Пътувам вчера към 16 часа от София към Самоков. Някъде между Панчарево и Кокаляне попадам в колона, предвождана от тир. По това време му е забранено да е на пътя. Като съвестен водач на МПС се ровя в чекмеджетата, изравям търпението, стискам зъби и шофирам. Скука. Започвам да се упражнявам по математика. Броя. Излиза, че съм някъде двадесета по ред. Забавлявам се. Колоната се гърчи из дефилето като огромна змия. Викам си: "Тоя ще отбие да ни пусне". Да, ама не! Композицията се удължава. След мен има още толкова коли. А на водача на колоната не му пука. Отброявам вече четири места, дето можеше да ни кавалерства, като отбие. Нищо такова. Пътуваме си. Някои ще кажат: "Като сте некадърни шофьори и не изпреварате...". За себе си преглъщам забележката - жена съм, може и да е вярно горното, ама другите? На Пасарел композицията олекна с 3-4 участници. Ние продължаваме. Най-смелите се пробваха да станат първи. В момента на надпреварата, тираджията натиска педала на газта и не си дава водачеството. Така на няколко пъти две насрещни коли едва избегнаха по-силен допир с ламарините си. На оня на високата седалка изобщо не му пука. Сагата продължава. Пред мен остава само една кола. Ура! Дочаках и моя ред! Ще се пробвам. Вече съм зад него. Карам с малко над 80. А той, разбира се, гони с повече! Вуждам му номера. PB 5299! Правя същия номер като другите. Тръгвам да го надбягам, а той вдига километража! Аз с моята кола какво да правя - ни напред, ни назад! Понапънах се! Стискам волана, набрала съм се на него, ще го изскубна! Виждам на колегата грозната физиономия, с която ми се радва! Успях! Натискам клаксона с все сила, а от отворения прозорец му показах един...