50 години след „Осъдени души“: Ян Енглерт и пътят, който винаги го връща към България

Той е един от най-големите европейски актьори. Ролята му в „Осъдени души“ му носи световна слава и българска любов, която гори до днес, повече от 50 години след премиерата на филма. Бил е ректор на Академията за драматично изкуство във Варшава, директор на Националния театър на Полша. Той посети страната ни за кратко по покана на София Филм Фест и ни даде поредното доказателство, че още дълго ще бъде помнен. Следва разговор за театъра по време на война, късметът да избегнеш една от най-драматичните самолетни катастрофи на нашето време и политиката, в които чисти няма.

Преди всичко, благодаря Ви, че приехте нашата покана за интервю.

Добър ден на всички!

Кой е въпросът, който най-често Ви задават в България? Много пъти сте били в нашата страна.

Дали още съм жив.

Наистина ли? Кой смее да Ви пита това?

Може би вече съм аватар. Най-честият въпрос? Не мога да кажа. Не давам толкова често интервюта в България. Разбира се, въпросите основно са свързани с киното, с „Осъдени души“, с моята работа.

Понеже споменахте „Осъдени души“, имате ли обяснение как 50 години след появата на този филм, хората продължават да ви обичат и разпознават?

Това е удивително. Има нещо необикновено в това, че е минал половин век и все още в България, благодарение само на една роля в български филм, не съм напълно анонимен актьор. Трогателно е, че в свят, в който приятелствата обикновено се градят върху зависимости, всичко, което съм получавал от българските ми колеги и от България, винаги е било удивително добронамерено. Може би защото не съм българин. И в Полша имаме този принцип – ако наш съсед прави кариера, не сме особено доволни. Четох мемоарите на Стоичков – великия български футболист. И трябва да ви кажа, че понякога се смеех, защото сякаш четях за нашите порядки – как човек, който е постигнал нещо изключително, освен възхищение, среща и много неприятности. Очевидно това е наша славянска черта.

Може ли една роля изцяло да промени съдбата на актьора? И как си обяснявате факта, че има добри актьори, на които това никога не се случва?

Разбира се, че може. Не е задължително, но е като трамплин, от който може да скочиш в басейн, дори и без вода. Тази роля – на отец Ередия – нямаше значение за моята кариера в Полша. Но, в продължение на 50 години това беше единствената ми филмова роля, която има награда. Едва през 2025-а получих още една награда на международен фестивал. Мисля, че професията ни изисква от нас да имаме успех, популярност, фенове. Но интернет промени това – днес всеки има фенове. Мога да кажа на шега, че поне 100% от хората смятат, че са популярни. Достатъчно е да имат 10 милиона харесвания.

Задавали ли сте си някога въпроса каква е ролята на късмета, на шанса на съдбата, във връзка с това, което ви се е случило с този филм?

Театърът е моята любов – и то взаимна. Киното също е моя любов, но временно си изневерихме. Заради суета, самоувереност и желание за власт, която съпровожда мъжа в една определена възраст, станах администратор. Бях ректор в университета и директор на Националния театър – така се отдалечих от киното. Но това се промени – вече не съм директор и отново получавам филмови предложения. А ние упражняваме професия, която трудно може да се измери с ясни критерии. Ако кажете, че съм слаб актьор – нямам аргументи да опровергая това. Мога само да предпочета да кажете: „Не ми харесвате като актьор.“ Мярката за актьора е не това, което актьорът изпраща, а това което получава обратно от публиката. В киното трябва да обикаляш прожекциите, за да го преживееш. В театъра го усещаш веднага. Но ако става дума за събитие като този филм „Осъдени души“ – всичко това може да се опровергае. Ето – ние се срещаме 50 години по-късно заради една роля. Това е за Книгата на рекордите на Гинес.

Трябва ли театърът да бъде политически активен? Особено във времето, в което живеем?

Ще кажа така – това е една професия между ролята на жрец и на шут. Ако някой иска да бъде жрец и да работи в „Ада“ на политиката – нека. Но тук говорим за различни амбиции. В актьорството има нещо прекрасно – работим със собствените си емоции, но мислим за ролята в трето лице – „той“, не „аз“. Ако политиците мислеха така, политиката щеше да е по-чиста. Имал съм предложения да вляза в политиката.
Винаги съм отказвал. Защото честната игра в политиката не е добродетел. В политиката честната игра е глупост.

Може ли актьор, който играе в голям държавен театър да бъде смел, знаейки че доходите му зависят решението на държавата. Тук в България има голям спор между големите ни театри и държавата заради липсата на финансиране?

Това е сложен въпрос, който няма кратък отговор. Аз съм на сцената от 60 години. Бях директор на Националния театър 22 години. И давам честна дума, че винаги съм бил независим. И точно защото бях независим, толкова време бях директор. А що се отнася до актьорите – те имат обществена отговорност, защото са публични личности. Носиш отговорност. Театърът и киното са като имел. Твърди се, че под имела може да се целувате. И ние се опитваме да правим това в киното и театъра. Но ние сме прикрепени към дървото. И не трябва да забравяме, че ние зависим от него, без то да зависи от нас.

Трябва ли изкуството да има позиция по актуалните, големите теми, особено когато става дума за война?

Може да се противопоставя словесно. Но няма реална сила да променя събитията. Имаме много повече проблеми, войната е резултат от тези проблеми. Хората не отиват на театър, за да гледат насилие. Творците ги интересува човекът, засегнат от войната. А не самата война.

Вие израствате във Варшава, в годините след Втората световна война, как приемате факта, че толкова години по-късно близо до Полша отново има война?

Роден съм преди Варшавското въстание, което преживях като момче на годинка.  Преживях всички политически епохи и възстановяването на града от нулата. Преживях възраждането на нашите идеали и Сталинизма. Преживях надежди и разочарования. Преживях активно „Солидарност“ и разочарованието, че това, което беше планирано, не успя до край. И знам едно: на хората им е по-лесно да възстановяват отколкото да строят. Защото когато възстановяват, си мислят – къде да си възстановя най-хубавия апартамент. А когато строим – строим заедно.

Трудно ли е днес да живееш в Полша, когато войната е толкова близо?

Имаме свои проблеми отвъд войната. Водим войни без стрелба. Войната между две политически сили. А що се отнася до световните войни – дали има поне един човек на света, който одобрява войната – може би с изключение на Тръмп или Путин? Войната има други цели, а не тези, за които се говори. Войната е ужасен начин за решаване на проблемите. Живеем във времена, в които се позоваваме на емпатията, но я разбираме така – мен трябва да ме разбират, а не аз да разбирам другите. Дори не се опитваме. Написано е в гените – природата така го е измислила и ние трябва да се борим. Разбира се, бихме искали да строим, а не да разрушаваме. Може би съдбата така е решила, че сега разрушаваме вместо да строим. Времената в това отношение не са никак интересни. Но, моето поколение е първото, което има толкова промени в живота си и също първото поколение, което успя да съществува 80 години без война. Малцина го оценяват. Всички се оплакват.

Малко преди края на нашия разговор искам да Ви върна към неговото начало – мислите ли сте си някога каква роля във вашия живот играят съдбата, късмета и шанса, но не само във връзка с голямата роля, но и във връзка със самолетната катастрофа край Смоленск, в която загиват вашия президент, политически елит. Вие е трябвало да сте там, връщате ли се към онзи момент?

Да, вярно е. Можех да бъда в онази делегация през 2010 г. Спаси ме нежеланието ми да участвам в политиката. Не претендирам да бъда голям мислител. Но моят ангел- хранител тогава ми каза – не се пъхай там.

Събития като това променят ли отношението Ви към живота?

Не. Винаги съм се смятал за късметлия. Но късметлиите никога не са доволни от себе си. Така че може би не съм истински късметлия. И аз си търся повод , за да си кажа че съм успял. Неуспехът боли кратко. Успехът го поставям под съмнение. Научих се да не се поддавам нито на прекалена радост, нито на отчаяние. Човек не си дава сметка колко са близки са те едно до друго. Загубата издигам нагоре, победата свалям надолу. Не съществуват съвети как да живеем. Човек може да споделя велики мисли, но тези мисли са интересни едва на практика. Не знам... живеем сякаш във време на война след война. Но трябва да осъзнаем, че мащабът на катастрофите и смъртта на цивилни днес отчасти произтича от липсата на емпатия и от егоизма — мисленето само за себе си. Но също така идва и от това, че големите ни постижения и изобретения ни карат да нямаме угризения на съвестта. Защото днес войната се води и от изкуствен интелект — използван от едната или другата страна. А тъй като изкуственият интелект работи с алгоритми, а не с чувства, ние спираме да изпитваме вина. „Не аз — това беше изкуственият интелект.“

В тази връзка, плашите ли се от света, в който ще живеят вашите деца, в който аз и Вие ще продължаваме да живеем?

Аз лично не се страхувам — не ми остава много време. Но нека бъдем разумни — малко съм уплашен. И не толкова от това дали ще има войни, а от това колко лесно, с лозунга „свобода“ на уста, се съгласяваме на истинско робство. Да бъдем зависими от собствените си изобретения. И това ме плаши. Най-прекрасното в моя живот бяха срещите с хора. Разговорите, чувствата, дори предателствата — но те бяха човешки. Те не се поддават на алгоритми. А днес онези, които възхваляват изкуствения интелект, говорят за човека като ресурс за корпорациите. Това е корпоративно мислене. А аз, като индивидуалист, протестирам тази идея.

Филмът, който представяте на София Филм Фест, се казва „Кръстопът“. Колко често един голям артист като Вас попада в ситуация, в която е трудно да вземе решение накъде да поеме?

Във филма може би последната дума, която казва моя герой е „Извинявай“. Лентата разказва колко е трудно да кажеш „Извинявай“. Но може би това „Извинявай“ се отнася и до самия герой, той се извинява и на самия себе си. Дава си сметка за това кое е било правилно и кое е било грешно и вече може да ги разграничи. И затова този филм е в известен смисъл и филм за моето прощаване.

NOVA е медиен партньор на София Филм Фест.