100 години от рождението на Ел Команданте: Фидел Кастро между легендата и диктатурата

Сто години след рождението му името Фидел Кастро продължава да разделя света почти толкова силно, колкото го разделяше и самият той. За едни - революционерът, който се изправи срещу най-могъщата държава на планетата и превърна малка Куба във фактор в световната политика.

За други - човекът, управлявал острова с желязна ръка, оставил след себе си политически репресии, изгнание и поколения кубинци, напуснали родината си. Но независимо от оценката, едно трудно може да бъде оспорено - малцина политически лидери на XX век успяват толкова трайно да свържат съдбата на една държава със собственото си име.

На 13 август 1926 г. в малкото селище Биран в източната част на Куба се ражда Фидел Алехандро Кастро Рус. Никой тогава не би могъл да предположи, че синът на заможен земевладелец ще поведе въоръжена революция, ще свали режима на Фулхенсио Батиста и ще остане начело на страната близо половин век. А още по-малко - че остров само на около 145 километра от бреговете на Съединените щати ще се превърне в една от най-опасните точки на Студената война.

От сърцето на кубинската революция до критик на режима: Говори непокорната дъщеря на Фидел Кастро

Кастро преживява американски президенти, съветски лидери, войни, революции, международна изолация, икономически кризи и разпадането на самия Съветски съюз. През 1962 г. Куба се оказва в центъра на Карибската ракетна криза - конфронтацията, която довежда САЩ и СССР по-близо до ядрена война от почти всеки друг момент на Студената война. Десетилетия по-късно, когато комунистическите режими в Източна Европа вече са история, Кастро все още е на власт в Хавана.

Той се превръща в една от най-разпознаваемите политически фигури на столетието - с маслиненозелената униформа, брадата, пурите и речите, които понякога продължават с часове. Но зад образа на „El Comandante“ остава далеч по-сложна история - за власт и идеология, социални преобразования и репресии, независимост и зависимост от Москва, огромна харизма и непримирими врагове. История за човек, когото едни превърнаха в герой, други - в диктатор, а времето така и не успя да превърне в безспорна фигура.

На 100 години от рождението на Фидел Кастро се връщаме към началото - много преди революцията, Че Гевара и Сиера Маестра, когато бъдещият „команданте“ е просто едно момче от заможно семейство в провинциална Куба. Защото пътят към 1 януари 1959 г. започва именно там - сред захарните плантации на Биран.

От Биран към Хавана: детството на момчето, което ще промени Куба

За да се разбере Фидел Кастро, трябва да се започне далеч от Хавана, революцията и безкрайните политически речи - сред захарните плантации на Източна Куба. Именно там бъдещият лидер израства едновременно като привилегировано дете и като своеобразен аутсайдер - противоречие, което ще го съпътства през голяма част от живота му.

Фидел Алехандро Кастро Рус е роден на 13 август 1926 г. в Биран, тогава част от провинция Ориенте в Източна Куба. Районът е отдалечен от политическия и културния живот на столицата, но се намира в сърцето на огромната захарна индустрия, върху която в голяма степен се крепи кубинската икономика.

Снимка: gettyimages

Бащата - испанецът, който сам изгражда богатството си

Баща му Анхел Кастро-и-Аргис е испански имигрант от Галисия. Пристига в Куба като млад мъж и впоследствие остава на острова. С времето успява да натрупа значително състояние, свързано със земята и производството на захарна тръстика.

Анхел се установява в района на Биран и изгражда голямото имение Las Manacas. Регионът е силно зависим от захарната индустрия, а американската United Fruit Company има огромно икономическо влияние там. Бащата на Кастро прави състоянието си именно в тази икономическа среда, произвеждайки захарна тръстика.

Това е интересен парадокс в биографията на бъдещия революционер: Кастро, който десетилетия по-късно ще превърне противопоставянето на американското влияние в един от стълбовете на политиката си, израства в семейство, чието благосъстояние е свързано със захарната икономика, доминирана в района от американски капитали.

Но богатството на баща му не означава, че Фидел расте в типичната среда на хаванския елит. Биран е провинциален и селски свят. Около сравнително заможното семейство Кастро живеят работници и бедни земеделци, а социалните различия са видими още в ежедневието.

Това впоследствие ще се превърне в една от важните части от политическия разказ на самия Кастро.

Лина Рус - жената зад голямото семейство

Майка му Лина Рус Гонсалес първоначално работи в домакинството на Анхел Кастро. Двамата започват връзка, докато семейното положение на Анхел все още е сложно, и Фидел е роден извън брак. По-късно родителите му узаконяват отношенията си.

Този детайл не е маловажен за Куба през 20-те и 30-те години. Семейният произход и обстоятелствата около раждането му го поставят в необичайно положение: той е син на богат земевладелец, но първоначално няма напълно същия социален статут, който подобно богатство предполага.

Според свидетелства, събрани в документалната биография на PBS, Лина има ограничено образование, но държи децата ѝ да получат възможно най-доброто обучение, което парите на баща им могат да осигурят.

Фидел израства в голямо семейство. Сред братята и сестрите му е и Раул Кастро, роден през 1931 г. - човекът, който десетилетия по-късно ще се превърне в негов революционен съратник, министър на отбраната и накрая наследник начело на Куба.

Привилегията и бедността - един до друг

Именно детството в Биран предлага един от ключовете към по-късната личност на Кастро.

Той не произхожда от бедно селско семейство. Напротив - баща му е заможен земевладелец и може да осигури на сина си образование, недостъпно за огромна част от кубинските деца.

Но Фидел расте в район, където богатството и бедността съществуват непосредствено едно до друго. Захарните плантации зависят от голяма работна сила, а американски компании имат огромно присъствие в местната икономика.

По-късно Кастро ще превърне именно социалното неравенство, положението на селяните, земята и чуждестранното икономическо влияние в централни теми на революционната си реторика.

Не би било коректно обаче цялата му бъдеща идеология да се обясни само с детството. Радикалните му политически възгледи се оформят много по-късно - особено в университета и в бурната кубинска политика от 40-те и 50-те години.

Трудният характер се проявява отрано

Още като дете Кастро е описван като изключително волеви, физически активен, състезателен и трудно подчиняващ се.

Образованието му скоро го отвежда далеч от Биран. Фидел и братята му са изпратени в училище в Сантяго де Куба, а периодът не преминава безпроблемно. В документалния разказ на PBS се посочва, че момчетата Кастро създават сериозни дисциплинарни проблеми и в един момент са отстранени.

Особено показателна е една история от детството му, разказвана от биографи и свидетели. След като родителите му не искали да го върнат в училището, младият Фидел заплашил майка си, че ще подпали къщата, ако не го изпратят обратно. PBS цитира изследователя Брайън Лател, според когото семейството приемало заплахата достатъчно сериозно.

Независимо от легендите, натрупани впоследствие около детството му, една характеристика се появява многократно в свидетелствата за младия Кастро: желанието да надделява.

То се проявява в училище, в спорта, в споровете, а по-късно и в политиката.

От провинциалното момче до едно от най-престижните училища в Куба

През юношеските си години Кастро получава образование в католически училища, ръководени от йезуити. Най-важното от тях е престижният Colegio de Belén в Хавана, където попада в съвсем различен свят.

През 1941 г., когато е на 15 години, той пристига в кубинската столица, за да учи там. За момчето от провинциален Биран срещата с децата на заможните и образовани хавански семейства е значителна промяна. Според свидетелства от онези години съучениците му го възприемали като провинциалист.

Но Кастро бързо започва да се отличава.

Той е висок, физически силен и изключително състезателен. Спортува активно и демонстрира силна памет и способности в публичните изяви. Исторически източници го описват като човек, който още тогава трудно приема поражението и непрекъснато се стреми да доказва превъзходството си.

Един от разказите на негов съученик е почти кинематографичен. Младият Фидел се обзаложил, че ще се засили с велосипед по училищен коридор и ще се блъсне в стената. Направил го, изгубил съзнание и прекарал няколко дни във възстановяване.

Историята сама по себе си не обяснява бъдещия политик. Но прекрасно илюстрира черта, която противници и съюзници ще описват десетилетия наред - почти патологичната му решимост да не отстъпва.

Йезуитите и дисциплината

Обучението при йезуитите оставя траен отпечатък върху Кастро, макар по-късно той да стане комунистически лидер.

Тук е важно да не се прави опростена връзка от типа „йезуитите създават революционера“. По-скоро те му дават дисциплина, интелектуална увереност и среда, в която амбицията му може да се развие.

В Colegio de Belén той попада и под влияние на силно изразеното чувство за испанска историческа и културна идентичност сред част от преподавателите. PBS отбелязва, че това образование има значение за оформянето на представите му за национална чест, независимост и противопоставянето между испанския и англосаксонския свят.

Но марксистът Кастро все още не съществува.

На този етап няма Кубинска революция, няма Че Гевара, няма Съветски съюз като негов покровител и няма комунистическа държава.

Има обаче нещо друго - необикновено амбициозен млад мъж, който вече е убеден, че трябва да бъде забелязан.

Следващата спирка - университетът, където политиката вече се води с оръжие

През 1945 г. Фидел Кастро постъпва в Юридическия факултет на Хаванския университет.

И именно тук биографията му рязко сменя посоката.

Университетът в Хавана през тези години не е просто място за лекции и изпити. Той е средище на политически движения, студентски активизъм, национализъм, корупционни конфликти и въоръжени групировки. Политическото насилие е част от средата.

Момчето от Биран, което иска да бъде първо във всичко, попада в свят, в който амбицията, красноречието, идеологията и физическата смелост могат да превърнат един студент в политическа фигура.

И точно там започва раждането на политическия Фидел Кастро. През следващите години той ще се включи в борбата срещу корупцията, ще се замеси в опит за експедиция срещу диктатора на Доминиканската република Рафаел Трухильо и ще преживее насилието по улиците на Богота.

А само няколко години по-късно един военен преврат в Куба ще му даде врага, около когото ще построи революцията си - Фулхенсио Батиста.

Хаванският университет: мястото, където се ражда политическият Фидел Кастро

Когато през септември 1945 г. 19-годишният Фидел Кастро прекрачва прага на Юридическия факултет на Хаванския университет, той все още не е комунист, няма изградена политическа доктрина и е далеч от образа на революционера, който светът ще познава десетилетие по-късно. Самият Кастро впоследствие описва себе си при постъпването в университета като политически неопитен младеж. Именно следващите няколко години обаче ще го превърнат от амбициозен студент в активист, оратор и човек, който все по-често започва да вижда въоръжената борба като средство за политическа промяна.

Университет, в който политиката и насилието вървят заедно

Хаванският университет от средата на 40-те години е много повече от академична институция. Студентската политика е изключително влиятелна, а около нея действат съперничещи си групировки, някои от които въоръжени. Политическите спорове могат да завършат не само с демонстрации, но и с насилие.

И точно в тази среда Кастро започва политическото си образование.

Той се включва активно в студентския живот, стреми се към ръководни позиции и постепенно започва да привлича внимание с ораторските си способности и амбицията си. PBS отбелязва, че Кастро дори се кандидатира за студентски лидерски пост и се движи в среда, в която границата между студентски активизъм и въоръжени групировки често е размита.

Това е и една от най-противоречивите части от ранната му биография. Името му е свързвано с няколко случая на политическо насилие и убийства, но срещу него не са повдигнати обвинения. В един от случаите свидетел, който първоначално го свързва с убийството на университетски полицейски служител, впоследствие оттегля показанията си. Затова подобни епизоди трябва да бъдат разглеждани именно като твърдения и подозрения от онова време, а не като доказани престъпления на Кастро.

Америка постепенно се превръща във врага

Идеологическите възгледи на младия Кастро все още се оформят. В този период той не се определя като комунист. Много по-силно влияние върху него оказват кубинският национализъм, антиимпериализмът и наследството на националния герой Хосе Марти.

Все по-централно място в политическите му убеждения започва да заема отношението към Съединените щати.

За Кастро американската намеса в Куба след Испано-американската война от 1898 г., поправката „Плат“ и огромното американско икономическо влияние са доказателство, че страната формално е независима, но никога не е получила пълния суверенитет, за който се е борила. PBS отбелязва, че в неговото политическо мислене постепенно се затвърждава убеждението, че част от проблемите на Куба са следствие именно от американското влияние.

Тази идея ще се окаже фундаментална.

Десетилетие по-късно тя ще се превърне в една от идеологическите основи на революцията.

Снимка: gettyimages

 

Първата революционна авантюра - срещу диктатора Трухильо

През 1947 г., едва 21-годишен, Кастро предприема първата си реална стъпка към въоръжена революция - и тя дори не е насочена срещу кубинското правителство.

Целта е Доминиканската република.

Там от години управлява диктаторът Рафаел Леонидас Трухильо, един от най-бруталните авторитарни владетели в Латинска Америка.

Група кубинци и доминикански изгнаници организират въоръжена експедиция, известна като Cayo Confites, чиято цел е нахлуване в Доминиканската република и сваляне на Трухильо.

Кастро се присъединява.

Това е забележителен момент в биографията му: шест години преди атаката срещу казармите „Монкада“ и девет години преди „Гранма“ младият студент вече е готов да вземе оръжие и да участва в операция за сваляне на правителство.

Експедицията обаче така и не достига Доминиканската република. Под политически натиск кубинските власти я прекратяват преди нахлуването.

За Кастро това е провал, но и първи практически урок.

Революцията вече не е абстрактна идея.

Богота - първата среща с истинско въстание

През пролетта на 1948 г. Кастро заминава за колумбийската столица Богота като представител на кубински студенти. По същото време там се провежда IX Панамериканска конференция, от която ще се роди Организацията на американските държави.

Студентите организират паралелна проява с критична позиция към американското влияние в региона. Кастро трябва да се срещне и с изключително популярния колумбийски политик Хорхе Елиесер Гайтан. Срещата е планирана за следобеда на 9 април 1948 г.

Тя никога не се състои. Същия ден Гайтан е застрелян в центъра на Богота.

Убийството предизвиква експлозия от гняв. Столицата потъва в хаос - избухват безредици, грабежи, пожари и въоръжени сблъсъци. Събитията остават в историята като El Bogotazo.

И Фидел Кастро се оказва насред тях.

Според биографичните източници той се включва на страната на либералните бунтовници и участва в първите въоръжени сблъсъци. След няколко бурни дни успява да се върне в Куба.

Боготасо е важно преживяване за 21-годишния Кастро. За първи път той вижда отблизо как политическо убийство може за часове да превърне общественото недоволство в масово въстание.

По-късно случилото се ще бъде разглеждано като една от ранните му срещи с революционното насилие в реален, масов мащаб.

Любов в най-бурния период от живота му

Само няколко месеца след Богота личният живот на Кастро поема в съвсем друга посока.

На 12 октомври 1948 г. той се жени за Мирта Диас-Баларт, 19-годишна студентка по философия от заможно и политически свързано кубинско семейство.

Това е още един от парадоксите в биографията му.

Човекът, който постепенно се радикализира срещу установения политически и икономически ред, се жени за жена от привилегирована среда. Баща ѝ е свързан професионално с United Fruit Company - компанията, която за Кастро олицетворява част от американското икономическо влияние върху острова.

Младоженците заминават на продължителен меден месец в Съединените щати.

И тук историята придобива почти сюрреалистичен оттенък, погледната през призмата на бъдещето.

Бъдещият символ на антиамериканската революция прекарва медения си месец в Ню Йорк.

С пари от баща си Фидел купува бял Lincoln Continental, двамата живеят известно време в Ню Йорк, а той се опитва интензивно да учи английски. По-късно си спомня и за първите си срещи с типично американския начин на живот.

През септември 1949 г. се ражда първият им син - Фидел Кастро Диас-Баларт, останал известен като Фиделито.

Но семейният живот трудно укротява Кастро. Политиката вече го е погълнала.

Едуардо Чибас и партията, която отваря пътя към голямата политика

Особено важно влияние върху младия Кастро оказва Едуардо Чибас - харизматичен кубински политик, известен с яростните си атаки срещу корупцията.

Чибас оглавява Partido del Pueblo Cubano - Ortodoxos, известна като Ортодоксалната партия.

Кастро се присъединява към нея.

Това е важно, защото показва, че непосредствено преди Батиста да завземе властта, бъдещият революционер все още търси път към промяната и чрез партийната и изборната политика, а не единствено чрез въоръжена борба.

Партията атакува корупцията, политическата клиентела и зависимостите в кубинския обществен живот. Кастро намира в нея естествено поле за своите амбиции и все по-разпознаваемото си ораторско умение.

Чибас обаче умира през 1951 г. след драматичен акт - прострелва се по време на радиопредаване и по-късно умира от раните си.

За движението това е огромен удар.

Но Кастро вече гледа към парламента.

Адвокатът на бедните

През 1950 г. Кастро завършва право в Хаванския университет. Специализира в области, включващи международно право и социални науки, и заедно със свои колеги открива адвокатска кантора.

Практиката не го прави богат.

Напротив - кантората изпитва финансови затруднения, а Кастро отделя значителна част от времето си на политиката. PBS описва младото семейство като изпитващо постоянен недостиг на средства въпреки богатия произход и на двамата съпрузи.

Той работи и по дела на хора, които трудно могат да си позволят адвокат, а политическата му активност продължава да расте.

Постепенно се оформя образът, който ще използва през следващите години - млад адвокат срещу корупцията, политическите привилегии и несправедливостта.

И през 1952 г. Кастро решава да направи следващата крачка.

Фидел Кастро се насочва към парламента

Той се готви да участва в изборите през юни 1952 г. като кандидат, свързан с Ортодоксалната партия, за място в Камарата на представителите.

Това е изключително важен момент за цялата му биография.

Защото човекът, който само година по-късно ще атакува военна казарма с оръжие, в началото на 1952 г. все още възнамерява да влезе във властта чрез избори.

Никога няма да разбере дали би ги спечелил.

Изборите няма да се проведат.

10 март 1952 г. - денят, който променя пътя на Кастро

На 10 март 1952 г., приблизително три месеца преди планирания вот, генерал Фулхенсио Батиста извършва военен преврат.

Кубинският конституционен ред е прекъснат, а изборите са отменени.

За Кастро това е повратният момент.

Той първоначално опитва да атакува преврата чрез закона. Като юрист оспорва действията на Батиста и настоява, че завземането на властта нарушава конституционния ред.

Но юридическият път не дава резултат.

Именно тук завършва един Фидел Кастро и започва друг.

До този момент той е участвал в радикални политически акции и дори във въоръжена експедиция, но едновременно с това е търсил място в легалната партийна система. След преврата възможността за изборна кариера е прекъсната. Историческите източници свързват именно този момент с окончателното му насочване към други средства за сваляне на Батиста.

Кастро започва да събира около себе си млади противници на режима.

Не разполага с армия. Няма голяма партия зад себе си. Няма международен покровител.

Че Гевара дори още не е част от живота му. Но има план. Целта е военен комплекс в Сантяго де Куба - казармите „Монкада“. И датата, която Кастро избира за атаката - 26 юли 1953 г. - един ден ще даде името на движението, което ще свали Батиста.

„Монкада“ - поражението, което превърна Фидел Кастро в революционен лидер

На разсъмване на 26 юли 1953 г. Фидел Кастро предприема акцията, която би могла да сложи край на политическата му история още преди тя истински да е започнала. Нападението срещу казармите „Монкада“ в Сантяго де Куба завършва с военно поражение, смъртта на много от участниците, ареста на Кастро и присъда от 15 години затвор. Но именно този провал дава на бъдещия кубински лидер нещо, което дотогава няма - национална известност, собствено революционно движение и дата, която по-късно ще се превърне в символ на Кубинската революция.

След преврата на Батиста

Военният преврат на Фулхенсио Батиста от 10 март 1952 г. променя политическия път на Кастро. Изборите, в които младият адвокат възнамерява да се кандидатира за Камарата на представителите, са отменени. Първоначално той опитва да оспори завземането на властта по юридически път с аргумента, че Батиста е нарушил конституцията. Опитът не успява.

След това Кастро започва да се подготвя за въоръжена съпротива.

Около себе си събира предимно млади хора - студенти, работници и представители на по-ниските слоеве на обществото. Това все още не е комунистическата революция, която по-късно ще бъде свързвана с неговото име. В центъра на ранната му политическа платформа стоят свалянето на Батиста, връщането към конституционния ред, социални реформи и идеите на кубинския национален герой Хосе Марти.

Самият избор на 1953 г. има огромно символично значение - тогава се навършват 100 години от рождението на Марти.

Снимка: gettyimages

 

Защо „Монкада“

Целта на Кастро е дръзка - казармите „Монкада“ в Сантяго де Куба, един от най-важните военни комплекси в страната.

Планът не се свежда просто до нападение срещу армейска база. Завладяването на казармите трябва да осигури оръжие и да даде начало на по-широко въстание срещу Батиста.

Изборът на Сантяго също не е случаен. Източната част на Куба има дълга революционна традиция и е люлка на борбите за независимост от Испания. Кастро разчита, че ако успее да нанесе зрелищен удар срещу режима, това може да предизвика народно въстание.

По същото време Сантяго е в празнично настроение заради карнавала. Това трябва да улесни придвижването на непознати хора и да намали подозренията около групата.

Кастро събира около себе си малка революционна сила. Различните исторически източници дават известни разминавания за точния брой участници, затова най-коректно е да се говори за около 120-160 души, като основната група е насочена към „Монкада“, а друга - към казармите „Карлос Мануел де Сеспедес“ в Баямо. HISTORY например посочва около 120 души в нападението, водено от Кастро.

Те не изглеждат като армия.

И точно това е част от плана.

Нападателите обличат униформи

Много от участниците носят военни униформи, за да заблудят охраната. Кастро разчита на изненадата и на бърза операция, преди намиращите се в комплекса войници да успеят да организират съпротива.

Атаката започва рано сутринта на 26 юли.

Но почти от самото начало планът се разпада.

Част от автомобилите се объркват и не достигат навреме до определените позиции. Групите се разделят. Елементът на изненадата е изгубен, а хората на Кастро се оказват изправени срещу значително по-добре въоръжени военни.

Вместо начало на национално въстание „Монкада“ се превръща в катастрофа.

Бунтовниците са принудени да се оттеглят.

Провалът се превръща в кървава разправа

Най-тежката част от историята започва след самото сражение.

Част от нападателите загиват при атаката, други са заловени впоследствие. Последвалите репресии на силите на Батиста са особено жестоки. PBS отбелязва, че публикуваните фотографии на обезобразени тела на млади участници предизвикват силна обществена реакция и започват парадоксално да превръщат Кастро от водач на провалено нападение в разпознаваема фигура на съпротивата.

Това е съществен момент за бъдещия мит около „Монкада“.

Във военно отношение Кастро губи. В политическо отношение режимът на Батиста започва да му помага да спечели.

Жестокостта след нападението измества част от общественото внимание от въпроса защо Кастро е атакувал казарма към начина, по който властта се разправя с пленените му последователи.

Самият Кастро успява да избяга.

Но свободата му продължава само няколко дни.

Арестът, който можеше да завърши със смъртта му

Кастро е заловен седем дни след нападението. PBS посочва, че намесата на католическия архиепископ на Сантяго има значение за това животът му да бъде пощаден.

Това е един от онези моменти в биографията му, в които историята би могла да поеме съвсем различен път.

Ако Кастро беше убит непосредствено след „Монкада“, вероятно щеше да остане в историята като един от многото млади кубински радикали, загинали в борбата срещу Батиста.

Вместо това властите го изправят пред съд.

А това му предоставя трибуна.

И младият адвокат знае как да я използва.

Подсъдимият, който решава сам да бъде свой адвокат

Процесът започва през септември 1953 г. Кастро е квалифициран юрист и поема собствената си защита. Той не се опитва просто да отрече участието си в нападението.

Прави нещо много по-амбициозно - опитва се да превърне процеса срещу себе си в процес срещу режима на Батиста.

Основният му аргумент е, че властта, установена чрез преврат, сама е нарушила конституционния ред и следователно не притежава моралното право да обвинява хората, които се противопоставят на нея.

На въпроса кой стои зад революцията Кастро посочва като нейния „интелектуален автор“ Хосе Марти.

Това е важно и за разбирането на по-късната революционна митология. През 1953 г. Кастро представя движението си не като чужда комунистическа революция, а като продължение на кубинската борба за национална независимост.

„Историята ще ме оправдае“

На 16 октомври 1953 г. Кастро произнася заключителната си защитна реч.

Тя продължава около два часа и впоследствие става известна под името:

„Историята ще ме оправдае“ - „La historia me absolverá“.

Това е един от най-важните политически текстове в живота му.

Кастро не говори единствено за „Монкада“. Той използва процеса, за да представи собствената си диагноза за състоянието на Куба - бедността в селските райони, земята, жилищния проблем, безработицата, образованието и икономическите неравенства.

Именно тук започва да се очертава политическа програма.

Тя включва възстановяване на конституционните принципи, аграрна реформа, подобряване на положението на работниците и селяните, образование и промени в икономическия модел.

Затова речта впоследствие придобива значение, далеч надхвърлящо съдебния процес.

От защитна пледоария тя се превръща в манифест.

Самото заглавие идва от финала на речта, когато Кастро заявява, че присъдата няма значение, защото историята ще го оправдае.

По-късно текстът е разпространяван като брошура и се превръща в един от основните документи на движението му.

15 години затвор

Историята все още не го е оправдала. Съдът го осъжда.

Кастро получава 15 години затвор. По-малкият му брат Раул, който също участва в събитията, също е осъден.

Фидел е изпратен в затвора на Исла де Пинос - Острова на боровете, днешния Исла де ла Хувентуд.

На пръв поглед революцията приключва там.

Лидерът е зад решетките. Организацията му е разбита. Част от съратниците му са мъртви. Батиста остава на власт.

Но затворът се оказва не край на политическата кариера на Кастро, а време за подготовка.

Той чете, пише, поддържа контакти със съмишлениците си и работи за разпространяването на своята съдебна реч. Образът на младия адвокат, осъден за опит да свали диктатурата, постепенно става все по-разпознаваем.

И тук Батиста допуска една от най-важните политически грешки в живота си.

Батиста отваря вратата на затвора

През 1955 г., на фона на политически натиск и стремеж на режима да демонстрира по-голяма толерантност, е обявена амнистия за политически затворници.

Сред освободените са Фидел и Раул Кастро.

Фидел е прекарал зад решетките по-малко от две години от 15-годишната си присъда.

На свобода той вече не е неизвестният адвокат от 1952 г.

„Монкада“ му е дала дата.

Процесът - политическа програма.

Затворът - ореола на преследван противник на режима.

А освобождаването му дава втори шанс.

От датата на атаката движението му получава името „Движение 26 юли“ - Movimiento 26 de Julio.

Но Кастро скоро стига до извода, че в Куба не може спокойно да подготви следващия си ход. Натискът върху опозицията продължава и през лятото на 1955 г. той напуска страната.

Дестинацията е Мексико.

И именно там съдбата ще го срещне с човек, без когото фотографският образ и легендата на Кубинската революция трудно могат да бъдат представени.

Един млад аржентински лекар, обиколил Латинска Америка, видял бедността и превратите на континента и вече убеден марксист.

Казва се Ернесто Гевара. Приятелите му го наричат Че.

А следващият план на Фидел вече няма да бъде атака срещу една казарма. Той ще подготвя завръщането си в Куба и война за свалянето на Батиста.

Мексико, Че Гевара и „Гранма“ - подготовката за завръщането

След освобождаването си от затвора през 1955 г. Фидел Кастро напуска Куба и заминава за Мексико. Там започва да събира хора и оръжие за нов опит за сваляне на режима на Фулхенсио Батиста. Именно в Мексико към историята на Кубинската революция се присъединява един от най-разпознаваемите ѝ герои - Ернесто „Че“ Гевара.

Снимка: gettyimages

 

Срещата с Че

Аржентинският лекар вече е обиколил голяма част от Латинска Америка и е станал свидетел на бедността и огромните социални неравенства в региона. Преживяното в Гватемала през 1954 г., когато правителството на Хакобо Арбенс е свалено след подкрепена от ЦРУ операция, допълнително радикализира политическите му убеждения.

В Мексико Че първо се запознава с Раул Кастро, а през юли 1955 г. - и с Фидел. Срещата се оказва съдбоносна. Двамата разговарят с часове, а Гевара решава да се присъедини към подготвяната експедиция срещу Батиста. Първоначално ролята му е на лекар, но скоро той се превръща и във военен командир.

Подготовката на малка революционна армия

В Мексико хората на Кастро преминават военно обучение. В подготовката важна роля има Алберто Байо, испански ветеран и специалист по партизанска война.

Кастро обаче привлича вниманието и на мексиканските власти. През 1956 г. той, Че и други членове на движението са арестувани, но по-късно са освободени.

Това не спира подготовката.

Фидел вече е поставил и срок пред своите последователи - през 1956 г. те трябва или да бъдат свободни, или да загинат като мъченици.

„Гранма“ - яхтата, която влиза в историята

За пътуването до Куба революционерите купуват моторната яхта „Гранма“. Тя изобщо не е предназначена за операция от подобен мащаб, но на борда ѝ се качват 82 души, сред които Фидел и Раул Кастро, Че Гевара и Камило Сиенфуегос.

На 25 ноември 1956 г. претовареният плавателен съд отплава от мексиканското пристанище Тукспан към Куба. Пътуването е тежко, а експедицията изостава от предварителния график.

На 2 декември 1956 г. хората на Кастро достигат кубинския бряг в провинция Ориенте.

Завръщането почти веднага се превръща в катастрофа.

От 82-ма остават шепа хора

Само дни след слизането на брега революционерите са открити и атакувани от силите на Батиста край Алегрия де Пио. Групата е разпръсната. Мнозина са убити или заловени, други се изгубват.

Точният брой на оцелелите и събрали се отново бойци варира в различните исторически разкази. Кубинската революционна митология популяризира числото 12, но историците обикновено са по-предпазливи към тази точна цифра.

Същественото е друго: от експедицията от 82 души остава малка група, която успява да достигне планината Сиера Маестра.

От чисто военна гледна точка операцията отново изглежда като провал.

Но както след „Монкада“, Кастро оцелява.

И този път няма да се върне в съдебната зала или затвора.

Ще остане в планината.

Сиера Маестра - революцията започва отначало

Сред труднодостъпните планини на Източна Куба оцелелите започват постепенно да възстановяват силите си. Към тях се присъединяват местни селяни и нови доброволци, а градското крило на „Движение 26 юли“ подпомага партизаните.

Тук Кастро показва една от най-важните си способности - да превръща военното оцеляване в политическа победа.

През 1957 г. американският журналист Хърбърт Матюс от The New York Times успява тайно да се срещне с него в Сиера Маестра. Публикациите му имат огромен ефект, защото опровергават твърденията, че Кастро е мъртъв, и показват пред международна аудитория, че съпротивата срещу Батиста продължава.

Малката група постепенно се превръща в Бунтовническа армия.

В следващите две години Че Гевара, Камило Сиенфуегос, Раул Кастро и останалите командири разширяват контролираните от революционерите територии. Междувременно режимът на Батиста губи подкрепа, репресиите засилват недоволството, а през 1958 г. САЩ налагат оръжейно ембарго срещу неговото правителство.

В края на същата година революционерите преминават в решително настъпление.

На 31 декември 1958 г. Батиста разбира, че властта му се разпада. В ранните часове на 1 януари 1959 г. той напуска Куба.

Шест години след катастрофата при „Монкада“ Фидел Кастро е победил.

Но въпросът, който ще определи следващите десетилетия, тепърва предстои: каква Куба възнамерява да построи революционерът?

Следващата част бих направил: „1959 г. - триумфът на революцията и първите месеци на власт: от героя на Куба до началото на режима на Кастро“. Тук вече ще влезем в екзекуциите след революцията, първото правителство, аграрната реформа, отношенията със САЩ и постепенното концентриране на властта в ръцете на Фидел.

1959 г. - революцията побеждава, Кастро поема властта

На 1 януари 1959 г. режимът на Фулхенсио Батиста рухва. Диктаторът напуска Куба и бяга в Доминиканската република, а революционните сили започват да установяват контрол над страната. Фидел Кастро, който само няколко години по-рано е затворник след провала при „Монкада“, вече е лицето на победилата революция.

На 8 януари Кастро влиза триумфално в Хавана. Огромни тълпи го посрещат като освободител. В този момент той се радва на изключителна популярност, а революцията обединява различни групи, недоволни от диктатурата, корупцията и социалните неравенства при Батиста.

Първите месеци - реформи и разправа със стария режим

Новата власт бързо започва да променя страната. Проведена е аграрна реформа, която ограничава големите земевладения и преразпределя земя. Започват кампании в образованието и здравеопазването, а правителството обещава да намали огромните социални различия между Хавана и бедните селски райони.

Но революцията има и друга страна.

След падането на Батиста започват съдебни процеси срещу представители на стария режим, обвинени в убийства, изтезания и други престъпления. Стотици са екзекутирани, като начинът на провеждане на част от процесите предизвиква международни критики. Кастро защитава действията като необходима революционна справедливост спрямо престъпленията на диктатурата.

Фидел постепенно концентрира властта

Първоначално Кастро дори не е държавен глава. Президент става Мануел Урутия, а премиер - Хосе Миро Кардона. Само седмици по-късно обаче Миро Кардона подава оставка и на 16 февруари 1959 г. Фидел Кастро става министър-председател.

Постепенно центърът на политическата власт се измества към него. Умерените представители на революционното управление губят позиции, а обещаното бързо връщане към свободни избори не се осъществява.

Кастро все още публично отхвърля твърденията, че е комунист. Но отношенията със Съединените щати започват бързо да се влошават.

Сблъсъкът със САЩ

Вашингтон наблюдава с все по-голямо безпокойство реформите в Куба. Аграрната политика и последвалите национализации засягат големи американски икономически интереси на острова.

През 1960 г. Куба започва да изгражда все по-тесни отношения със Съветския съюз. Следват нови национализации на американска собственост, а САЩ предприемат икономически ограничения срещу Хавана.

През януари 1961 г. Вашингтон прекъсва дипломатическите отношения с Куба.

Революцията, която през 1959 г. все още не е официално обявена за социалистическа, вече се движи решително към съветския лагер.

От революционер към комунистически лидер

Решаващият момент идва през април 1961 г. Американската администрация подкрепя операция на кубински емигранти, чиято цел е свалянето на Кастро.

Малко преди решаващите боеве Фидел вече публично определя Кубинската революция като социалистическа.

Следва Заливът на прасетата - един от най-големите провали на американската външна политика от началото на Студената война. Нападателите са разгромени за около три дни, а Кастро излиза от кризата политически по-силен.

До края на 1961 г. той вече открито заявява: „Аз съм марксист-ленинист и ще бъда такъв до края на живота си“.

Само три години след бягството на Батиста Куба е преобразена. Американското влияние е разбито, частната собственост е силно ограничена, политическата опозиция е притисната или напуска страната, а Хавана се превръща в най-близкия съюзник на Москва в Западното полукълбо.

И тогава идва октомври 1962 г. Съветски ядрени ракети са разположени на кубинска земя. Американски разузнавателни самолети ги откриват.

За 13 дни островът на Кастро се оказва в центъра на най-опасната конфронтация на Студената война.

Карибската криза - 13 дни на ръба на ядрена война

През октомври 1962 г. Куба се оказва в центъра на най-опасната криза на Студената война. След неуспешната операция в Залива на прасетата Фидел Кастро се страхува от ново американско нападение и задълбочава военния съюз със СССР. Съветският лидер Никита Хрушчов тайно започва да разполага на острова ядрени ракети, способни да поразят голяма част от територията на САЩ.

На 14 октомври американски разузнавателен самолет U-2 заснема ракетните площадки. Президентът Джон Кенеди е информиран два дни по-късно, а Вашингтон налага морска блокада - официално наречена „карантина“ - около Куба и настоява оръжията да бъдат премахнати.

В продължение на 13 дни светът се приближава опасно близо до ядрен сблъсък. Кастро е убеден, че американско нахлуване е възможно, и призовава Москва да не отстъпва. В писмо до Хрушчов той дори допуска възможността за съветски ядрен удар, ако САЩ нападнат Куба - позиция, която разтревожва самия съветски лидер.

Кризата приключва на 28 октомври 1962 г., когато Хрушчов се съгласява да изтегли съветските ядрени ракети. В замяна САЩ публично обещават да не нахлуват в Куба, а тайно се договарят да премахнат американските ракети „Юпитер“ от Турция.

Кастро обаче не участва пряко в окончателната договорка между Москва и Вашингтон и е разгневен, че съдбата на Куба е решена без него. Това оставя временно напрежение в отношенията със СССР, но не променя стратегическия избор на Хавана.

След кризата става ясно, че режимът на Кастро ще оцелее. Куба остава комунистическа държава само на около 145 км от Флорида, а Фидел - един от най-ярките противници на САЩ.

Снимка: gettyimages

 

Куба под властта на Кастро - социални постижения, репресии и революция за износ

След Карибската криза Фидел Кастро вече не е просто водачът на една революция. Той се превръща в дългогодишния център на политическата система на Куба и в една от най-разпознаваемите фигури на Студената война. Управлението му носи безспорни социални промени, но едновременно с тях - премахване на политическия плурализъм, преследване на противници и масова емиграция.

Образование и здравеопазване - витрината на революцията

Сред най-големите приоритети на новата власт са образованието и медицината. През 1961 г. е организирана мащабна кампания за ограмотяване, при която млади доброволци са изпращани и в най-отдалечените райони на страната. Куба постепенно изгражда система на безплатно образование и универсално здравеопазване.

Особено медицината се превръща в една от международните визитни картички на страната. Куба започва да изпраща лекари в десетки държави, а показатели като продължителността на живота и детската смъртност достигат нива, сравними с тези в значително по-богати страни.

Цената на този социален модел обаче е икономика, която става все по-зависима от държавата и от подкрепата на Съветския съюз.

Куба се превръща в еднопартийна държава

Политическата система се развива в съвсем различна посока. Независима политическа опозиция практически не се допуска, медиите попадат под държавен контрол, а критиците на режима са преследвани.

Хиляди кубинци преминават през затворите по политически причини. Международни правозащитни организации многократно обвиняват властите в ограничения на свободата на словото и събранията, произволни арести и преследване на дисиденти.

През 1965 г. е създадена Кубинската комунистическа партия, а Кастро става неин първи секретар. След приемането на новата конституция през 1976 г. той поема и поста председател на Държавния съвет, съчетавайки основните властови позиции в страната.

Революцията излиза извън Куба

Амбициите на Кастро никога не се ограничават само до острова. Хавана подкрепя революционни движения в Латинска Америка и други части на света, а Че Гевара се превръща в най-известния символ на този опит революцията да бъде пренесена зад граница.

След неуспешна мисия в Конго Че заминава за Боливия, където през 1967 г. е заловен и екзекутиран. Смъртта му го превръща в глобална революционна икона.

Кубинското международно влияние обаче не приключва с него. През 70-те и 80-те години Хавана изпраща десетки хиляди военнослужещи в Африка. Особено значима е интервенцията в Ангола, където кубинските сили участват във войната в подкрепа на MPLA и се противопоставят на подкрепяни от други държави сили, включително на южноафриканската армия.

Ролята на Куба в Африка остава важна част от наследството на Кастро. За привържениците му това е пример за международна солидарност и принос към борбата срещу апартейда. Критиците виждат в него разширяване на съветското влияние чрез кубинска военна сила.

Стотици хиляди напускат острова

Докато Кастро изгражда международния образ на революцията, огромен брой кубинци избират да напуснат страната.

Емиграцията започва непосредствено след 1959 г. и продължава на различни вълни. Сред най-известните е Mariel boatlift през 1980 г., когато около 125 000 кубинци заминават за Съединените щати само за няколко месеца.

Флорида постепенно се превръща в дом на огромна кубинска диаспора, а Маями - в един от основните центрове на политическата съпротива срещу Кастро.

Това е и един от големите парадокси на неговата епоха: докато за милиони хора извън Куба Фидел е символ на съпротивата срещу американската мощ, за много от напусналите острова той е човекът, от чийто режим са избягали.

Снимка: gettyimages

 

Куба между две противоположни оценки

Именно затова наследството на Кастро трудно може да бъде сведено до една оценка.

При него Куба постига значителен напредък в образованието, медицината и някои социални показатели и придобива международно влияние, несъразмерно с размерите и икономическата си мощ.

Но същата държава остава еднопартийна система без свободна политическа конкуренция, в която властта преследва дисиденти, ограничава свободата на медиите и не допуска реална смяна на управлението чрез избори.

А през 1991 г. идва събитие, което поставя целия модел пред най-тежкото му изпитание.

Съветският съюз се разпада.

Заедно с него изчезва икономическият покровител, на когото Куба разчита десетилетия. Островът навлиза в т.нар. „Специален период“ - години на остър недостиг на гориво и храни, прекъсвания на електричеството и дълбока икономическа криза.

И въпреки прогнозите, че режимът му ще последва комунистическите правителства в Източна Европа, Фидел Кастро отново оцелява политически.

След СССР - най-тежките години за Куба

Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. поставя Фидел Кастро пред може би най-тежката криза след идването му на власт. Куба губи основния си търговски партньор, доставчик на горива и финансов покровител. Изчезва моделът, при който Москва купува кубинска захар при благоприятни условия и снабдява острова с жизненоважни ресурси.

Кастро обявява началото на т.нар. „Специален период в мирно време“. Икономиката се свива драматично, горивото и храните не достигат, електричеството често спира, общественият транспорт е парализиран, а за много кубинци ежедневието се превръща в борба за най-необходимото.

Кастро отваря икономиката - но само донякъде

За да спаси системата, правителството е принудено да направи отстъпки, които преди изглеждат немислими. Куба отваря страната по-широко за международен туризъм и чуждестранни инвестиции, легализира притежаването на американски долари и разрешава ограничени форми на частна икономическа дейност.

Кастро обаче отказва да последва политическия път на Източна Европа. Икономически компромиси - да, отказ от еднопартийния режим - не.

Хиляди тръгват към Флорида

Социалното напрежение избухва през лятото на 1994 г., когато в Хавана се стига до редки антиправителствени протести, известни като Maleconazo.

Същата година започва и нова миграционна криза. Десетки хиляди кубинци се отправят към Съединените щати с импровизирани лодки и салове. Те остават известни като balseros - „хората на саловете“.

Отново морето между Куба и Флорида се превръща в символ на разделението около Кастро - за едни той продължава да бъде защитник на независимостта на острова, а за други режимът му е причината да рискуват живота си, за да го напуснат.

Венецуела дава нова глътка въздух

В края на 90-те години Кастро намира важен нов съюзник - Уго Чавес, избран за президент на Венецуела през 1998 г.

Между двамата се изграждат близки политически отношения. Богатата на петрол Венецуела започва да доставя гориво на Куба при преференциални условия, а Хавана изпраща хиляди лекари и други специалисти във Венецуела.

Това партньорство помага на Куба да преодолее част от икономическата изолация след загубата на СССР.

Но времето вече започва да се превръща във враг, който дори Фидел Кастро не може да победи.

Снимка: gettyimages

Болестта и предаването на властта

През юли 2006 г., след сериозно заболяване и операция, Кастро временно предава правомощията си на по-малкия си брат Раул Кастро.

За първи път от революцията насам Куба се управлява без Фидел начело.

Оказва се, че това не е временно отстъпление. През февруари 2008 г. той обявява, че няма да се кандидатира отново за председател на Държавния съвет. Раул официално го наследява.

Така приключва почти половин век, през който политическата история на Куба практически е неразделна от името на Фидел Кастро.

Той обаче не изчезва напълно от обществения живот. Продължава да пише политически коментари, да приема чуждестранни лидери и периодично да се появява публично. През 2011 г. предава на Раул и ръководството на Кубинската комунистическа партия.

Последните години

Кастро доживява и до събитие, което десетилетия изглежда почти невъзможно - началото на нормализиране на отношенията между Куба и САЩ.

През декември 2014 г. американският президент Барак Обама и Раул Кастро обявяват историческо сближаване. През следващата година дипломатическите отношения са възстановени, а през март 2016 г. Обама става първият действащ американски президент, посетил Куба от 1928 г. насам.

Фидел приема промените далеч по-предпазливо от брат си. Само дни след посещението на Обама той публикува текст, в който демонстрира недоверие към Вашингтон и подчертава, че Куба не се нуждае от „подаръци“ от Съединените щати.

Светът около него се е променил. Съветският съюз вече не съществува. Студената война е приключила. Че Гевара е мъртъв от близо половин век. Много от американските президенти, с които Кастро е воювал политически, също вече не са между живите.

Фидел остава.

Смъртта на El Comandante

На 25 ноември 2016 г. Фидел Кастро умира на 90-годишна възраст. Новината е съобщена по държавната телевизия от Раул Кастро.

Реакциите по света отразяват същото разделение, което го съпътства през целия му политически живот.

В Хавана хиляди скърбят за човека, превърнал революцията в национална идентичност за поколения кубинци. В Маями кубински емигранти излизат по улиците и празнуват смъртта на лидера, когото обвиняват за репресиите, затворите и изгнанието си.

Тялото му е кремирано, а урната с праха му преминава по маршрут през Куба, който символично обръща пътя на победната революционна колона от 1959 г. Последното му място е гробището „Санта Ифигения“ в Сантяго де Куба, недалеч от мавзолея на Хосе Марти - човека, когото Кастро десетилетия по-рано нарича „интелектуалния автор“ на нападението срещу „Монкада“.

За привържениците му Кастро остава революционерът, който сваля диктатурата на Батиста, отхвърля огромното американско влияние върху острова и превръща малка карибска държава във фактор в световната политика. Куба инвестира мащабно в образование и здравеопазване, провежда национална кампания за ограмотяване и достига почти универсална грамотност. Дори организации, които са сред най-острите критици на режима, като Amnesty International и Human Rights Watch, признават значителния напредък в достъпа до образование и медицински услуги.

Кастро се превръща и в символ далеч отвъд Куба. Подкрепя антиколониални и революционни движения, изпраща кубински войници и лекари в чужбина и превръща противопоставянето на САЩ в централна част от своята политическа идентичност. Особено в части от Латинска Америка и Африка образът му остава свързан със съпротивата срещу американското господство и колониализма.

Но зад този образ стои и авторитарна държава, в която политическата конкуренция практически е премахната. Независими партии и свободна преса не са допуснати, а противниците на властта са подлагани на наблюдение, арести, затвор и натиск. Human Rights Watch посочва, че през десетилетията на управлението му хиляди кубинци са били изпращани в затворите, а още хиляди - тормозени и сплашвани заради несъгласието си с властта. Amnesty International също определя системното потискане на свободата на изразяване като една от най-мрачните страни на наследството му.

Затова и милиони кубинци и техните потомци извън острова разказват съвсем различна история за революцията. В продължение на десетилетия големи миграционни вълни отвеждат кубинци към САЩ и особено Флорида. Неслучайно, когато Кастро умира през 2016 г., докато едни скърбят в Хавана, негови противници празнуват по улиците на Маями.

Самото политическо оцеляване на Кастро се превръща в част от легендата му. Американските власти разработват различни планове за отстраняването му, включително операции с участието на ЦРУ. Около тях с годините се натрупват множество истории - за отрова, пури и други необичайни методи.

Редактор: Цветина Петкова