Виталий Мански за лицето на властта и човешкото лице на войната

Какво не разбират българите за съвременна Русия? Кой създаде Путин и къде е мястото на свободата в голямата война? Следва разговор с един режисьор, когото Путин допусна твърде близо в живота си, а после обяви за чуждестранен агент. Виталий Мански беше в страната ни по покана на София Филм Фест и за „Събуди се“ разказва за избора си да се отрече от войната, да остане в Русия въпреки нея и за мечтата си да не умре преди Путин.

Здравейте и благодаря, че отделихте време за това интервю. Като руски режисьор, който лично е познавал Путин и е снимал филм за него, как се озовахте в списъка на чуждестранните агенти на Руската федерация?
Това е толкова очевидно и естествено. Режисьорът не е само режисьор, той е и човек. Той има някакви базови представи за добро и зло, за дълг, чест, за свобода. А Путин по същество обезцени всички тези човешки чувства. И затова да мълчиш, да не се противопоставяш – за творец, който в известен смисъл е лидер за определена групи хора– това е невъзможно. А това „невъзможно“ днес се нарича антидържавна дейност. Затова всички хора, които си позволяват по някакъв начин да кажат на глас, че страната е навлязла в дълбок мрак, биват обявявани за чуждестранни агенти. „Чуждестранен агент“ е все още най-малкото, което държавата причинява. Днес по същество това не значи почти нищо. Просто те наричат така и с това претенциите на държавата приключват. Но има много хора, включително мои колеги, които заради изкараното си мнение – получават реални присъди. Да, често са задочни, но хората биват осъждани на 5, 7, 8, 9 години затвор. Това вече е сериозно. Дори да живеят извън Русия, се ограничава движението им по света, затруднява се дейността им, откриването на банкови сметки и т.н. Така че, аз вече дори не забелязвам, че съм „чуждестранен агент“. Има звание „народен артист“ и „антинароден артист“. Аз съм „антинароден артист“.

Питам ви неслучайно, защото много дейци на изкуството в Русия решиха да останат там след началото на войната. Имате ли обяснение защо?
Някои мислят, че са по-умни и хитри, че могат да изчакат, да намерят удобни компромиси.

Възможно ли е това?
Убеден съм, че не. Но те така мислят. С времето все повече разбират, че грешат. Но вече е късно. Има и хора, които просто се уплашиха. Спомням си един известен режисьор – няма да казвам името му. Когато аз напуснах през 2014 г., му казах: „Трябва да си тръгнеш. Няма да намериш общ език с тази власт.“ Той беше един от първите режисьори в Русия и ми отвърна: „Къде ще отида, кой ме чака, на кого му трябвам?“ В крайна сметка замина и се оказа, че е нужен. Снима нов филм и вероятно ще участва в големи фестивали. Но загуби години от живота си.

Съдите ли тези хора, които решиха да останат?
Думата „съдя“ е твърде тежка. Предпочитам да не съдя хората. Но въпреки това смятам, че всички граждани на Русия носят отговорност. Аз също – имам латвийско гражданство, но пазя и руския си паспорт. Работил съм много в Русия, така че отговорността ми е очевидна. Смятам, че всички пълнолетни граждани са отговорни за действията на държавата си. Това не се приема от мнозина. Често казват: „Не отговарям за него, не съм гласувал за Путин, написах във фейсбук, че той не е моят президент.“ Но това няма значение. Има морална, юридическа, икономическа отговорност – всички те съществуват. Дори плащането на данъци, които отиват за войната, означава отговорност.

Възможно ли е руският народ някога да се вдигне срещу Путин?
„Някога“ е разтегливо понятие. А когато говорим за 72-годишен човек, на  който не му остава много живот на този свят, това „някога“ се размива. Може би няма да се случи. И честно казано, Путин отразява желанията на мнозинството руснаци. Той се е „влял“ в обществото. И не бих се изненадал, ако след смъртта му има масова скръб, подобна на тази след смъртта на Сталин.

Вие сте снимали Путин по време на кандидат-президентската му кампания. Колко близо ви допусна до себе си?
Снимах го и след това – година и половина като президент. Когато снимаш човек, неизбежно се създава личен контакт. Без тази връзка е невъзможно да се направи филм. С времето отношенията стават по-естествени. Това се случи и нас с Путин.

Какви бяха отношенията ви? Критикувахте ли го?
Във филма „Свидетелите на Путин“ има много дълга сцена, в която спорим за връщането на съветския химн. И това не е просто спор, а и документално доказателство, че Путин се опитва и не успява да ме убеди. Дори в кадър съжалява за това. Не ви разказвам тази история, за да си помислите, че съм бил герой от съпротивата или нещо подобно. Просто през 2000-та година страната беше различна. Да спориш с президента беше възможно. Хората просто не използваха това право. Или поне никой от обкръжението на Путин, въпреки че тогава това не беше наказуемо, все още нямаше чуждестранни агенти. Хората доброволно се отказаха от правата си. И точно затова се случи всичко, което виждаме днес. Ето и защо говоря за отговорността на руските граждани. Ако обществото се беше съпротивлявало, войната щеше да е невъзможна. Но не го направи.

Кой създаде Путин?
Путин е създаден от политически стратези за специфични практически цели, посредством демократични инструменти. Той първоначално изпълняваше роля. После обаче се освободи от „кукловодите“ си и стана пълновластен управник – първо авторитарен, после диктатор.

Знам, че една от мечтите ви е да снимате филм за края на управлението му. Жива ли е още тази мечта?
Да, но не мисля, че ще бъде с негово участие. По-скоро мечтая Русия да поеме по друг път. Но не вярвам, че това ще стане скоро. Едно е сигурно. Не искам да умра преди Путин. Не само аз мечтая за това. Имам много близък приятел – прекрасен писател - който е на 92 години. И той също мечтае да не умре преди Путин. Така че има хора, които мечтаят. Аз съм един от тях.

Често сте казвали колко важна е свободата за Вас. Къде има свобода в Русия днес?
Свобода има в низостта, в подлостта. Много негативно се отнасям към това, което се случва в Русия днес. Не мисля, че някъде има истинска свобода.  Дори хора, които живеят извън цивилизацията в Русия не са напълно свободни, защото знаят какво прави страната им.

Питам ви, защото в България сега сме в предизборна кампания. И у нас темата „за или против Русия“ отново е актуална. Как си го обяснявате?
България и Русия имат дълга история на братски отношения, Шипка и така нататък. И за по-старото поколение съществува - нека да го наречем - съветско възпитание, школа. Това са стереотипи за възприемане на отношенията, заложени в детството и няма да кажа че са лъжливи. Те са предавани от поколение на поколение. Затова е доста трудно да си представим България с по-радикално отношение към Русия, каквото си позволява, да речем, Чехия или Полша, които никога не са получавали нищо добро от Москва. Днес политическите сили, които се борят за власт, използват точно този фактор – едни в една посока, други в друга. И тук е важно всеки избирател в навечерието на тази предизборна кампания да бъде колкото се може по-трезвомислещ и свободен от предлаганите му готови шаблони, а просто да се опита да разбере в какъв свят живее. България е част от Европейския съюз, а именно Европейският съюз днес е застрашен от Русия, поне в Източна Европа това е абсолютно сигурно. Това беше формулирано от Москва преди началото на пълномащабната война. И ако България е готова в угода на „братушките“, в името на Шипка отново да се окаже в зоната на Руската империя – е, заповядайте. С тези хора не мога и няма да споря.

Но имате ли отговор на въпроса какво не могат да разберат за съвременна Русия хората тук, които много я обичат?
Знаете ли, всички ние обичаме майките си. При някои от нас те са прекрасни, добри и грижовни. При други са престъпнички и алкохолички. Но ние продължаваме да ги обичаме. В същото време обаче се опитваме да направим нещо за тях – да ги излекуваме, да ги променим, да ги насочим към правилния път. Това е работа. Понякога любовта не е достатъчна. Тя е достатъчна, когато всичко е прекрасно. Ако за някого Русия е скъпа, може би трябва да помисли как да ѝ помогне да излезе от този адски кръг.

В края на разговора ни – в един от филмите, които ще представите на Sofia Film Fest, документирате година и половина живот в Лвов. Има ли момент от тази лента, който бихте искали повече хора да видят, чуят, разберат?

Обикновено войната в Украйна се възприема като нещо в източната ѝ част - съветски постройки, панелни блокове. И така европейският зрител се дистанцира от случващото се. Но когато гледат филма „Време до целта“, виждат Лвов, който е напълно европейски град. И започват да усещат трагедията – безкрайните погребения, болката. Виждат, че този град прилича на вашия свят. Сякаш това се случва зад ъгъла. Така войната става по-близка, по-разбираема и по-трагична за европейците. И може би за българския зрител този филм ще даде нов емоционален поглед към войната, която върви от 2014 г. и реално застрашава цяла Европа, не само Украйна.

И последен въпрос – Лвов е вашият роден град. Как беше да се върнете там и да видите напълно различен свят?
Това е непоносимо болезнено, защото снимах основно на едно гробище, което растеше пред очите ми. Вече няма нито едно свободно място. А на 100 метра оттам са погребани моите близки – баба, прабаба, роднини. И аз вървя из това военно гробище и виждам млади момчета – почти всеки един от тях е по-млад от дъщерите ми, учили са в същото училище, живели са наблизо. Снимали са се, без да предполагат, че снимката им ще бъде на гроба им на 25–27 години. Когато всеки ден ги изпращаш към гроба – а аз присъствах на 200–300 погребения – това психологически е абсолютно непоносимо. И въпреки че казах, че войната става част от ежедневието, тя никога може да стане такава.

Много ви благодаря за това интервю.

NOVA е медиен партньор на София Филм Фест.