаваш как осемстотин килограма захар се разтапят, е изненадващо завладяващо преживяване. Хората минаваха случайно през парка, спираха и питаха: „Какво е това?“ Превърна се в истинско събитие. Сърцето беше поставено в четириметрова стъклена конструкция – като собствена малка къща. Хиляди хора дойдоха, за да го видят.

Но най-хубавото беше, че можеха да участват в самото произведение. До инсталацията имаше велосипед. Всеки можеше да се качи на него и да започне да върти педалите. Произведената енергия захранваше климатична система, която охлаждаше стъклената конструкция и забавяше топенето на захарното сърце. Изведнъж зрителят вече не беше просто наблюдател. Той можеше буквално да удължи живота на произведението.

Това беше едно от най-красивите преживявания в кариерата ми. Понякога дори си мисля, че никога повече няма да създам нещо толкова силно. Наистина вярвам, че това беше много специална творба.

Следващият ми въпрос е логично продължение на предишния. Създали сте толкова много произведения, всяко със собствено послание. Но коя е онази творба, която все още не сте направили, а мечтаете да създадете?

Всъщност точно сега се намирам в такъв момент. В момента работя по голям проект за музея LAM в Нидерландия. Наскоро ми зададоха почти същия въпрос – какво искам да направя в бъдеще. И именно тогава започнах да мисля за новата идея. Тя е свързана с идентичността и със суетата. С нашето желание да останем завинаги млади и красиви. Да запазим силата си.

Все едно отчаяно се опитваме да спрем времето и да задържим начина, по който изглеждаме днес. Може би затова хората отделят толкова време пред огледалото. Особено жените влагат огромни усилия, за да изглеждат прекрасно всеки ден. Новият ми проект ще разказва именно за това. Ще създам фигури на хора, които на пръв поглед изглеждат съвършени, но половината от телата им ще се разтапят.

Лицето ще бъде красиво и младо, а другата половина постепенно ще изчезва. Представям си силен, мускулест мъж, чиято половина тяло бавно се стопява. Или жена, чиято красота постепенно се разтваря пред очите на зрителя. Точно тази идея вълнува въображението ми в момента. Когато една творба започне да се оформя в съзнанието ми и успея да видя дори само малка част от нея, вече знам, че трябва да я направя. Това чувство винаги ме води напред. И честно казано, вече нямам търпение да видя как ще изглежда този „разтапящ се човек“.

Звучи много вълнуващо! Вашето творчество се върти около теми като любовта, желанието, идентичността и съзнанието – теми, които никога не губят своята актуалност. Но има ли въпрос, на който все още търсите отговор чрез собственото си изкуство?

Да, има. Всъщност той е свързан с едно преживяване отпреди около двайсет години, което промени начина, по който гледам на света. Беше нещо като духовно преживяване.

Бях в Австралия. Денят беше необичайно горещ – понякога там температурите достигат четиридесет и пет градуса. Вървях сам по една улица, наоколо нямаше почти никого. На около двеста метра пред мен видях възрастен мъж. Беше нисък, плешив, с голям корем. На пръв поглед – съвсем обикновен човек.

Точно тогава се случи нещо, което никога няма да забравя. В един миг той се превърна в най-красивото нещо, което някога бях виждал. Не мога да го обясня с думи. Сякаш виждах душата му. Сякаш от него струеше светлина. Все едно беше изграден от хиляди диаманти. Не беше красив в общоприетия смисъл на думата. Напротив – изглеждаше като най-обикновен човек. Но това, което излъчваше, беше толкова невероятно красиво, че остана в съзнанието ми завинаги.

Оттогава мечтая някой ден да успея да превърна точно това усещане в произведение на изкуството. Не знам дали някога ще успея. Но бих искал човек да може да застане пред една моя скулптура и да почувства точно това, което почувствах аз в онзи момент.

Значи понякога именно в най-обикновения човек може да се крие най-голямата неподозирана красота.

Точно така.

Последният ми въпрос е малко по-емоционален. Представете си, че след сто години някой открие една от Вашите скулптури. Какво бихте искали този човек да разбере за хората от началото на XXI век? И какво бихте искали да разбере за самия Вас?

Това е много красив въпрос. Ако някой гледа творбите ми след сто години, бих искал най-напред да разбере колко трудно време сме преживявали. Мисля, че хората тогава ще могат да усетят колко сложен е бил светът, в който сме живели. Но ако има едно нещо, което истински бих искал да остане в тях след срещата с моето изкуство, това е надеждата. За мен изкуството винаги е било надежда. Разбира се, то е и комуникация. То е начин да разговаряме един с друг. Но преди всичко е надежда. Надявам се, че човекът след сто години ще може да каже „Тези хора са живели в много трудно време, но въпреки всичко не са престанали да вярват, че светът може да стане по-добър“. Мисля, че това би било най-красивото наследство, което едно произведение може да остави след себе си.

Това е прекрасен завършек на нашия разговор. Благодаря Ви от сърце, че ми отделихте толкова време. За мен беше истинска чест.

И за мен е голяма чест, че избрахте именно мен за това интервю. А когато прочетох въпросите Ви, си казах: „Уау! Това са невероятно добре обмислени въпроси“. Наистина. Получавам много покани за интервюта и повечето започват с едно и също: „Защо точно захар?“ и толкова. Вашите въпроси ми дадоха възможност да говоря за много по-дълбоки неща. Да разкажа не само какво правя, а защо го правя. За мен това беше истинско удоволствие.

Благодаря Ви! Това означава много за мен. Винаги съм вярвала, че най-интересните истории не са само на повърхността. Всяка от тях има много по-дълбок пласт. Именно той ме интересува най-много.

И точно затова разговорът ни беше толкова приятен.