Петър Денчев: Изкуството се ражда като реакция на действителността

Изминаха едва няколко седмици откакто „Тихото слънце" – новият роман на 25-годишния писател и режисьор Петър Денчев е на книжния пазар.

Въпреки това време за почивка няма. Хващаме Петър в предпремиерна треска, едва седмица преди премиерата на новия му спектакъл – „Карнавал" от Жорди Галсеран на сцената на Драматичен театър „Гео Милев" в Стара Загора.

Искаме да поговорим за търсенето, любопитството, нагласите и очаквания – неща, които изглеждат колкото абстрактни, толкова и конкретни.

Но преди това – няколко думи за самия Петър Денчев. Той е завършил режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов" и вече има няколко спектакъла зад гърба си - „Жената от миналото" (ДКТ „К.Величков" Пазарджик), „Смъртта и Дяволът" (МЛТ „Н.Бинев" София) и „Слугините" (УДТ НАТФИЗ). И всички те с участия в международни фестивали. През 2007 г. печели конкурса за нов български роман „Развитие" с ръкописа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича". Интересното е, че той е най-младият автор печелил този конкурс. Сборникът с разкази „Истории в минало време", излязъл през 2011 г., също е негово дело.

Петър има множество награди за поезия и проза, участия на театрални и литературни фестивали. Сега отново е пред нови предизвикателства. Ето и повече за тях...
 

Какво те прави толкова неудържим? Написа роман, а вече си пред ново предизвикателство – предстои ти театрална премиера след няколко дни?

Любопитството. Желанието ми да бъда адекватен, актуален, да реагирам, да участвам в общото. Винаги съм смятал, че изкуството се ражда като непосредствена реакция на действителността и аз реагирам. Не вярвам в идеята, че творецът трябва да чака моментите, в които да реализира своя потенциал или пък дълго мъчително да култивира в себе си произведение, което да роди в един момент. Вярвам, че колкото повече човек търси в някаква посока, занимава се с нещо конкретно, полага съзнателни усилия, толкова повече е възможно да се доближи до истината и да му се случи нещо истинско. Постоянно чета различни пиеси, информирам се за случващото се и се опитвам да се разтворя пред събитията, за да ги разбирам. Предизвикателството пред мен е да бъде актуален, да разбирам какво се случва наоколо и да го интерпретирам.
 

„Тихото слънце" вече е факт. Какви са отзивите? И ако трябва да свържем горния въпрос, какъв вид реакция е този антиутопичен роман? Как се вързват тези неща сега?

Петър: Утопиите винаги са били част от живота. Малко или много. Лошото е, че утопистите никога не признават своите грешки. Затова винаги предизвикват насилие, разрушават цели общества, личности и системи. Правят го, защото никога не искат да признаят грешките си. Истината обаче е, че всяка утопия първо се ражда в нечия душа и всяка не-свобода се ражда също там. Да бъдеш част от не-свободата е въпрос на личен избор, на вътрешно усещане. И времето тук и сега на този роман е защото живеем в общество, което вътрешно не е свободно: трудно боледува своите болести, затваря се в себе си, тъгува, генерира нови травми; диалогът не се случва. „Тихото слънце" всъщност засега се приема много добре. Получавам обратна връзка от приятели, колеги, излязоха няколко приятни анотации в медиите. Романът е комуникативен и разбираем, връща хората на земята.
 

Разкажи ни повече - за какво се разказва всъщност в „Тихото слънце"?

Петър: Това е историята на една диктаторска държава, където по случайност, по дефект на една среща на улицата се забранява говоренето и звука като физически преносител на езика. От тук нататък се осъществява едно плътно разрушаване на личностите, разпадане на система, в която съществуват, разпад на паметта, на цялото, на своя притежател, който разказва историята на една съпротива. Един глас, който звучи навсякъде в романа, който трябва всички да чуват.

Това е твоят втори роман, след „Тъй, както мъж целува жена, която обича". Ще има ли трети роман?

Петър: Разбира се! Аз отдавна мисля за него. Сюжетът е вече в главата ми. Зная и проблемът, който ме вълнува и този път дори ще се опитам да направя от този трети роман текст за театър, защото мисля че ще бъде подходящо. Става дума за роман за различието, за неприемането, за липсата на комуникация, за неслучилия се диалог. Всъщност, очертава се доста черен психологически роман.
 

Има ли някаква връзка между „Тихото слънце" и новото ти театрално представление „Карнавал"?

Петър: Има връзка, доколкото „Карнавал" е пиеса за свободата и контрола в мета-модерните общества. Доколкото това е пиеса-игра за системите, съпротивата и личния избор в цялото. Не е възможно темите да не преливат. Въпросът е, че това е колкото важно, толкова и неизбежно.
 

Как се справяш с толкова много проекти наведнъж? Как се оцелява във враждебна среда като нашата?

Петър: Всъщност проектите не са толкова много и не текат непосредствено. В някакъв момент се застъпват, но всъщност проблемът не е в работата по самите проекти, колкото във враждебната среда и непрестанното желание за възпроизводство на познати модели: в изкуството, в политиката, в рекламата. Аудиториите тук, в България, са патетични, те търсят добрия персонаж, дори когато отсъства; а когато го няма се идентифицират с по-малко лошия. Ако няма добър обаче, никой не полага усилия как да го изработи. Това е един от основните проблеми. Публиките тук са свикнали да мислят за литературата и театъра като територия на неприкосновено интимното, на морално чистото, което само по себе си е утопично. Затова когато се говори за реални проблеми, когато бъдат експонирани самите те, публиката често отказва да се разпознае. Това се дължи на едно липсващо звено – иронията, която работи на базата на доброто самочувствие, на интелектуалната цялост. Иронията не е особено присъща за българската публика и това е голям проблем: тя търси непрестанно да бъде учена на нрави, да бъдат изобличавани недъзи, вместо да консумира изкуството като преживяване, вместо да се подложи на кататичен шок. И затова харесва иматиции на проблеми и мистификации на живота.
 

Да разбираме ли, че ти не правиш компромиси в творчеството си? До колко си склонен да се съобразиш със ситуацията, с аудиториите? Ти зависиш все пак от тях.

Петър: Компромисите са неизбежни, но не това е важното. Проблемът е, че компромисите се налагат по някакъв начин заради дефекти на средата. Ако човек иска да бъде принципен, това означава да влезе в конфликт с цялата среда. Би било много по-добре, ако любопитството и уважението се възпитаваха още от средното образование. Но и това не е чак толкова голям проблем. По-голямата част от проблемите са липсата на диалог, на комуникация между звената в обществото, между търсещите страни. Завися, но се опитвам да бъда независим.

Имаш доста натоварен график, само преди две седмици се върна от Белград, където участва с „Жената от миналото" на фестивала за камерни представления „Славия". Каквото ти предстои от тук нататък?

Петър: На 10,11 и 12 април са премиерните вечери на „Карнавал" в Стара Загора. След това около 25 април ще бъде официалното представяне на „Тихото слънце" в София, предстоят ми още няколко представяния в други градове в България.

През есента ми предстои нов театрален проект, който се надявам да бъде върху пиесата „Морски пейзаж" на Едуард Олби. Това е един изключителен текст, проект с изключителни актьори и се надявам да се осъществи, защото той все още е в много предварителна фаза.

За началото на 2013 година имам разговори за още един театрален проект, който ще бъде върху антично заглавие най-вероятно или поне ще бъде базиран на поне един античен текст.

Автор: Миалена Халваджийска