За швейцарските ножчета и британските боксерки

Защо в ада на българската търговия няма я катран, я дърва, или... дяволите са в почивка?

За нрава и навиците на българския търговец могат да се пишат и научни трудове. За табелките „не пипай стоката”, за епидемичната липса на дребни за ресто, за хроничното отсъствие на обувки с твоя номер, за „сладко”-киселото отношение на онзи зад щанда, намерил професионално призвание като че ли повече в това да НЕ продава, а после да се чуди защо не му върви „алъш-вериша”.

Винаги съм смятал, че някакъв социален-политически-икономически катаклизъм ще удари с достатъчен заряд, за да промени поляритета на българската планета, че някаква „индустриална” революция ще изглади лошите навици, накъдрили вектора търговец-клиент... Уви! 23 годни след последната мащабна промяна на стопанските отношения в нашата държава липсват ярки признаци, че това се случва по някакъв начин. 

Провокациите за тази статия събирам ежедневно и може би защото са толкова вездесъщи, все не намирам мотивация да драсна два реда. Като история, в която няма история, все едно да пишеш за пролетта – колко е хубаво, слънчево, зелено и т.н.

Все пак няколко неща дразнят толкова много, че си заслужават словесната тирада. 

Обувките – любима тема. Не си ги купувам често. Причината – нервната криза, до която ме докарва обикалянето за нещо толкова просто. Би трябвало да влезеш, някъде да си харесаш модел, да пробваш, да платиш и да си тръгнеш „подкован”. Е, никога не се получава така. 

Последно си търсих зимни. Кръстосах столицата надлъж и нашир – от „Илиянци” до аутлет в полите на Витоша, от „Кирков” до „Витошка” и няколко мола (това последното беше като светотатство за мен, но отчаянието води до непознати хоризонти). Резултатът е до болка познат – най-често няма моя номер (един от най-масовите), или моя цвят (скучно кафяв), или продавачите са глухи за това, което търся и се опитват да пробутат онова, което имат. Взех си италиански – на същата цена като българските, явно километрите от Ботуша дотук или по-високите производствени разходи не са релевантни по отношение на цената.

Промоциите – преди време исках да си купя мобилен телефон, пуснат на промоция в родна верига... Точно така, имаме познал точния резултат – нямаше го почти никъде, в малкото магазини, където го открих искаха да ми пробутат този от витрината, да – да, с мазните отпечатъци от хиляди пръсти по дисплея. Накрая си го купих от неотваряна кутия – наложи се обаче да потърся мой познат, мениджър в една от фирмите.

Представяте ли си... 21 век в страна-член на ЕС, с призната пазарна икономика, да прибягвам до приомите от соц. годините тип: „Марче, пуснали сте цветни телевизори в ЦУМ, ще говориш ли със складовия Георгиев, да ми запазите един, че да не чакам три дена на опашка и да свършат... Айде, ще почерпя, разбира се!”. Да не говорим за цените, които са безумни у нас, или за това, че “Open box” продуктите навсякъде в цивилизования свят се продават със солиден “Discount”. 

Боксерките. Електронната търговия е онази поредна революция, от която очаквах чудо! Ала не би. Зад електронния магазин у нас не стои огромен склад с невероятно изобилие, който позволява на търговеца да спести от разход за търговска площ, (винаги ограничена по размер), да ни разходи виртуално сред безкрайни щандове, докато намерим точно онова, което търсим. В България зад много електронни магазини стоят същите провалени на улицата търговци, които отново не са заредили, а разчитат на някой „голям” вносител (колко голям е под въпрос). Невероятното разнообразие е само в картинките. Ако не намерите нещо на едно място, вероятно го няма и на другите, защото всички звънят в един склад, който работи на принципа „до изчерпване на количествата”. 

Последният пример – мой приятел си беше харесал боксерки с летящи ку***та. Не питайте защо, просто – каприз на клиента. Какво ли не му предлагаха – на сърчица, на позички, с надписчета разни... не и това, което си е харесал онлайн. Еми в крайна сметка си ги купи... но не от България – взе си британски гащи. „Да живее международната търговия в електронното пространство, „Да пребъде кредитната карта! Алилуя!”

Швейцарските ножчета. И така стигнах до моята поредна одисея с родната търговия, която кожата си мени (вече с електронна), нрава обаче – не ще! Харесах си швейцарско ножче. Точно този модел го имаше навсякъде... на картинка. В недотам електронната действителност обаче... нямаше го никъде. И след много телефони, нерви, кандърдисване от типа „Ама, защо точно това искате?”, „Имаме го, ама в синьо!”, „За какво ви е ножичка, а не пила?”... се стигна до „Може би ще го доставим, но след около два месеца, ще видим дали, ако или пък нещо друго...” Всъщност стигна се до неизбежния финал – поръчах си го, ама не оттук, а от Швейцария.

И сега, като ме питат „Швейцарско е, нали?”, казвам: „Да швейцарско... от Швейцария!” За онази „балканската” Швейцария, явно ще почакаме. Чакаме я от Алеко, та през Бойко, а не знам дали ще я дочакаме и през току-що започналия милениум.

Електронната търговия донесе революция. Тя обаче отново заобиколи нашето кьоше. За щастие, революцията е глобална, а благодарение на интернет и ние сме част от глобуса. Затова, „За Бога, българи, пазарувайте глобално, поне това вече не е проблем!

P.S.

Между другото, почивките на Слънчев бряг са по-евтини, ако си ги купите от Германия. Проверено е! 

Автор: Любомир Тасев