Интервюто

Сграда номер 8.

Това е сградата, където съм извикана на интервю за работа, която съм открила при някакво случайно ровчене из интернет. Обявата общо-взето гласеше, че една компания, която се занимава с био-храни, си търси „автор за уеб“.

И тъй като аз съм автор в уеб горе-долу откак в България има уеб, а и напоследък съм в графата на така наречените „хора на свободна практика“, се припознах като издирвано лице и пратих „презентация на вашите умения“.

След няколко часа ми звънна жена и пожела на следващия ден, в 9 сутринта, да се материализирам в сграда номер 8, в Бизнес Парк, Младост 4.

Отвърнах, че това е физически невъзможно и се договорихме за 12.30.

Естествено, някъде по дългия път, осеян с автобуси двеста и тринайсет, багери и моя милост, звъннах и предупредих, че закъснявам. Не съм предполагала, че за да стигна до сграда номер 8 навреме, трябва да тръгна с пукването на зората, не съм предполагала и че откриването на сграда номер 8 изисква да си ходил на кръжок по ориентиране.

Качих се, въведоха ме при някаква жена, вероятно въпросната, аз се извиних наново и интервюто започна. Госпожата е на около и по-скоро над 50 години.

О, нещо като колежки сме, подхвърля тя, намеквайки за магистратурата, която правя в момента /Трудова психология/. Казвам, че да.

Защо съм решила да уча? Обяснявам, че така ми се е стекъл животът в последната година, а наум си отбелязвам, че въпросът „защо решихте да учите?“ е просто гениален и трябва да бъде задаван непрекъснато, на максимално количество хора, денонощно, особено на входа на университетите, където да бъде изкрещяван в ушите на кандидат-студентите посредством мегафон.

Защо съм решила да уча ТОВА? Обяснявам.

Защо съм напуснала работа? Обяснявам.

Имала съм била блог? Не отричам. Той все пак се вижда и с просто око.

Защо?

??

Как така ЗАЩО? Просто имам и толкоз. Даже, казвам, имам ДВА.

Изведнъж с размах, някак заплашително, се изваждат разпечатани мои текстове, и разпитът започва.

„Животът от нещата“, казва ми се някакси като констатация, някакси като въпрос. Аз вдигам рамене въпросително.

Защо, идва веднага въпросът? /Трябваше да се сетя, че ще е ЗАЩО/.

Вие сериозно ли ми задавате този въпрос, казвам? Питате ме защо блогът ми се казва „Животът от нещата“, така ли?

Все пак, трябва да съм сигурна, че съм схванала правилно…

Да. Това някаква игра на думи ли било или…?, а аз, въпреки че ми е на устата да й кажа – ТАЙНА! ПОЗНАЙ ОТ ТРИ ПЪТИ!, се хващам да обяснявам защо.

Отсреща се водят съсредоточени записки. Представям си: „кандидатът казва, че блогът се казва така, защото…“.

Ужастттт.

Нов въпрос. Как съм щяла да коментирам, че ето този ваш текст е ПО-МАЛКО коментиран от ето този ваш текст??

Ъъъ. Явно ще се изключваме.

Може би ще го коментирам с това, че единият е от 2006 година, а другият – отпреди няколко дни, и, нали, в тази нищожна дупка от около 7 години, интернетът взел, че се развил, родили се социални мрежи, туй-онуй… Чудя се дали ме разбира какво й обяснявам.

Не, не ме разбрахте, не ви питам това, Красимира!!

Обоже, не. НЕ, ей сега ще ме попита колко е девет по осем и каква руда има в рило-родопския масив.

Колко триъгълника виждате, Красимира?

Металът е ПРОВОДНИК! В 8 клас написах, че е изолатор и целият клас преписа от мен, и после голям срам, обяснения… „и при това баща ти е физик!!...“.

ПРО-ВОД-НИК!

Навън духа ужасяващо, щорите се блъскат в прозореца на сграда номер 8, а аз седя с някаква госпожа, която ме пита защо блогът ми се казва както се казва. Искам спешно да излетя с южняка, но вместо това се впивам в стола още по-яко.

Колко последователи имате в блога? Погледът се забива в мен като свредел. Повече, отколкото вие във Фейсбук, казвам и преди да успея да си поема въздух идва следващият удар.

Как пишете?

???

Емии, ръкописно – с дясната ръка, а иначе на бедеес със седем пръста.

Какво имате предвид, питам?

Първо заглавието ли ми идвало и после идеята ли?

Ще се гръмна, ще се гръмна, ЩЕСЕГРЪМНА.

Не, отговарям, обратното.

Защото, ако сега ви кажа, че трябва да пишете за ябълки, как ще го напишете? Защото ние имаме ябълки, като продукт, затова питам – как бихте писали за ябълки?

А аз, като главния герой, който току що е бил цапардосан с тежка чугунена гиричка по главата и сега се свестява, чувам някакси отдалечено и провлечено само една дума - яяяяяббббъъъъълллкииии яяяяяббббъъъъълллкииии.

Събирам си мислите и се чудя – да й призная ли, че съм виждала ябълки и няма нужда да повтаря думата толкова пъти? И че и праскови съм виждала, а портокали ДОРИ съм яла.

Но вместо това казвам, че не мога да й отговоря на този въпрос. Че мога да й напиша стихотворение за ябълки, а мога да напиша и есе за ябълки.

Например:

Със тази ябълка прекрасна,

как искам да те джасна!

Или

Беше късен февруари. Иван тъжно гледаше през прозореца. Разсеяно взе една ябълка, захапа я и, без да усети, долният му ляв кътник остана в нея, той го глътна и умря.

А мога и просто да напиша ЯБЪЛКИ, с бледосин пастел на стената. Просто зависи какво по-точно я интересува за ябълките.

Приключваме с ябълките.

Идва време тя да обяснява за работата, към която отдавна съм загубила интерес, но от учтивост слушам. Това не бил офисът, в който служителят щял да работи и аз, без да успея да се сдържа, казвам – СЛАВА БОГУ!

Тя не ме поглежда.

Офисът бил някъде около летището. Ходело се на работа в 7.30, с трамвай двадесет и три. Преди имали офис на булевард България, ОБАЧЕ /не ме интересува, госпожо…/ доставчиците…. комуникациите…. много трудно и това НАЛОЖИ /госпожо, НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА защо сте си преместили офиса от булевард България на летището, как да ви го обясня по-ясно?/.

Имало било дрескод. „Ето така, като мен“, поглажда със задоволство нещо, което си е облякла, и ме поглежда все едно съм дървесна жаба, която наскоро е карала морбили.

Бихте ли описали какъв човек сте?

Исусе. ВСЕ ОЩЕ ли задават такива въпроси??

Казвам й, че няма да ни стигне работният ден и я моля да конкретизира какво по-точно я интересува за мен.

Цялостно я интересувало.

Казвам, че съм супер яка.

А след пет години как се виждате?

Ааа, отвори се, земльо, и погълни госпожата с тъпите въпроси за петилетката НА МИНУТАТА, моля!

Казвам й, че след пет години се виждам свободна и щастлива.

Е, ехидно казва тя, няма как да сте свободна в една организация, и аз за първи път се съгласявам с нея.

Особено във вашата, отвръщам.

Ако бъдете одобрена, продължава тя с тон, който разкрива, че никога няма шанс да бъда одобрена за АВТОР НА ЯБЪЛКИ ЗА УЕБ, ще бъдете извикана на второ интервю.

На него щели да бъдат всички одобрени кандидати и всички, „но не като противници, а като съмишленици, ще проведат общо двучасово интервю с мениджмънта“.

Зяпвам невъзпитано и мигом си представям си как 20 души се събираме в Сграда номер 8, намазваме се с био шафран и после, НЕ като противници, а като съмишленици, се въргаляме в кокосови стърготини до припадък. Накрая госпожата избира някой печеливш, той става автор за уеб, и пише за ябълки до края на нещастния си живот.

Смея се на глас – то вече няма значение.

Имала ли съм била въпроси.

Оооо, имам. Най-живо ме вълнува колко пари ще давате на горкия човек, дето ще трябва да става в пет и четиресе, да си облича тирантите от дрескода, да хваща трамвай двайсет и три, да отива някъде около летището в седем и тридесет, да сяда на едно бюро и да пише за ябълки без да си говори с никого?

Просто съм любопитна, не че нещо…

Аааа, не. На този етап нямало как да ми се отговори на този въпрос. Трябвало аз да кажа какви са моите очаквания.

Казах си очакванията и с удоволствие наблюдавах как едва не си съдра листчето с химикалката докато ги записва.

С това интервюто приключи. След няколко дни получих учтив имейл, в който лейдито ме уведоми, че, уви, ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, не съм одобрена за втори етап на интервюто за автор за уеб.

Ужасно се зарадвах! Някой, разбира се, не е имал моя късмет, и сигурно вече е редовен пътник по трамвайна линия двадесет и три, но такъв е животът. На всички останали – честито!

А иначе, ако си говорим сериозно… Добре че има лотария за Зелена карта.

Така се виждам след пет години.

Автор: Красимира Хаджииванова