В „Успехът: Forbes по NOVA”: Пътят на шампиона Симона Дянкова

„Това ни е и нашата работа, така да се подготвим, че когато излезем на килима никой да не разбира всъщност какво ни е отвътре. Това, за което се сещам, е на едно от състезанията, малко преди Олимпийските игри, как аз всъщност допуснах една грешка.

И просто вътрешно започвам да си мисля, леле, какво направих, какво стана. И после се гледам на видеото и аз съм супер щастлива, усмихната. И си казвам, мале, това е някаква шизофрения.“

Симона Дянкова говори за най-големия си успех със скромност - а именно, първото олимпийско злато в историята на българската художествена гимнастика, което отборът ѝ печели в Токио през 2021 г. Когато влиза в залата за първи път, Дянкова не предполага, че ще достигне върха в спорта.

„Влязох в залата на 6 годинки, сравнително късна възраст, без големи амбиции. Мама ми каза, че иска просто да тренирам за хубава фигурка. И така постепенно се влюбих в спорта и започнах да имам амбиции.

Пътят ми до националния отбор беше много тежък, много дълъг. Общо взето не ме искаха. Когато завърших училище, 12-ти клас, трябваше да реша какво да правя, защото нито бях в национален отбор, а исках да продължа да тренирам. Тогава станах и резерва на предишния отбор. След което отново продължих да се готвя индивидуално. Влязох за малко в националния отбор. И оттам така ме освободиха.

И в един момент вече бяха заминали момичетата в Рио и подбираха момичета за новия национален отбор. Приеха ме този път от първия път. Може би наистина е трябвало да изчакам, за да се съберем точно тези момичета, този треньор и да ни се получат така добре нещата.“

Макар че пътят оттам насетне също не е лесен, Дянкова веднага разбира, че е намерила своето място. Като капитан на отбора се превръща в човекът, който e винаги в кондиция както физически, така и психически.

„Имали сме много трудни моменти като отбор, моменти в които аз трябваше да съм много силна и да не показвам по никакъв начин, че и в мен има така съмнение, дали пък ще се справим на най-важното ни състезание. Но всички бяхме много обединени, много вярвахме и бяхме много отдадени на тази мечта, така че бях сигурна, че ще се възнагради нашия труд.“

С идването на пандемията и отлагането на Олимпиадата, момичетата не си позволяват да излязат извън форма. Не се обезкуражават, когато получават аплодисменти на запис или медали, спускани с дронове.

„Ние поехме огромен риск и малко преди Олимпийските игри си сменихме цели части от композициите. Успяхме да ги изработим така, наистина си беше рисковано, но мисля, че беше много добър ход. Защото на Олимпийските игри така неочаквано ги изненадахме с по-висока стойност на композициите и успяхме. Чувството беше неописуемо. Наистина една сбъдната мечта за мен. Имала съм много моменти, в които просто си казвам, толкова време отдавам на всичко, на спорта, от малка нали всичко е някакси срещу мен. Но когато застанахме там на стълбичката, си казах, всичко се е заслужавало, така е трябвало да стане, не е трябвало да се ядосвам, просто ме е чакало нещо по-голямо.

Всички бяхме на седмото небе, не знаехме въобще къде се намираме, аз тези моменти, в които разбрахме, че сме първи, просто са ми като насън.

Днес Дянкова води майсторски класове и лагери за млади гимнастички по цял свят. Казва, че точно така си е представяла живота след върха - в пътуване и работа с деца.

„Мисля, че най-голямата ми сила като гимнастичка може би е артистичността и това, че винаги са ми казвали хората, че съм много различен състезател. И сега вече като треньор може би това е най-приятната част за мен, когато измислям композиции и след това да ги изработя, да ги видя по начина, по който аз си ги представям. Това, което най-много ми харесва е когато гимнастичката изразява музиката, музиката си съответства с движението, разказва някаква история и това се опитвам да направя и аз.“

Сега Дянкова е мотивирана да казва „да“ на всяка възможност, която има потенциала да я изведе извън зоната ѝ на комфорт. Вярва, че няма невъзнаграден труд и невъзможни неща - човек трябва да изчака своето време и да е упорит.

„Има хора, които при един, втори провал и зарязват всичко, започват нещо различно. Аз със сигурност не съм от тях. Но са ме мотивирали, освен провалите, разбира се, много и успехите, защото те може да са били нищожни на фона на провалите ми в спорта, но може би това е нещото, за което аз така съм чувала по-силно и съм се хващала и са ме държали да не се откажа, да продължавам да се боря.“

Очаквайте поредицата „Успехът: Forbes по NOVA” всяка събота в „Събуди се“ по NOVA.