Водовъртеж от чувства

Вера Гоцева – Ломовера може да предизвика у всеки водовъртеж от мисли и емоции чрез снимките си, защото те дават възможност за едно припознаване - на спомени, на приятели, на (не)далечни преживявания.

Основен елемент в снимките й играе природата и колкото видимият, толкова и невидим отпечатък на човешкото присъствие върху нея.

Първата изложба на Вера носи името „Арфа на тревите”. Вероятно това не е случайно, защото нейните снимки със сигурност ще погалят и най-тънките струни на душите ни. Какво си шепнат тревите рано сутрин, преди да ги погали росата – отговорът вероятно ще намерим между 29 ноември и 12 декември във Фото Синтезис Арт Център.

А ето и какво ни сподели самата Вера малко преди откриването на първата й самостоятелна изложба:

Какво е общото между природата и хората? И къде е мястото на меланхолията?

Природата и хората са дълбоко свързани и се оглеждат едни в други. Вярвам в това, че единствено живейки в хармония с природните закони, можем да бъдем пълноценни личностти. В моята фотография природата играе основна роля. А огледалният ефект, допринесен от човешкото присъствие, е елемент, който търся. Често пъти това присъствие носи именно знака на меланхолията.

Каква е историята, която стои зад кадрите, които ще видим на твоята изложба „Арфа на тревите”? По-скоро щастие или тъга навяват те?

Няма история в традиционния смисъл на думата, която има начало и естествен край. По-скоро е разказ, огледален на тази връзка, за която вече говорихме. В “Арфа на тревите” хората присъстват по абсолютно невидим начин – няма портрети и снимки, в които ясно се вижда действие. В почти всички кадри обаче има неизменни артефакти, че някой е бил там – на конкретното място и в конкретния момент. В този смисъл дали снимките навяват щастие или тъга, зависи от това дали предпочиташ да тъгуваш по спомена за това невидимо присъствие, или да си щастлив, че споменът изобщо го има.

Кое те вдъхновява да снимаш?

Вдъхновяват ме много и различни неща – хора, места, гледки, простотата на реалността, красотата. Общото между всички тях е моето око. Вярвам в това, че вдъхновението е във всеки един от нас и ако имаш кураж да развиеш сетивата си, то се отключва постоянно и от всичко.

Важно ли е всяка снимка да може да бъде преживяна?

А важно ли е всяка снимка да бъде направена? Зависи за каква фотография говорим. Ако си репортер или снимаш социална фотография, е много важно да успееш да накараш хората да преживеят конкретната ситуация. Мисля, че на първо място е важно всяка снимка да бъде преживяна от фотографа. И така става обикновено. Поне при мен. Снимам нещо, което ме удивлява или вълнува, и после показвам снимката. Оттам нататък нямам власт над това дали тя ще предизвика емоция у другите, или не. Хората харесват различни неща, понякога диаметрално противоположни. Но съм установила, че колкото и да са различни вкусовете им, всички зрители имат нюх за добрия кадър. Ако добрият кадър е този, който ги кара да преживяват, значи е важно, да.

Какво е ломографията за теб?

Фотографията с камери-играчки, както е по-вярно да се нарича, е много красива опция за пресъздаване на света около нас. При мен интересът към т.нар. ломография е от няколко години, в които съм снимала с множество различни лентови апарати. Любим си остана Ломо ЛК-А – фотоапаратът икона за този тип снимане. Много ми харесва цветността, която ломо-фотографията дава и бавността, с която се случва, като с всичко на лента.

Защо се спря на лентовата фотография за изложбата, а не на цифровата? Не е ли по-практична втората, която спестява дългия процес с проявяването на филма и разпечатването на кадъра?

Разбира се цифровата фотография е по-практична. Лентовата е скъпо удоволствие, чието поддържане и развитие изисква големи вложения, и то под постоянната заплаха, че накрая кадърът може и да не стане. Но пък това е забавно и ме учи да внимавам, когато снимам. Да задържиш изцяло вниманието си в един единствен момент, който искаш да заснемеш, е ужасно трудно. На пръв поглед не е така, но всъщност способността ни да се ангажираме е мускул, който изисква грижа и тренировки. Още по-трудно е да се научиш да разпознаваш безпогрешно тези единствени моменти. Именно на това учи фотографията – било тя лентова или цифрова – да разпознаваш и внимаваш в момента. Затова я обичам и снимам и на лента, и дигитално.

Ако трябва да се опишеш с една твоя снимка – коя би била тя?

Сложно е. В съзнанието ми веднага идва една определена снимка, на която има прокарана върху житни класове ръка. Това ми е много любим кадър и носи името You’ll never be young again. Тази снимка винаги ми напомня, че животът тече и трябва да правим онези неща, които ни правят щастливи.

А в изречение?

Personal growth is more important than a title.

Определяш твоята фотография като визуална поезия. Опитвала ли си се да сътвориш стихове, но не със снимки, а с думи?

Поддържам блог за поезия от две години, но пиша стихове откакто се помня. Никога не съм се опитвала да популяризирам това, но не го и крия. Поезията е много интимно изразяване, но вярвам, че свободният достъп до нея – тоест, да бъде в интернет или на хартия – е нещо, което я прави по-ценна.

Защо чак сега се реши да направиш самостоятелна изложба?

От поне две години моите близки ми казват да направя изложба. До този момент обаче нямах време и решителност да направя такава. Но човек узрява за всичко. Имам интересна година, изпълнена с много промени. В началото на лятото напуснах последната си работна позиция и се отдадох на едно необикновено пътуване с чували на непознат за мен остров. В продължение на двайсет дни обикаляхме с една приятелка и не спяхме повече от два пъти на едно и също място. Това пътуване, далеч от всичко познато, ме караше всеки ден да се срещам със себе си. Благодарение на него, и нея осъзнах колко много усилия влагам, за да поддържам някакъв социален статус, който не знам дали всъщност искам и който може да се промени за един час. А животът си тече и важните неща остават ненаправени. Вече в София идеята за изложба се появи и аз бях готова.

Когато разглеждах снимките в блога ти lomovera.com, настръхнах, въодушевих се, изпълни ме спонтанна тъга и усетих особен вкус в устата. Как очакваш да реагират хората на изложбата ти? А какво би ти се искало да отнесат от нея, когато си тръгват?

Надявам се хората да останат с усещането за една приятно изкарана вечер. Не мисля, че мога да искам нещо повече от това. Моята изложба е река, върху която ще се понесем всички на откриването. И ако хората намерят поне по един бряг, на който да слязат, ще съм много щастлива. Бих искала тези брегове-снимки да отнесат със себе си.

Какви са твоите планове оттук насетне?

Много ми се занимава със социална фотография. С такъв тип снимане, което прави невидимите хора и проблеми видими. Ще бъда много щастлива ако успея да намеря работа, която да ми даде шанс да правя нещо подобно. И като цяло бих искала фотографията да се превърне в моя професия. В конкретен план ми предстои изложба в Пловдив.

И последно за финал от теб....

Елате да разгледате “Арфа на тревите” и не се страхувайте да мислите критично.

Официалното откриване на „Арфа на тревите” ще бъде отбелязано с концерт на арфистката Анжела Маджарова  на 29 ноември от 19.00 ч. във Фото Синтезис Арт Център, намиращ се на столичния бул. "Васил Левски" 57.

Автор: Миалена Халваджийска