Къде е Бостън, а къде Бургас...

Не може да не ви е направило впечатление. Още малко и ще стане година от атентата в Бургас – какво имаме налице... едно “обосновано предположение”, а половин лято, една есен, цяла зима и половин пролет по-късно търсим отговори на милион въпроси с възстановка в Ихтиман на бомбената експлозия пред летището в Сарафово. 

Как така денонощия след взривовете, които поставиха кървав финиш на маратона в Бостън атентаторите цъфнаха на безброй снимки, видео, бяха идентифицирани, проследени, единият убит, другият – обезвреден. И цялата им лична история излъчена в хиляди репортажи с подробности за живота им, от училищните дневници в Дагестан, чак до постовете им в социалните мрежи. Дето се вика, знаят им и кътните зъби, ама буквално. А в нашия случай... някой-някъде-нещо лошо е направил.

За разликите в двете картини със сигурност има обясними и необясними причини. Има и доста обективни предпоставки. Има и една констатация - подобни заплахи демонстрират способността на едни нации да се държат като държави и неспособността на индивидите от други нации да повярват, че имат държава, в която всеки е някакво зъбно колелце, голямо или малко. И ето нещо, което старите могат да научат от младите или просто да си го припомнят, защото са го позабравили. 

Патриотизмът невинаги изглежда логичен. В основата му сякаш има нещо противоестествено – нещо като да обичаш някой, само защото ти е роднина. Иначе може проблемите ви да са съвсем различни, да няма какво да си кажете (с този далечен братовчед, да речем), да не сте си от полза, да сте от различна черга, но-о-о, както се казва „кръвта вода не става” и толкоз, „обречени” сте да сте си рода. В същото време ежедневието ви обрича да сте доста по-близо с някой съсед, например, с когото се налага да делите общите проблеми – дали ще е течът на покрива, счупеният асансьор, несветещата лампа пред блока, входните разходи... сходната черга, така да се каже. 

И днес, когато икономическите въпроси, затруднения и стремежи са като че ли във фокуса на битието, патриотизмът изглежда с все по-изтекъл срок. Държавите губят националния си характер, а етническият произход, религиозната принадлежност, дори езикът и културата стават все по-маловажни от гражданството или от това къде плащаш данъците, изкарваш парите, изплащаш заемите или гласуваш. 

Романтиката на патриотизма обаче липсва понякога, липсва неговата наивност, неговата чистота, заразителност... това, че те кара да се чувстваш част от уникална общност, независимо от всякакви други фактори, някакси изначално, без възможност за промяна, по съдба, по фамилия. В дефицит е и неговата способност да мобилизира в трудни моменти хора от различно естество, бит, характер, да събужда позаспалия морал, да предизвика съчувствие, саможертва, стремеж да свършиш нещо за общото благо, а не за лично облагодетелстване. 

И се получава така, че днес именно по-младите нации, които ни „преподават” прагматизма на Новия свят, който понякога отрича в прав текст устоите, традициите, романтизма на Стария континент, са именно онези, които ни показват какво забравяме в напъните си да заприличаме на тях. 

Атентатът в Бостън (по-скоро денонощията след него), ако не друго, показа как трябва да реагира една общност на една заплаха. Не става дума за това коя общност и каква заплаха, а как трябва да се реагира. От телевизионния екран видяхме как от обикновения гражданин, който „опразни” улицата по команда, през униформения, който застреля Тамерлан и залови Джохар, до президента, който няма право на сън в такива моменти, видяхме как работи една общност, една нация, една държава, една добре смазана машина, смазана с маслото на патриотизма. 

Затова патриотизмът, макар детински, наивен, малко откъснат от реалността – понякога липсва, както индивидуално, така и национално. Дано освен Junk Food, Blue Jeans & Hollywood, някой ден прихванем малко и от тази позабравена нагласа... помага както за възходи, така и срещу падения. Може да излекува и националната апатия, в която сме изпаднали (и не само ние, и не само в този момент). Но... къде е Бостън, а къде Бургас. 

Автор: Любомир Тасев