Искрата на надеждата и суровият български вятър

България е единствената държава е Европейския съюз, където искрицата надежда да получиш помощ и някой да ти обърне внимание, изгасва по-бързо от суровия вятър на реалността. По-бързо от свещите на тортата за рождения ден на малко нетърпеливо дете. Най-вероятно е така.

Всеки ден сутрешните блокове на телевизиите ни разтърсват жестоко с поредния социален репортаж за Някой, борещ се за собственото си оцеляване в среда, в която всичко и всички са срещу теб. Казвам „Някой” с главно „Н”, защото тези хора заслужават уважението ни, защото голяма част от тях правят всичко по силите си, за да намерят своето място в общество, изтъкано от предразсъдъци, парадоксални противоречия и преди всичко неразбиране.

Разбира се, има и такива хора, които биха споделили и малкото, което имат, с тези в крайна нужда. Това няма да бъде еднократен акт, защото тези хора не са оперирани от чувство на състрадателност. Те или са се сблъскали с трудностите в живота и знаят какво е, или просто са водени от лични морални ценности. Няма как да бъдат пропуснати и всички онези, сякаш бленуващи да се окичат с титлата „новата Майка Тереза”.

Друг е въпросът, че и Исус ни учи, „ако имаш две ризи, дай едната на ближния си”. Но при характерните за модерното общество процеси на отчуждение от църквата, надали основен мотив на помагащите са християнските добродетели.

Човешките истории, които могат да ни накарат да си зададем въпроса „Как е възможно всичко това?”,  чакат на всеки ъгъл. Въпрос, който отеква всеки ден, а ехото не заглъхва. Понякога тази болка се припознава като своя лична или като добре позната, защото близък човек е преминал през нея.

Тези дни разбрахме за историята на 29-годишната Гергана. Надали да развие онкологично заболяване е било нейн личен избор, надали и тя е притиснала до стената три болници и ги е накарала да откажат да я лекуват. И докато тази млада жена е осъзнала, че на човек не му остава нищо друго, освен да се смее, защото от плача няма смисъл, то майка й чува думите "нищо не може да се направи, оставете я да умре". Как можеш да причиниш такова огромно човешко страдание? Да кажеш на някого, че единственото, което може да направи, е да гледа със собствените си очи как негова кръв умира и издъхва в общия ви дом, само защото за такъв човек няма място в болниците или просто защото нищо не можело да се направи. И когато онкоболният получи поредния пристъп на ужасяващи болки, от близките се очаква да гледат безучастно и да се надяват този път да е последният, защото в подобни случаи спешните екипи отказват да дойдат, личният лекар също...

Ще ви напомня и за още един случай – този на двегодишния Филип, изпаднал в будна кома заради ненавременно поставена ваксина. Родителите на това детенце бяха изоставени съвсем сами да решат дали и ако да – как, ще се борят за живота на плода на тяхната любов. Причината е, че за случаите на „будна кома” в българското здравеопазване важи принципът на Параграф 22. Щастливото в цялата история е, че докато българските болници отказаха да намерят решение за малкия Филип, клиниката в Москва намери такова. Намериха се и достатъчно добри хора, които набраха нужните средства за неговото лечение.

И това са само два случая на фона на всички останали, за които знаем или не знаем. Спрях се на тях, защото припознах моя лична болка. Болка, която ме накара за дълго време да изгубя вяра в смисъла на живота. Болка от това, че да си роден на неподходящото място, при неподходящите обстоятелства, заобиколен от неподходящите хора, не е редно.

А за жалост, колко още такива тъжни съдби има и ще има!

Нека сега не си припомняме думите на Моканина - „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!”.

Нека вместо това си пожелаем следващия път, когато палим свещ в църквата или духаме свещите на тортата, да няма сила, която да изгаси пламъка на надеждата. И да са повече изпълнените с мисъл за ближния.

Автор: Миалена Халваджийска