Сеир в залата

Отдавна не се бях смяла така. Но не на филм, а на коментарите в социалната мрежа по повод атентата срещу Ахмед  Доган. От набързо създадени колажи в стилистиката на "Матрицата" до предложения Уди Алън да режисира случилото се, а самият Доган да бъде номиниран за Оскар за най-добра мъжка роля.

Далеч съм от мисълта да разсъждавам предизборна инсценировка ли беше това, или наистина опит за криминално проявление. Не мисля да коментирам и въпроси от рода на къде спа охраната, та въоръжен мъж успя да мине през скенерите и да се качи на трибуната, както и оказалия се впоследствие газов пистолет на нападателя, който вместо да бъде арестуван, изяде един добър пердах (може би, за да знае други пъти да се подготви по-професионално). Тепърва куп политици, анализатори и експерти ще се пенят по темата и ще дъвчат с дни различни интерпретации по казуса.

Ако поне част от тях обаче си направят труда да прочетат какво се пише по форумите и социалните мрежи, съм сигурна, че и те щяха добре да се посмеят. Ако бяха малко по-прозорливи, след като се посмеят, щеше да е добре да се замислят защо хората истински се забавляват с нещо, което, не дай си Боже, можеше да завърши с фатален край? Ако пък бяха още по-по-прозорливи, можехме да се надяваме отговорът на този въпрос да ги притесни. Защото той е повече от ясен – на хората толкова им е омръзнало от политически панаири, че  освен да приемат един опит за нападение за пореден такъв и да се забавляват с него, нищо друго не им остава. Или както беше казал онлайн потребител „Това нападение и да е истинско, никой няма да повярва”.

Приказката за лъжливото овчарче я знаем всички. Ето защо изводът е красноречив – когато си се нагледал на циркове, дори лъвът да излезе от клетката, продължаваш да се смееш на клоуна. Затова и в очите на повечето хора атентатът срещу Ахмед Доган ще си остане поредният кьорфишек и сеир в залата. А дали е било истина, или инсценировка – смееш ли да питаш, смееш ли да повярваш...

Автор: Рая Синева