Цветанка Ризова: На четири очи се казват възможните истини

Гласът й е спокоен, но в същото време достатъчно смел, за да провокира събеседниците към неочаквана откровеност. Усмивката й ме зарадва с естествеността си. Погледът й е дълбок, а очите - меки, но и достатъчно силни, за да отключат изповед...

Какви истини се казват на четири очи?

Цветанка Ризова: На четири очи се казват възможните истини. Аз се опитвам да получа цялата истина, а гостите винаги се опитват да я скрият. Особено когато не е изгодна за тях. И аз отдавна съм спряла да мисля, че те ще се изповядат пред мен, че ще направят пълно самопризнание. Та хората лъжат и в съда, заклевайки се върху Библията, лъжат за маловажни, незначителни неща, лъжат по навик или в самозащита. Затова разбрах - трябва да измъкна възможните истини, а ако не успея - поне това да стане ясно за зрителя.

Кое е най-откровеното Ви интервю?

Цветанка Ризова: В много интервюта е имало откровения, неочаквани признания, избуявали са страсти и страхове, но сега ще спомена едно от последните, защото не ми се връща 11 години назад, а пък и издадох книга с част от най-откровените интервюта. Но едно от най-откровените беше това с актьора Христо Мутафчиев, който даде първото си интервю след като се възстанови от много тежък инсулт, след много тежка операция. И си мисля, че този човек беше изключително искрен. Не само защото не е политик, но защото ми гостува в тежък момент от своя живот и нямаше смисъл да лъже. Беше откровено, беше вълнуващо...

А кое е интервюто, в което сте усетили, че събеседникът Ви се опитва да скрие истината или лъже?

Цветанка Ризова: Многократно съм го установявала. Освен това, аз от много години съм журналист, имам своите алтернативни източници на информация и понякога зная отговорите на въпросите и няма начин да не уловя лъжата или опита да се прикрие истината, но това е част от играта. Приела съм го, няма значение дали ми харесва. Ако някой мой колега каже, че пред него хората са 100% истински - или се самозаблуждава, или се опитва да заблуждава другите.

Кого мечтаете да интервюирате, а още не сте имали възможност?

Цветанка Ризова: Може би е нескромно да го кажа, но наистина няма човек, когото да съм поискала да интервюирам и да не се е случило. Така, както е замислено предаването - като тематика, като жанр, като очаквана аудитория, мисля, че изпълнява зрителските очаквания. Напоследък дори експериментирам с нови теми и лица, самопровокирам се и провокирам публиката. Изпитвам любопитство към хора извън страната, но предаването е на живо и съм установила, че при симултанен превод се губи динамиката и част от зрителския интерес. В „На четири очи\" хората са свикнали на бързи реакции, на внимание към психологическия портрет, към детайла, към думата, към сричката. И заради това, по-скоро чисто журналистически и малко нереализуем е засега интересът ми към хора като Саркози, към Обама, към лидерите на Северна Корея и Китай, например. Знам, че е почти невъзможно те да се озоват на живо в „На четири очи\", какъвто е принципът на това предаване.

Какъв беше Вашият път до журналистиката?

Цветанка Ризова: Моят път към журналистиката беше абсолютно редовен и премина през всички етапи. Аз съм била стажант-репортер, била съм репортер, редактор, коментатор, пътят е абсолютно естествен. Някой не ме е харесал на улицата и да е казал „ще водиш \"На четири очи\". Работила съм и във вестници. Благодарна съм на това, че изминах този път с всичките му трудности, без да прескачам етапи, защото от всяка позиция съм си взела нещо, което е много важно за един водещ – да се видиш в ролята и на стажанта, и на редактора, на анализатора, на коментатора. Когато сега разговарям с хората в „На четири очи\", аз включвам всички тези роли.

Каква е журналистиката днес?

Цветанка Ризова: Аз съм от хората, които не понасят да се говори за съсловията като цяло. Не харесвам подхода да се обобщават хората по социални или професионални групи. Да си кажеш „лекарите са лоши\", „политиците са лоши\", „миньорите са лоши\" или обратно – че са много добри, е несправедливо и незряло. Във всяко съсловие има различни хора. Ако очаквате да ви отговоря дали има журналисти, които изпълняват политически поръчки - да, сигурна съм, че има. Но ако ме питате дали има и такива, които не го правят, ще отговоря смело - да, сигурна съм, че има. Но с най-голяма сигурност мога да отговоря за себе си - откакто съм в тази професия, няма човек, организация или корпорация, който да каже „в „На четири очи\" ми беше свършена една работа\". В предаването всичко е чисто, вероятно понякога е субективно, понякога емоционално, понякога дори несправедливо към някого, но единствените хора, на които съм се опитвала да служа, са зрителите... Имам много свестни, умни и любопитни колеги. Има хора,които умеят да ровят, да изтръгват, да вадят на показ. Има и слагачи, нечии работници, всякакви има. Журналистиката е такава, каквото е цялото ни общество – има и много хубави неща, има и ужасно отегчителни и омерзителни.

С каква мисъл се събуждате и каква музика обичате да слушате сутрин?

Цветанка Ризова: Толкова съм увредена, че сутрин си пускам телевизия и започвам да слушам всякакви политически емисии. В колата също слушам информационните радиа. Но понякога си пускам Джаз ФМ. Там слушам любимите си парчета. А мисълта, с която се събуждам... тя е всякаква. Понякога се събуждам много стресирана, ако нещо неприятно ми е останало от предния ден. Понякога се събуждам много радостна, ако очаквам нещо хубаво да ми се случи или вече ми се е случило. Но съм благодарна, че вкъщи сме живи, че имам семейство и че имам къде да се събудя, да ми е уютно и да не се чувствам чужда, притеснена или притискана. Преобладават положителните мисли като цяло, но аз съм много емоционална и понякога се случва стресът да ми се отразява сутрин - външно обикновено се владея, но вътрешно съм торнадо от емоции. И това е неизлечимо, за съжаление.