... или как мина фестивалът през очите на един млад човек

През годините Лондонският филмов фестивал поддържа усещането за „фестивал на фестивалите” не само с имената на големите филмови режисьори, но и с новите вълнуващи открития, които прави всяка година.

 

Тази година в рамките на 11 дни абсолютно всеки, който има желание да види нещо свежо, различно и ексклузивно, можеше да посети една от над прожекциите (общо 200, 14 - световни премиери).

 

На церемонията по откриването по червения килим минаха както Шеридан Смит и Дъстин Хофман, така и Валерия и Диана, които на този етап са просто две студентки по режисура от курса, в който съм и аз. Те станаха свидетели на речта нанеповторимия Тим Бъртън.

 

На последният ден от фестивала се състоя церемония по награждаванията на най-оригиналните, интелигентни и отличили се продукции и лица. Наградата за най-добър филм спечели „Rust and Bone”, (поредна отлично изиграна роля от Марион Котияр), на режисьора Жак Одиар. Французинът има собствен неповторим почерк, в който се включват и избор на музика, монтаж, текст, фотография, звук и действия.

 

Одиар е един много малката шепа филмови творци, който е успял да овладее почти до съвършенство изкуството да интегрира всички елементи на процеса, за да се превърне „Rust and Bone” изпълнен със сърцатост, болка и любов.

 

Сред похвалените от журито бяха и „After Lucia”, както и „No”, който е изключително оригинално проучване на спорните рекламни техники, които са допринесли за края на чилийският генерал Аугусто Пиночет.

 

„Mea Maxima Culpa: Silence in the House of God” взе наградата за “отличил се пълнометражен документален филм за цялостност, оригиналност, технически постижения и културна значимост. В изобличаващите 107 минути Алекс Гибни с праведен гняв и смелост разказва за един от най-ужасяващите скандали на нашето време – повече от 25 години в училище за глухонеми в Сейнт Френсис, Уисконсин, над 200 ученици стават жертва на насилие на католическия свещеник Лорънс Мърфи. Още повече драматизъм идва от опита на Ватикана да прикрие случващото се и доводите за това потулване. Журналистическите и филмови похвати, които са използвани, за да се разкажат историите на глухонемите жертви, са силно впечатляващи, категорично, въпреки съвсем малката част от филма, на която успях да стана свидетел.

 

И най-после личният любимец Тим Бъртън и 3D римейкът на късометражния филм от 1984 година, носещ същото име – „Frankenweenie”. Мрачен и забавен, филмът е очарователен трибют към класическите хорър продукции от миналото. Лични наблюдения сочат, че не всеки намира Бъртън за очарователен.

 

Бъртън се утвърждава като  различен и странен, дори специфичен. Геният му е в безкрайното въображение, в измислени светове, в които дори най-малкият детайл е изпипан и фантастичен.

 

Това са съвсем малка част от показаните тази година филми, които заслужават да бъдат поне споменати, при невъзможност да бъдат гледани.

 

Остават ни дванайсет месеца да се надяваме на роден пробив. Бъдете оптимистични и подкрепяйте българското кино!

 

Автор: Андреа Влъчкова