Неделя, 7.06.19г. Пред пловдивския затвор. Температурата е 35градуса. Чакам да предам храна и вещи на лишен от свобода приятел на мой близък. Върша услуга. Редът т.е. тоталната липса на ред откакто шефът на затвора е починал преди месец (както разбрах от чакащите), безпардонното поведение на полицаите, които приемат, проверяват и регистрират посетителите на лишените от свобода - минават всякаква приемлива граница. От тричасовото ми неуспешно чакане - разбрах, че всъщност не помалко наказани са близките на осъдените, много от които идват сутринта - в 9-10ч., а в 15:30 все още не са минали и не знаят дали ще бъдат пуснати на свиждане. Персоналът на затвора се отнася към тълпата чакащи като с добитък. Попитах човек от персонала - къде мога да разбера какъв е реда. Пуснаха ме за моя голяма учудя вътре. В добре охладеното помещение - полицаите си противоречаха в инструкциите. Създадените групи за чакащи отвън нямали значение за тях, после друг ми каза, че зависи в коя група съм записана. Тези хора (чакащите), макар и много от тях отгледали престъпници - имат право на едно изконно човешко право - да се свържат с близкия си човек, да му изпратят някои елементарни продукти, които не се продават даже и в четворно по-скъпата затворническа лафка. (За бизнеса, които някои хора правят от това няма да говорим сега, макар че темата си заслужава). Задавам си въпроса: каква е ролята на затвора? Да накаже, но и да превъзпита провинилия се или тотално да го смачка и убие бавно - него и близките му? Толкова ли е трудно да се направи график за свиждане със записване? Толкова ли е трудно да правим това, което зависи от нас, да преподредим ‘градинката’ си в нашата мила родина, така както успяват да направят по света?