Да откриеш светлина в мрака: Лера Лин за музиката, която лекува, „Истински детектив“ и живота отвъд успеха

Има музика, която те намира, когато си добре. Но има и има музика, която те намира, когато почти нищо друго не успява да стигне до теб. Музиката на Лера Лин принадлежи към втория вид – онзи, който не нахлува шумно в живота ти, а тихо сяда до теб и остава там.

Светът я откри в полумрака на „Истински детектив“, където гласът ѝ се превърна в част от душата на сериала. Но зад меланхолията, с която милиони свързват името ѝ, стои много повече – жена, която е превърнала музиката в свой довереник още като дете, когато бурните отношения между родителите ѝ я карат да търси място за емоциите, които все още не умее да разбира. Поезията ѝ помага да ги назове. По-късно тези думи се превръщат в песни.

Може би точно там се крие необикновеното в музиката на Лера Лин. Тя никога не настоява да бъде чута. Не крещи, за да победи алгоритъма. Не обещава да поправи счупеното. Просто оставя вратата отворена и чака човека, който има нужда, да влезе. „Искам аз да изградя рамката, а слушателят да запълни цветовете в нея“, казва тя.

След две победи в "Евровизия": Лорийн за новия албум и силата на емоциите

В един разговор между България и Америка говорим за детето, което намира приятел в музиката; за антропологията и емпатията; за цената на безпощадната честност; за „True Detective“ и хората, които някога ѝ казват, че музиката ѝ е „прекалено тъжна“, за да успее; за песните, които я плашат, защото разкриват твърде много; за семейството, независимостта и успеха; и за страха ѝ от свят, в който човешката музика може да бъде изместена от изкуствения интелект.

А ако трябва да открием мястото, на което живее музиката на Лера Лин, тя сама го нарисува най-добре - пустиня през нощта, топъл въздух, свалени прозорци и безкрайно пространство пред теб. Място, на което за няколко минути можеш да останеш насаме със себе си. И да разбереш, че всъщност не си сам.

Когато ти писах, за да те поканя за това интервю, ти казах, че не се интересувам единствено от кариерата ти. Интересува ме жената, която отново и отново е избирала честността пред удобството. И бих искала да започнем именно оттам. Кога за първи път осъзна, че музиката не е просто нещо, с което искаш да се занимаваш, а начинът, по който искаш да разбираш света?

Единствено дете съм, а отношенията между родителите ми бяха доста бурни. Затова намерих приятел в музиката. Открих в нея довереник – някого, с когото можех да разговарям, както и място, където да осмислям много от емоциите, които изпитвах като дете, но които не разбирах напълно и не знаех с кого да споделя.

Поезията се превърна в начин да осмисля преживяванията си. А по-късно разбрах как да превърна тази поезия в песни и да създавам музика.

Лиса Джерард: Българският фолклор промени живота ми

Преди да станеш музикант, си учила антропология – дисциплина, посветена на разбирането на хората, техните истории и начина, по който осмислят живота си. Когато слушам албумите ти, понякога имам чувството, че песните ти правят точно същото. Виждаш ли все още връзка между антрополога, който някога си искала да бъдеш, и автора на песни, който си днес?

Определено. В Университета на Джорджия, където изучавах антропология, имаше един професор – Пийт Бросиъс. Бях изключително впечатлена от лекциите му и от огромната емпатия, с която говореше за различните култури и групи хора, сред които беше прекарвал време, които беше изучавал и за които беше писал.

За мен беше истински вдъхновяващо да бъда свидетел на това. И мисля, че в крайна сметка именно това ме привлече към антропологията – възможността да придобиеш тази емпатична перспектива.

А когато си автор на песни, емпатията е от решаващо значение. Трябва да си способен да разбереш една ситуация от всички възможни страни, за да можеш да пишеш за нея по начин, който действително въздейства.

Мисля, че всички герои в една история трябва да получат равностойно представяне, за да може тя наистина да достигне до слушателя.

В музиката ти има нещо, което е  все по-рядко срещано – тишината никога не е празна. Тя носи смисъл. Научи ли се през годините да не се страхуваш от тишината – както в живота, така и в музиката си?

Да. Мисля, че тишината е един от най-въздействащите инструменти в музиката. Обичам да използвам тишината чисто звуково, но също така обичам да създавам усещането за тишина и чрез текстовете.

Защото мисля, че по този начин оставяш пространство на слушателя да вложи собствените си преживявания. А това е важно. Музиката трябва да вълнува хората и да им помага да се свържат с нещо по-голямо от самите тях. И мисля, че за да можем да направим това, имаме нужда от време, имаме нужда от такива възможности – от моменти на тишина.

За мен е важно също така хората да могат да внесат собствените си преживявания в музиката. През годините съм била на турнета като солов изпълнител, като част от дуо и с цяла група. Когато си сам на сцената, има предел на това докъде можеш да стигнеш с динамиката. Затова трябва да започнеш от нулата и след това музикално отново да извървиш целия път, така че да се усеща, че музиката се развива по някакъв начин.

60 ГОДИНИ НА СЦЕНА: Силви Вартан за любовта, успехите и разочарованията (ВИДЕО)

Песните ти често превръщат болката в нещо красиво, но никога не романтизират страданието. Според теб това дарба ли е или просто цената, която всеки истински честен артист рано или късно трябва да плати?

Мисля, че е дарба. Но всъщност усещам себе си по-скоро като проводник – някой, който, надявам се, може да помогне на други хора да се свържат с нещо по-голямо и да намерят утеха.

Милиони хора откриха музиката ти благодарение на „Истински детектив“. За много артисти подобна популярност би се превърнала в начало на преследването на все по-голяма аудитория. Но ти сякаш направи точно противоположния избор – остана вярна на собствения си артистичен глас. Имало ли е моменти, в които музикалната индустрия те е насърчавала да се превърнеш в малко по-различен човек, за да постигнеш по-голям успех?

Да, разбира се. Определено. Дори самата аз съм обмисляла подобно нещо. Стигнах дотам действително да напиша и запиша музика, която звучеше по-комерсиално, но така и не я издадох. Причината да не я издам беше, че се събуждах посред нощ с мисълта: „О, не. Не мога да пея това“. Има нещо... някаква част от артистичната ми съвест, която просто не ми позволява да го направя.

Нещо, което ми се стори изключително интересно около музиката, която написах за „Истински детектив“, беше реакцията към нея. Бях потресена от начина, по който тази музика беше приета по целия свят. Още преди сериалът да бъде излъчен, вече бях прекарала доста време в музикалната индустрия и много професионалисти в нея ми бяха казвали, че музиката ми е прекалено тъжна, че не носи достатъчно надежда или че е прекалено специфична. Бях чувала всякакви подобни коментари защо музиката ми нямало да успее. И тогава тази мрачна музика попадна в един мрачен сериал и се оказа, че светът сякаш е жадувал точно за подобна музика - която не е комерсиална, а е интроспективна и не се страхува от тъгата и мрака.

За мен това беше още едно потвърждение, че не е необходимо да преследвам онзи тип успех. Има ниша, която мога да запълня и която е много по-близо до човека, който действително съм. Макар че аз всъщност съм и щастлив човек. И понякога пиша щастлива музика.

Имам чувството, че заради „Истински детектив“ и заради факта, че толкова много хора са открили музиката ми единствено чрез този сериал, някои смятат, че тя е ограничена само до това конкретно емоционално преживяване. Но аз изследвам и други емоции.

Разбира се. Всъщност е прекрасно да те виждам усмихната след музиката, която създаваш. А участието ти в „Истински детектив“ промени ли освен посоката на кариерата ти, но и начина, по който самата ти гледаш на себе си като артист?

Със сигурност промени кариерата ми. Световната телевизионна популярност може да направи чудеса за всеки. И не мисля, че днес щях да водя този разговор с теб в България, ако не беше телевизията.

Не мисля обаче, че това непременно ме промени като артист. По-скоро, както казах и преди, за мен беше потвърждение, че не е необходимо да правя комерсиална музика, за да открия своите хора.

 „My Least Favorite Life“, която е една от любимите ми твои песни, се превърна в убежище за много хора, преминаващи през трудни моменти. Получавала ли си някога послание от слушател, което те е накарало да осъзнаеш, че понякога една песен може да лекува по начин, по който разговорите не могат?

О, да. Получавала съм страшно много такива послания и това е най-прекрасното нещо.

Знаеш ли, винаги казвам, че преди всичко правя музика за самата себе си. Отне ми известно време наистина да започна да живея според това правило. Изискваше много практика и постоянство, за да успея напълно да го следвам.

Но, разбира се, най-хубавото нещо, което можеш да чуеш, е, че музиката ти означава нещо за някого. Че е нещо повече от: „О, да, пускаме си я, когато отиваме на парти“. И това би било хубаво, разбира се, но... Просто ценя изключително много тази връзка. За мен е чест, че хората могат да се свържат с музиката ми на толкова дълбоко ниво.

Да, и аз мога да го потвърдя. Но когато пишеш, представяш ли си някого, когото се надяваш песните ти да утешат? Или те започват като разговори със самата теб, които по някакъв начин впоследствие успяват да донесат утеха и на други хора?

Когато започнах да пиша музика, това определено беше просто разговор със самата мен. Беше начин да се науча да осмислям преживяванията, през които преминавах.

Когато започнах да постигам по-голям успех в музиката, сякаш в стаята, докато пишех, започнаха да се появяват и други гласове, други уши. Но мисля, че в крайна сметка, ако позволиш това да се случи, всъщност правиш лоша услуга на музиката. Защото неизбежно не можеш да бъдеш толкова уязвим, когато по този начин в стаята присъстват и други хора.

Ако мислиш какъв успех би могла да постигне песента или как някой друг ще я интерпретира, това единствено те разсейва. Затова трябваше отново да положа усилия, за да се върна към самото начало на творческия си процес – към времето, когато пишех единствено за себе си.

Когато слушам албумите ти, често имам усещането, че съществуват някъде между полунощ и изгрева – в онези часове, когато хората са най-честни със себе си. Защо според теб откриваме най-дълбоките си истини именно в тези тихи моменти?

Предполагам, че защото те дават на умовете и сърцата ни време да осмислят какво действително чувстваме и какво действително мислим.

Според мен това е една от причините светът ни да е толкова претъпкан с шум. Защото много често хората не искат да погледнат истината за онова, което чувстват. Предпочитат просто да избягат от реалността си и да я запълнят с безсмислено съдържание, което интернет може да им поднася безкрайно.

Имало ли е песен, която те е изплашила, защото е разкрила прекалено много от теб самата?

О, да. Повечето от песните ми. Всъщност, ако не изпитам онова усещане: „Това започва да ме кара да се чувствам малко неудобно“, тогава не мисля, че все още съм написала достатъчно добра песен. Значи тя се нуждае от още малко работа.

Мисля, че слушателят наистина може да усети това. Толкова голяма част от света ни е свързана с позата, с това да представяме себе си по начин, който е някак преувеличен – например в социалните мрежи. Затова, когато някой е безпощадно, брутално честен в музиката си... За мен самата като слушател това е нещо, което обожавам. Кара ме да си кажа: „Добре, не съм сама. Има и други хора, които се провалят или се борят със същите неща, с които се боря и аз“.

А по някакъв странен начин се чувствам по-добре и когато самата аз го призная. Сякаш, ако го извадя навън и го покажа, то вече не е толкова страшно. Предполагам, че срамът става по-малък.

Има артисти, които пишат песни, защото има нещо, което искат да кажат. Когато слушам твоята музика обаче, понякога имам усещането, че пишеш, защото търсиш нещо, което все още не си открила. Днес все още ли пишеш, за да изразиш себе си или по-скоро пишеш, за да откриваш себе си?

И двете. Но също така се опитвам да пиша независимо от това дали изпитвам вдъхновение. Когато бях по-млад автор, чаках вдъхновението да ме намери, да ме връхлети, и чак тогава сядах и започвах да пиша. Но сега, когато съм по-възрастна и имам всички отговорности, които идват с живота на възрастния човек. Откривам, че просто трябва да се седна и да започна да пиша и след това да се надявам, че музиката ще ме намери.

Понякога не ме намира, но аз въпреки това пиша. Понякога от този процес могат да се родят хубави неща.

Едно от нещата, на които винаги съм се възхищавала в музиката ти, е, че тя сякаш никога не моли за внимание. Вместо това тихо казва на слушателя: „Не си сам“. В твоите очи това ли е една от най-големите цели, на които музиката може да служи?

Разбира се. Мисля, че най-важната функция, която музиката може да изпълнява, е просто да кара хората да чувстват нещо. Искам хората да почувстват каквото и да е, когато слушат музиката ми.

Музиката е била мой спътник и продължава да бъде. Но мисля, че тя е спътник на много хора.

Така е, но живеем във време, в което алгоритмите често решават какво ще чуят хората, какво ще стане популярно. Вярваш ли, че все още има място за музика, която не се опитва да стане популярна, а просто се надява да остане с някого в продължение на години?

Да. Искам да вярвам в това. Всъщност трябва да вярвам в него, защото, ако не вярвам, тогава се намирам в доста безнадеждна ситуация.

Не знам дали алгоритмите препоръчват музиката ми особено често. Аз наистина разчитам на хората, които търсят по-дълбоко преживяване и са готови да положат малко усилие, за да го открият.

ако трябваше да опишеш себе си не с думи, а с място... Аз съм ти предложила няколко възможни отговора, но ако искаш да посочиш нещо съвсем различно, разбира се, можеш да го направиш. Моите предложения са: Безлюден път? Стара къща? Гора след дъжд? Самотен морски бряг? Къде живее музикално Лера Лин?

Мисля, че живее на много места. акто казах и по-рано, заради „Истински детектив“ хората ме свързват с едно по-мрачно пространство, но понякога пиша и забавна музика. Опитвам се да включвам и щастието, доколкото мога. Разбира се, винаги присъства някакъв елемент на интроспекция.

Но ако трябваше да поставя музиката си на истинско, физическо място, мисля, че бих я видяла по-скоро като пътуване с кола през пустинята през нощта – в топла нощ, със свалени прозорци. Наоколо има огромно пространство. Всичко е широко отворено, но се чувстваш добре. По някакъв начин това носи спокойствие.

Прекрасно. Току-що си го представих и мисля, че това наистина би било съвършеното място за теб и за слушателите ти. Защото донякъде се разпознаваме в теб, макар че, разбира се, не те познаваме толкова добре. Но ако човек, който никога не е чувал музиката ти, те попита: „Коя част от теб живее в песните ти, но не съществува никъде другаде?“, какво би му отговорила?

Бих казала – онази част от мен, която няма обичайните отговорности на ежедневния живот.

Онзи човек, който може просто да се отдаде на мислите си и да мечтае по цял ден. Искам да създавам тази атмосфера в музиката си – тази мечтателна атмосфера.

И това със сигурност е част от мен. Но не мисля, че това е начинът, по който се проявявам в реалния живот. Всъщност не знам дали бих могла да функционирам особено добре в света, ако този образ беше на преден план в личността ми през цялото време.

След всичко, което си преживяла като артист, какво означава успехът за теб днес? Може би разпродадени концерти, признание, творческа свобода? Или пък онзи момент, в който напълно непознат човек ти казва: „Твоята песен ме преведе през най-трудния период в живота ми“?

Всички тези неща за мен означават успех. Имаме разпродадени концерти. Имам творческа свобода. И определено усещам дълбока емоционална връзка с публиката си.

Имаше период, в който си мислех, че може би ще разпродавам стадиони или че кариерата ми ще се развие в някакъв по-мащабен план – ако я измерваме в числа. Сега обаче съм истински щастлива там, където се намирам.

Имам прекрасно и здраво семейство и присъствам истински в живота на близките си. В същото време имам възможността внимателно да избирам кога да бъда на турне и да продължавам да създавам музиката, която искам да правя.

Аз съм напълно независим артист. Финансирала съм кариерата си на всяка крачка от пътя благодарение на директната помощ на моите почитатели. Така че всъщност дължа всичко на феновете си. Те са хората, които направиха възможно това пътуване за мен. Именно благодарение на тях никога не ми се е налагало да правя компромиси с творческите си стремежи и съм имала възможността да следвам сърцето си по този начин.

Докато се подготвях за този разговор една мисъл остана с мен - твоята музика никога не настоява да бъде чута. Тя просто чака човека, който има най-голяма нужда от нея. Казвали ли са ти някога, че може би точно затова толкова много хора не просто слушат песните ти, а сякаш в крайна сметка започват да живеят вътре в тях?

Любимият ми тип музика за слушане е онази, в която можеш сякаш да пропълзиш и да останеш вътре. Музика, която можеш да слушаш отново и отново с часове и при всяко следващо слушане да откриваш нещо ново.

Аз обичам нюансите, обичам деликатността. И точно към това се стремя. Искам просто аз да изградя рамката, а слушателят да запълни цветовете в нея.

Звучи прекрасно. Много хора в България ще открият музиката ти чрез това интервю. Други ще я преоткрият. А някои от нас ще дойдат на европейското ти турне след няколко дни. Ако можеше да им оставиш една мисъл – нещо, което би искала да носят със себе си дълго след като последната песен е свършила – какво би искала да им кажеш?

Искам да накарам хората да си представят нашия свят без музика.

Намираме се в изключително деликатен момент, в който музиката, създавана от изкуствен интелект, започва все повече да навлиза в стрийминг платформите. Затова сега е по-важно от всякога да подкрепяме истинските музиканти – хората. Да купуваме албуми и мърч, да купуваме билети за концерти, ако имаме тази възможност, и да знаем откъде идва музиката, която слушаме.

Просто трябва да сме сигурни, че хората, които са създали музиката, върху която са били обучени всички тези AI модели, ще могат да оцелеят и да продължат да създават.

Ако искаме музиката да продължи да съществува в нашия свят, трябва да направим това. Защото за мен музиката е подправката на живота. Затова тя е изключително важна. И мисля, че много хора изпитват същото.

Благодаря ти за тези искрени отговори. Това определено беше интервю с душа. И мога лично да потвърдя, че твоя песен наистина ме преведе през един от най-трудните периоди в живота ми и продължава да го прави.

Благодаря ти страшно много за това интервю и за времето, което ми отдели. Надявам се да успея да те видя лично по време на европейското си турне. Ще се радвам да се запознаем лично. Благодаря ти страшно много за толкова внимателно обмислените въпроси. И се надявам някой ден да посетя България.

Автор: Цветина Петкова