Бунтът на гнева

Гневът е сочен като един от седемте смъртни гряха в християнската религия. Гневът води до разруха – настъпваща бавно, с тихи стъпки, във физически и психически аспект. Гневът унищожава – статичната рамка, в която са застинали общество и време. Той се ражда някъде из онези дълбини на човешката душа, където не съществува друго, освен потиснатите примитивни желания за разрушение, злобата, родена от унижението, недоволството, незадоволеността… Гневът може и да роди още гняв, още злоба, още недоволство. Може да роди и маси, обединени от това чувство. Маси, чувстващи се по-силни и по-властни от това, че споделят едно и също яростно нещо, че са много.

Може ли обаче гневът да роди нещо друго? Може ли да се свърже с надеждата за по-добро и светло бъдеще, с „вечното слънце”?

Да не си гневен е подигравка с реалността и собствения живот, подчертавам за България, казва ми Наско. Той е 24 години, а от около 5 е в Германия. Отишъл уж за малко, но обстоятелствата така се стекли, че останал за повече. Призна ми, че когато се върнал миналото лято в България, не намерил приятелите си – не били на онези места, на които се събирали всяка лятна вечер. Не ги намерил и когато всъщност се срещнал с някои от тях – толкова се били променили и толкова не било останало нищо от онези личности, които уважавал и ценял.

Попитах го – защо според него да си гневен е един вид задължение. Отговори ми, че така трябва, защото това е единственото адекватно отношение към ситуация, която се нуждае от радикална промяна.

„Времето го изисква, иначе си изложен на опасността да намразиш себе си за несправедливостта, в която живееш, опасността да приемеш извратеното за нормално, лъжата за истина, действието за безсмислено, живота за даденост... да потънеш в удобното убеждение, че несправедливостта е нещо нормално”.

Несправедливото общество, наглостта на съвременния елит, нищожната за политиците цена на българската природа, прокарването на лобистки, престъпни закони, прането на пари от измислени бизнесмени чрез застрояване на девствена природа, очевидната крещящата лъжа, бликаща от чалга клиповете, чалга животът - докато наоколо обикалят гладни хора, безумието на едно съвремие, което е способно да празнува до такава самозабрава сякаш не се намира насред мизерията, фашизираната психика, изборът да живееш овчи живот от страх да не те заколят по-рано…

Голяма част са доволни от живота в кошарата, е да, наистина - пият ти кръвта, ама иначе намира все нещо за хапване. Ако си мирна овчица, ще те оставят на мира – или поне докато даваш мляко и вълна...

След всяка следваща дума, след всяко изречение сякаш чувах думите на Наско все по-силно и по-силно. Имах чувството, че крещи, че гневът му ще доведе гръмотевиците, които ще разпорят небето и падайки на земята ще унищожат всичко, което го гневи.

„Не мога да приема държавата ми да е такава, да се отнася така. Не мога да приема, че същата тази държава допусна България да се превърне в чалготека, в държава, която в най-добрия случай изнася суровини, държава без собствена индустрия, без производство. Проблемът е, че образование, култура, здравеопазване и производство в България се третират като грип, от който държавата всячески иска да се излекува. Но и да те заличи...”

И след всяко негово изречение сякаш се чуваше ехото: „Гневът е жизнено важен тъкмо за младите, тъкмо в България”.

Гневи ме овчедушието, заключи Наско, усмихна се и изчезна толкова неочаквано, както се и появи.

"Съединението прави силата", а ние живеем като вълци – бяхме си говорили по-рано с моя позната. Наско погледна нещата от друг ъгъл – ние живеем като овце. И може би той е по-правият, защото ако живеехме като вълци, щяхме да сме се съхранили по-добре. А ние не сме – оглеждайки се наоколо не е трудно да видиш колко много болни хора има…

27-годишният Митко, който е юрист и който определи себе си като гневен, е убеден, че обществото ни е болно. Именно това го гневи най-много.  

Попитах го – коя е тази болест, която така ни е разболяла и той ми каза – „СПИН”. Но не бързайте. Димитър няма предвид синдрома на придобитата имунна недостатъчност, а нещо съвсем друго:

„Българските партии имат свои различни имена. Имената им трябва да се сведат до едно - СПИН. Защото те са болест. Болест, която лъже организма на обществото ни, че не е болест, че е естествена част от него. И го разболява. Гневен съм на всички нас, които си запушват ушите, когато им говоря за проблемите; на всички, които изразяват недоволство от случващото се, когато се съберат в компания, а когато трябва да изразят недоволството си, се задоволяват с нагаждане. Гневен съм на Ботев. Гневен съм му, защото е твърде жив и твърде прав! И твърде мъртъв”.
 

...

Този материал нямаше да бъде същото без помощта на Димитър и Наско, които не просто споделиха позициите си, а направиха нещо много повече – накараха ме да вярвам, че гневът не винаги може да руши, а може и да създава. Дано техният гняв, а и гневът на много други се обедини и издигне „Нагоре! Нагоре!” всички онези забравени ценности. Дано техният гняв направи така, че земята да бъде рай. А „Земята ще бъде рай...Ще бъде!”

Автор: Миалена Халваджийска