Урок по висша дипломация: Пред NOVA говори бившият зам.-помощник държавен секретар на САЩ Томас Мелия

Томас Мелия е демократ, експерт по външна политика, работил е в администрацията на американския президента Барак Обама и е подпомагал провеждането на първите демократични избори у нас след промените. Описва Доналд Тръмп като “злополучен”, а някои от решенията в политиката му като “импулсивни”. 

Казвам се Томас Мелия. Аз съм експерт по външна политика. През последните близо четири десетилетия работя за насърчаването на демокрацията и правата на човека по света. Работил съм в държавния сектор – в Държавния департамент и в Американската агенция за международно развитие (USAID), както и като съветник на сенатори в Конгреса. Но прекарах повече от половината си кариера в неправителствени организации, където си сътрудничих с гражданското общество, политическите партии и журналистите в други страни, за да засиля способността им да защитават демокрацията. 

Вие сте американски експерт, който е наблюдавал и подкрепял демократичните процеси в България и извън нея в началото на прехода. Какви бяха първите Ви впечатления от страната през 90-те години? 

Е, през 1989 г. и в началото на 1990 г., разбира се, този регион се намираше в период на динамична промяна. Знаете, след падането на Берлинската стена през ноември 1989 г. комунистическите правителства в региона се оттеглиха и позволиха на опозицията да се появи и да преговаря за ново политическо устройство. В центъра на всичко това бяха изборите. Така че аз пътувах седмица след седмица – от Унгария в Румъния, после в Чехословакия, във Варшава Полша, и накрая дойдох в България. Мисля, че беше през март 1990 г., в разгара на този бурен период. Изборите в България трябваше да бъдат през юни същата година. Задачата ми беше да преценя как моята организация, Национален демократичен институт в САЩ, може да допринесе за прехода тук. 

От вътрешен човек до политически враг №1: Човекът, който срути крепостта на Орбан

Но какво видяхте в България тогава? 

Видях страна, в която някои от хората, с които се срещнах, все още се страхуваха от комунистическото правителство, докато други му бяха ядосани. Трети пък бяха изпълнени с надежда и радост, че в България предстои промяна. Така че имаше много различни емоции, кипеше огромна дейност –  хората тичаха по преговори, организираха нови политически партии и различни сдружения. Успяхме да се срещнем както с лидерите на Комунистическата партия, така и с представители на опозицията. 

Помня Георги Пирински от Комунистическата партия, с когото се срещах няколко пъти, тъй като той беше секретар по международните въпроси и говореше отличен английски. Той стана един от постоянните ни контакти там. А Петко Симеонов, един от лидерите на СДС – Съюза на демократичните сили, беше сред първите ми контакти тук. Именно с него проведох онзи разговор за хората в България, които се радваха на възможността да гласуват на честни избори, но самите те не искаха да стават партийни активисти. Искаха да бъдат демократи с малко „д“, но не и партийни дейци.  Така ни хрумна идеята да потърсим безпартийни хора, които се интересуват от политическия преход и биха могли да мобилизират наблюдатели за вота.

Доведохме специалисти от други държави, които вече бяха организирали местни наблюдатели, за да споделят как се прави това. Успяхме да съберем около 10 000 души в България, които да присъстват в избирателните секции в цялата страна и да гарантират, че договорените правила се прилагат правилно и честно. Идеята беше, че тези отиващи си комунистически правителства дават възможност на хората да гласуват за промяна, за алтернативни лидери, и това гражданско участие беше начин българите да припознаят процеса като свой. Да си кажат: „Да, това е истински процес, това са истински избори“.  

Седем дни разлика - изборите на един българин в Унгария и една унгарка в България

35 години по-късно как бихте описали процесите в България сега, когато сме държава членка на Европейския съюз и наскоро станахме част от еврозоната? 

Да, е, България извървя дълъг път. Политическото съзряване на страната, икономическото развитие и най-важното, мисля, интеграцията в Европа. Н аистина забележително да се види колко напред е стигнала България. Не знам дали 36 години са дълъг или кратък период от време. В историята на народите това изглежда като миг, особено на фона на Османската и Руската империя. Но за мен лично това е половин човешки живот. 

Знаем, че през 90-те години сте помагали и на Виктор Орбан. Общественият му образ тогава обаче беше различен от сегашния. С какво му помогнахте тогава? И на какво се дължи промяната в политическия път на Орбан, която доведе до това доскоро да бъде описван като един от най-проруските лидери в Европейския съюз? 

Виктор Орбан беше лидер и основател на „Фидес“ – партията на младите демократи в Унгария, която се появи през 1989 г.   Виктор Орбан тогава беше млад, слаб, енергичен и харизматичен. Той изведе партията си до петото място сред шестте сили, които влязоха в парламента през 1990 г. Ние организирахме обучения и информационни срещи за тези различни политически партии. „Фидес“ беше една от организациите, с които работихме изключително тясно. Доведохме американски мениджъри на политически кампании, експерти по социологически проучвания и обществено мнение, както и организатори на кампании и партийни структури от европейски страни. На практика споделяхме опит и информация. Не сме им казвали какво точно да правят или как да го правят. Показвахме им примери как колегите им в други страни в преход са се научили да организират политическа партия, да разработват партийна програма, да мобилизират избиратели и доброволци и да печелят гласове в изборния ден.

Вторият път, когато Орбан и неговата партия се върнаха на власт през 2010 г. Тогава те решиха да не допускат нова загуба. Тъй като разполагаха с мнозинство от две трети, те бързо пренаписаха конституцията и изборните правила, уволниха много съдии, овладяха съдебната система, създадоха нови медийни структури и установиха контрол над електронните и печатните медии. И така, съвсем скоро след 2010 г., правителството на „Фидес“ направи така, че правилата на играта да не са равни за всички, за да не загубят следващите избори. И това им донесе успех няколко пъти подред. 

Мислите ли, че той промени политическия си курс просто защото не искаше да губи избори? 

Това без съмнение беше част от причината. Но това не обяснява защо стана толкова силно промосковски настроен. Това е съвсем отделно нещо. Когато Орбан прекара осем години в опозиция, нещо се случи и той реши да стане изключително критичен, дори враждебен към Брюксел – както към ЕС, така и към НАТО, а незнайно защо – и към Вашингтон. Това го сближи с другите антизападни сили, които се намират в Москва. Постепенно Орбан и неговото правителство се превърнаха в най-добрите съюзници на Кремъл вътре в западния съюз.  

Някои световни медии сега правят паралели между новия премиер на България Румен Радев и Виктор Орбан. Наричат Радев „новия Орбан“. Виждате ли прилики между двамата? 

Не познавам г-н Радев достатъчно добре, за да имам категорично мнение по въпроса. Знам обаче, че той вече се изказа в защита на някои руски представители, на които останалите в ЕС искат да наложат санкции, като например руския патриарх Кирил. 

И какво мислите за това? 

Е, добре известно е на всички, че патриархът е пълноправен член на военния кабинет в Москва. Той е ентусиазиран поддръжник на незаконното нахлуване в Украйна. Дали санкциите ще му повлияят, ще го възпрат или ще променят поведението му, което всъщност е целта на санкциите – не знам дали това би проработило. Но това е силно символичен акт както в Европа и Русия, така, предполагам, и в България. 

Вие бяхте част и от администрацията на президента Обама. Кога беше това и какви бяха отговорностите Ви по това време? 

Имах две назначения от президента по време на администрацията на Обама. Първото беше като заместник-помощник държавен секретар в Държавния департамент, отговарящ за демокрацията и човешките права. В продължение на пет години работих в много тесен контакт с Хилари Клинтън и след това с Джон Кери в качеството им на държавни секретари. С президента Обама съм бил очи в очи няколко пъти. Не бяха много, но се е случвало. На първо място, той обикновено е най-умният човек в стаята. Освен това изслушва околните и след това взема решения въз основа на внимателно претегляне на плюсовете и минусите, като е готов да опита определени неща – ако не проработят, се връщаме на въпроса и опитваме нещо друго. Мисля, че той беше исторически президент, очевидно, като първия ни чернокож президент. Той направи метеоритен възход от Чикаго през щатските постове до Сената на САЩ, а след това и до президентския пост. 

Хилари Клинтън също е изключително умна, принципна и много целенасочена. И остава силно фокусирана върху важни цели като правата на жените, правата на ЛГБТИ общността, правата на децата и правата на малцинствата. 

Какво мислите за Тръмп и неговия стил на управление? 

Първо трябва да призная, че американският народ имаше възможност да помисли по въпроса на два пъти и след зряло обмисляне реши да преизбере Доналд Тръмп преди година и половина. Това малко ме изумява, но то е изборът на американския народ, така че трябва да уважаваме демократичния процес. Той е президент през тези четири години. Стилът му е много различен. Изглежда изцяло погълнат от лични въпроси и собственото си обогатяване. Това се вижда всеки ден от първите страници на вестниците. Корупцията е една от водещите теми в нашето управление в момента. Освен това той не е толкова начетен в американската или световната история, колкото беше Обама например. И затова виждаме някои импулсивни решения в политиката, като неотдавнашния конфликт в Иран. 

Как бихте го описали с една дума? 

Злополучен. Мисля, че в момента Съединените щати се оттеглиха от дългогодишната си роля на стабилизиращ фактор в световните дела, на опора на западния съюз и на лидер на демократичния свят. Може би някой ден ще се върнем към тази роля, но междувременно Европа и други съюзници, например в Азия и другаде, разбраха, че не могат да разчитат на Съединените щати в същата степен, както преди.  

Според Вас кой е най-големият проблем на демократичните страни в днешно време? 

Все още има много предизвикателства. Дори на най-демократичните страни понякога им е трудно да решат всички съществуващи проблеми. Но мисля, че едно от нещата, които са сравнително нови през последните няколко години, е замърсяването на информационната екосистема. 

Пропагандата? 

Дезинформацията, пропагандата, подвеждащата информация. И развитието на технологиите – фактът, че вече не четем вестници на хартия и не слушаме радио в колите си. Вместо това хората все по-често се информират онлайн, където има огромно количество платформи, инфлуенсъри и всякакви профили. За обикновения човек става все по-трудно да различи истината от лъжата.  

Какъв съвет бихте дали на световните лидери? На какво трябва да обърнат внимание в тази сложна политическа ситуация, за да избегнат нови ескалации и войни? 

Иска ми се политическите лидери да разговарят честно с обществеността за проблеми и възможни решения. Другото е да се намали поляризираната реторика, в чийто капан изглежда всички падаме, обвинявайки се взаимно в престъпни намерения и престъпления – реални или въображаеми. И мисля, че трябва да правим повече неща извън мрежата, на живо. Мисля, че голямото предизвикателство пред всички нас днес е да се научим да разговаряме с хората лице в лице и да се изслушваме взаимно, вместо само да говорим. Да слушаме повече. Мисля, че това е предизвикателството пред политическите лидери днес. 

Автор: Саня Петкова