Той снима медицинските сестри в Либия и не ги забрави: Фредерик дьо Ла Мюр пред NOVA

Той видя с очите си българските медицински сестри и никога не ги забрави. Той беше на площад "Тахрир" в Египет, засне мирна Украйна, следвоенно Косово и още 136 държави по света. 40 години той е официалният фотограф на френското външно министерство. С очите си е видял събития, които са променили света, а с камерата си е направил снимки, които вече са в учебниците по история.  Фредерик дьо Ла Мюр и спомените, които не си отиват, в ексклузивно интервю за Марина Цекова. 

Благодаря Ви, че отделихте време за нашата аудитория.

И аз благодаря

В университета следвате право. Как решихте да станете фотограф?

Да, следвах право. Но всичко започна в гимназията. Във Франция имаме много дълги ваканции и едно лято заминах да работя по гроздобера, за да припечеля малко допълнителни средства. С тези пари си купих първия фотоапарат. И много скоро след това заминах за месец-два в далечния север на Европа, в Лапландия, за да се занимавам с фотожурналистика, предимно за деца. Когато се върнах, продавах тези репортажи на списания. Така че правех това по време на лятната си ваканция.

Но как тогава започвате работа за правителството?

Щастлива случайност. Спечелих конкурс, организиран от вестник Le Monde, и бях изпратен в Япония, за да направя репортаж за живота на децата там. Там се запознах с журналистка, която ходеше в Министерството на външните работи в Париж всеки ден за ежедневния брифинг пред медиите. Един ден те обявиха, че търсят фотограф. Така тя се свърза с мен и каза: „Търсят някого, идете да ги видите“.  Беше си чиста случайност.

Къде е мястото на творчеството в снимки, в които има толкова много протокол?

Когато видите снимките, ще разберете, че аз по същество живеех два живота. Работех в Министерството на външните работи, за което ми плащаха, където покривах дипломатическите въпроси. Там всичко беше много структурирано и регулирано. Нямахме много свобода, нормално, не може да правиш каквото поискаш. Така че често работех по 10 или 15 минути за протоколни срещи с държавен глава или външен министър. Но през останалото време, бях свободен. Така че може да се каже, че сменях шапката и излизах да видя какво се случва по улиците по време на тези срещи.

Бъдете честен, влияеха ли личните ви политически пристрастия на начина, по който работите?

Не, не, абсолютно не. Само по себе си министерството на външните работи се издига малко над политическите спорове. Това, което беше много приятно за мен, е, че имаше малко по-широк мироглед от местните проблеми, които занимаваха Франция.

Кои снимки Ви беше най-трудно да направите?

Лично за мен най-трудните снимки са от страни, където хората са във война. Често ходех на дипломатически мисии за ден-два с някой министър, но аз избирах да остана и след това. През повечето време това беше точно преди да избухне войната и чак в самия ѝ край. И така често ставах свидетел на случващото се преди и на последствията след това.

След толкова години работа сред световната дипломация, успяхте ли да си отговорите на въпроса, защо хората продължават да воюват?

Според мен обществото е напълно неразумно. Това, което обикновено наблюдаваме, е, че много от тези, които водят битки, са изцяло манипулирани.

Вие се озовавате на площад "Тахрир" в разгара на Арабската пролет. Какво помните от онзи момент?

Бях поразен колко много хора имаше на този площад. Бях придружен от дипломат с много добро владеене на арабски език. Той ме разведе из площада. Познаваше журналисти, които имаха студио на 6-ия етаж. Така успях да се кача до върха на сградата, за да направя тази невероятна снимка. Чак когато стигнах балкона осъзнах, че никога не бях виждал нещо подобно. Мислех си, че на този площад ще има много хора, но не си и представях да са чак толкова много… А най-удивителното е, че на тази снимка почти не се виждат жени.

Видях че сте снимали и Киево-Печорската лавра, която преди дни беше тежко ударена от ракета. Как приемате съдбата на тази снимка само няколко години по-късно?

Ужасно е, защото все пак беше снимка на радост. Виждате тази двойка младоженци пред всички тези светци, сякаш ги защитават. А няколко години по-късно руснаците бомбардират населението безразборно. И исках да добавя, че това, което ме поразява във всички тези снимки, е, че много от тях всъщност имат втори живот чрез събитията, които се случват след това.

Често ли ви се случва снимките да променят съдбата си?

Да. Ще ви разкажа за Хаити. Исках да направя репортаж за посланик, който пристига в нова страна. Как минават първите няколко дни за него. Заминах за 15 дни с дипломат от Париж, за да видя как се установява. Два месеца по-късно беше голямото земетресение. Френската ни делегация тръгна на следващия ден. Беше ужасно, имаше 300 000 загинали. И си спомням, че в един момент минах покрай катедралата, която беше напълно разрушена, и си казах: „Защо не снимах тази катедрала тогава?“

От всички снимки, които сте правили в живота си, има ли такава, която ще остане в историята?

От дипломатическите снимки в историята ще остане тази на ръкостискането между Хелмут Кол и Франсоа Митеран, която представлява френско-германското помирение. Тя е много символична - снимка, която не се нуждае от обяснение и е разбрана директно, перфектно.

Помните ли историята на тази снимка – как стана?

Всъщност беше щастлива случайност. В деня преди тази френско-германска церемония всички фотографи бяха извикани в Елисейския дворец, президентската резиденция, за да си запазим места. Трябваше да снимам нещо преди това и закъснях. Когато пристигнах ми казаха: „Г-н дьо Ла Мюр, закъсняхте. Жалко за вас, но ще получите най-лошото място“. И точно там ме поставиха, пред Гроба на Незнайния воин, където щяха да отдадат почит и всички щяха да козируват. Така че възможностите ми за снимка не бяха никак вълнуващи. И там се случи ръкостискането, което изобщо не беше планирано. Беше чист късмет.

Виждалите ли сте я някога в учебник по история?

Да, виждал съм я. Тя е наистина огромен символ. Когато френският държавен глава Франсоа Митеран почина, това беше снимката, която беше използвана навсякъде в Германия в негова памет. Това е най-важната историческа снимка, която съм направил.

Каква е ролята на лицемерито в световната политика? Вашите снимки често показват хора, които стискат ръце и се усмихват, а след това воюват помежду си?

Да, наистина, но това е част от голямата игра в света. Мисля, че хората не се заблуждават от случващото се. Често след широките усмивки, следва другото. Но понякога нещата вървят и добре.

Бяхте ли с френската делегация по време на процеса срещу медиците в Либия?

Да. Бях в Либия с Филип Дуст-Блази, който беше министър на външните работи на Жак Ширак. Самият той беше лекар по образование и искаше да види българските медицински сестри. Когато пристигнахме в Либия, френският посланик там ни каза, че ще бъде невъзможно, че сякаш случайно, в момента, в който отиде да види българските медицински сестри, като наближи колата до затворите, Кадафи ще се обади и ще ни помоли да отидем веднага да го видим, за да предотврати посещението. Но всъщност успяхме да отидем. Така че влязохме в затвора. Бяхме малка делегация, сигурно сме били шест или седем души, не много. Въведоха ни в малка стая. И тогава жените охранители доведоха българските медицински сестри, както и палестинския лекар, ако правилно помня. И там имаше кратка едночасова среща с министъра, с преводач. Накрая, като си тръгвахме, ги видях. Те напускаха, придружени от затворническите надзиратели. Знам, че е било ужасно. За мен всичко това беше много лош спомен, те прекараха още две години в затвора. А аз си се върнах спокойно във Франция със самолета. През целия полет само за това си мислех. Как си тръгнах спокойно, безпрепятствено, а горките жени останаха в затвора.

Заради това ли помните толкова добре този случай –години по-късно?

Помня го много ясно, защото това беше очевидно скалъпена история.

Колко трудно е за един фотограф да вижда с очите си толкова много тежки съдби?

Знаете ли, няколко години по-късно медицинските сестри дойдоха в Париж. В министерството. И за мен беше много трогателно да ги видя там, свободни. А в книгата, която съставих, на една страница има снимка на сестрите в затвора и снимка на свободните сестри в Министерството на външните работи в Париж. Така че, за да отговоря на въпроса Ви за това да виждаш трудни неща, когато сте на терен и работите, сте напълно погълнати от това, което правите. И по някакъв начин камерата действа като филтър за това, което виждате. Но най-трудните моменти са тези, когато се връщахме във Франция - страна, където в края на краищата 90% от населението живее добре. Когато се прибирах вкъщи, всички образи започваха да се връщат. Често пътувах с военни самолети, така че се движихме много бързо, не минавахме през митница. Случвало се е разстоянието между самолета и дома ми да е само петнадесет минути. И си спомням един ден, бяхме в бежански лагер по време на Ирано-иракската война и сутринта бяхме там. А следобед, помня, че около 17:00 часа, успях да взема децата си от училище и от детска градина. И тогава всичко, които бях преживял онази сутрин, нахлу отново в съзнанието ми и ме порази.

Във време, в което всеки мисли, че може да бъде фотограф, какво различава истинския от другите?

Най-важното за фотографа е да бъде любопитен. Знаете ли, не е нужно да ходиш много далеч, за да откриеш приключения. Трябва да обичаш хората, да обичаш живота. И след това, мисля, че е важна и творческата страна на изображението. За мен добрата снимка, винаги го казвам, е тази, която не се нуждае от описание, която веднага е разбираема и която е естетически добре балансирана.

След 40 години във Френското външно министерство – липсва ли Ви работата?

Не, съвсем не. Напуснах работа преди точно седем години. И тъй като винаги съм бил голям защитник и любител на Европа, когато приключих с министерството, реших да обиколя Европа с колело. Досега съм изминал 15 000 км. А в изложбата има много снимки, които направих през последните години, когато вече не бях в Министерството на външните работи.

Обиколили сте почти целия свят, но така и не стигате до Австралия и Нова Зеландия. Защо?

139 държави. Има две причини. Първата е, че са провеждани френски ядрени опити в близост до Нова Зеландия и Австралия, така че местното население изобщо не е било доволно от това по онова време, разбираемо. Заради това не се е гледало на Франция с добро в този регион. Втората причина е, че е много далеч. Пътуването до там отнема почти по два дни във всяка посока, ако искате да останете поне два или три дни, после пак обратно.  А всяка сряда във Франция има заседание на Министерския съвет. Министърът на външните работи задължително трябва да присъства.

Вие сте в София за първата си изложба тук. Имате ли си вече любима снимка от нашата столица?

Не още не съм имал много свободно време. А и за съжаление, времето в София е твърде хубаво. Светлината е много ярка, слънцето свети много силно и ми е много трудно да правя снимки при такива условия. В известен смисъл предпочитам зимата поради тази причина, когато светлината е по-мека. Но сега май се подобрява светлината, така че се надявам още днес да мога да поснимам.

Благодаря Ви за това интервю!

Изложбата на Фредерик дьо Ла Мюр се организира по инициатива на френското посолство и Френския културен институт и може да бъде видяна до 14 юли 2026 г. в галерия-книжарница „София-прес“.