Аделина Радева пред EVA: Има значение кого ще видиш пръв сутрин

Лицето на сутрешния блок на NOVA – „Здравей, България“ Аделина Радева застава пред списание EVA в едно портретно интервю, в което разкрива повече за личността зад водещата. Тя завършва Класическата гимназия в София, после е следвала в Атина и дотолкова не обича да шофира, че изобщо не се е научила. Обича градския транспорт, особено в частта му за метрото. Известно време е била изпълнителен директор на Гръцкия бизнес съвет у нас, както и брюнетка. Журналистическата си кариера започва като радиоводеща в FM+. От 2000 до 2006 година е кореспондент на NOVA в Атина. Оттам прави репортажи и за българската секция на Deutsche Welle. После работи в БНТ, където за първи път е екранна двойка с Виктор Николаев. Сега се чувства на мястото си на един от най-горещите столове в NOVA – в сутрешния блок, където с Виктор отново се събират през 2018 година. Адриана Попова я среща в много приятен момент – преди отпуска.

Отдалече ли планираш отпуските си? Човек на плановете ли си, Ади?

Опитвала съм се в определени периоди да правя планове и съм се научила по трудния начин, че това често не води до очакваните резултати. Три пъти се провали едно пътуване до Мароко при близък приятел, с купени билети, резервации. Все се случваше нещо неотложно. Затова в последните години разчитам на импровизация. Решавам в последния момент къде да отида. Харесва ми да се чувствам свободна, да не съм обвързана с конкретни места и дати.

И на мен ми се е случвало да разчитам, че хаосът ще се подреди от само себе си.

Когато от години си в категоричен ритъм, от който не бива да излизаш, защото ще се разцентроваш, когато и денят ти е разграфен, и времето ти е малко, ти се иска, когато си на почивка, да си малко по-безотговорен човек. И аз успявам да го постигна.

Къде откриваш свободата тогава?

Предпочитам места в България, където има малко хора. Много пъти съм била и в Гърция, защото съм следвала там и познавам добре страната, но на мен много ми харесва миризмата на българско море и водорасли, този спомен от детството ме преследва. Намирам пристан в затънтени кътчета на българското Черноморие, които са останали малко по-спокойни.

Много ми е интересен гръцкият ти период. Има една книга „Нещастието да бъдеш грък“

... На Никос Диму.

Кое е по-голямото нещастие – да бъдеш грък или българин?

Еднакво успешно можеш да си нещастен, независимо дали си българин или грък, когато не си в мир със себе си. Това е най-тежката битка. На която и географска ширина да пътуваш или живееш, с теб се мести целият ти мисловен багаж заедно с проблемите. Това, което пише Никос Диму, има по-скоро общо с историята и големия товар, който един грък носи на плещите си, заради великия цивилизационен принос на предците му и съзнанието, че днес той е далеч от подобна мисия. На Балканите имаме този проблем в различна степен. От една страна, носим тежестта на хилядолетна история, с каквато други европейски държави не могат да се похвалят, искаме да живеем с това самочувствие, но от друга страна, в настоящия момент в международен план не се съобразяват много с нас. Объркването заради контраста между гордостта за това, което си представлявал в миналото, и малкото очаквания към теб и от теб в настоящето, предизвиква особено поведение.

Но гърците като че ли умеят да плачат по-високо, така че да ги чуе по-добре светът. А ние като че ли сме по-жалостиви към себе си. Впечатляващо е, колко лесно се разплакваме пред камера. Случват се сходни нещастия, но плачът при нас е по-голям. Примерно при наводнения. Едва ли гърците застраховат имуществото си много повече, но запазват повече присъствие на духа.

 И сърбите създават впечатление на хора с висок дух. Други съседни народи също. Като заговорихме за щастието и нещастието, това е и начин, по който възприемаш света. И манталитет на средата, от който прихващаш. Въпрос на вяра също така. Защото, когато в едно общество преобладават вярващите хора, има консенсус за това, кое е ценност и кое не е, какво е добро и какво е зло, както и че нямаш право да се отчайваш. Проблем е както да си страхлив, така и високомерен. И липсата на самочувствие, и прекалено високото самочувствие обикновено се наказват от живота.

Ти лесно ли плачеш?

За съжаление, все по-лесно. Имам усещането, че по-рано имах повече вътрешен баланс и самоконтрол. И колегите ми знаят, че редовно плача, включително по време на репортажи.

На какво последно плака?

Имахме репортаж за момче, тежко пребито от друго, непознато момче. За съжаление, свикнахме да виждаме такива прояви на агресия, често безпричинна. В болницата раненото момче беше попитано от репортерката какво иска да каже на нападателя си. Момчето каза – пожелавам му да е жив и здрав. И искам да е добре. Помислих си, че заради това изречение си струва да си новинар, че има мисия да показваш хора с добри сърца. С много смирение в себе си. И трябва да им помогнем да бъдат чути.

Да те върна към гръцкия период. Какво научи оттам в личен план?

Там пораснах и станах самостоятелна. Отидох двайсетгодишна. В София ме приеха класическа филология, спечелих стипендия за Гърция и заминах. Една година учих езика в тяхното ИЧС и после се записах в Атинския каподистрийски университет, специалност комуникации и средства за масова информация. Завърших там. Впоследствие започнах работа в телевизията. Прекарах в Гърция 11 години.

Имаше ли манталитетен сблъсък с гърците?

Не, аз имам и гръцки корени по майчина линия. Имаме толкова общо с тях. Мислим по един и същи начин, съответно словоредът ни е един и същ. Има и разлики, разбира се. Гърците се чувстват по-свободни да кажат какво мислят, да го извикат даже. Имат изострено чувство за справедливост. Някак е ясно, че разумният човек, особено когато се чувства силен и здрав, е длъжен на бъде на страната на слабия. Това поражда действия. Още в началото забелязах, че продавачите излизат от магазинчетата си и дават по нещо на хора от улицата, които очевидно имат проблем, болни са или просят. Не се смята за нещо извънредно. У нас не го забелязваме често. Също така много по-импулсивно се канят гости, без притеснения какво ще бъде поднесено на масата, важното е хората да общуват помежду си. Няма го усещането, че трябва на всяка цена да се представиш, да не се изложиш. Аз си спомням как у дома се канеха гости, когато бях малка – трябваше да направим кюфтета, пържоли, имаше голямо старание на масата да има повече от обикновено. Гърците не са суетни по този начин.

Заради професията си се срещала с известни хора, кои са ти били интересни?

Когато правиш интервю, свързано с темата на деня, човекът ти отговаря на конкретни въпроси и дори да има изключителен бекграунд, обикновено няма как това да бъде изведено напред. Много обичам срещата си със световноизвестния композитор Микис Теодоракис. Стана с много чакане. Той вече е в много напреднала възраст, но тогава имаше инициатива да създава политическо движение. Бях в Гърция и отидох на учредителното събрание, за да се запозная с него. Оказа се, че състоянието му не го позволява. Влезе в болница. Обадих се в телевизията и казах, че ако трябва, ще остана на пейка да го чакам. Разбраха ме и ме оставиха в Атина. Интервюто се състоя почти на крак.

В професионалния ти живот сте двойка с Виктор Николаев. В жълти медии се спекулира, че имате търкания, но на екран двамата изглеждате много напаснати. Къде е истината?

Голям късмет имам с тази телевизионна среща, с това, че ни събраха с Виктор в Нова телевизия. С него се познаваме отдавна и работим изключително приятно. Защото наистина не е без значение кого ще видиш пръв сутрин. Аз имам късмета да виждам този добър човек и професионалист, и истински приятел.

Цялото интервю с Аделина Радева може да прочетете в септемврийския брой на списание EVA.