Щастието не е подарък, а избор

Той е един от тези хора, за които, ако кажем, че са невероятни, няма да е достатъчно. Той е преживял много и е видял много. Притежава едно много особено умение – разказва истории, близки до всеки един от нас, по такъв начин, че сърцата на тези, които го четат спират да бият равномерно. Защото той е истински и умее да се докосне до онези тънки струни на нашата душа, които ревниво крием от света.

Според него изборът дали да бъдем щастливи или нещастни е в нашите ръце. Казва, че не трябва да се сърдим на живота, ако нещо в него не ни харесва. А ключът към щастието е в едно-единствено качество – мъжеството.

От какво се страхува, кое е неговото истинско призвание, как вижда себе си, обществото, в което живее и не само – разберете от него - средния на ръст, с прошарена по слепоочията вълниста коса, с мека брада, мрачно лице, понякога глупава, понякога хитра усмивка, изкачващ се по висок и живописен хълм далеч от града, през есента, дишащ дълбоко и бавно завеян човек.  Иначе казано – Калин Терзийски.

КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ ЗА:

СЕБЕ СИ и не само:

Щастлив човек ли сте?  Трудно ли се намира пътят на щастието?

Калин Терзийски: Хубаво зададен въпрос. Не към, а на щастието. Да – така е – човек може да се движи към щастието вечно и да не стигне до него, а всъщност може да тръгне именно по пътя НА щастието - и тогава всичко ще е наред. Тоест – всичко е въпрос на човешки избор. Аз съм щастлив човек, защото така съм избрал. Човек трябва да е малко по-храбър и доста по-взискателен към себе си – и да не се оставя да бъде сърдит на живота или нещастен, просто защото нещо в живота не му харесва. Човекът е борец срещу мрака и хаоса, а не мрънкащо и вечно нещастно дете, на което не са подарили точно тия подаръци за Коледа, които то – капризното и глезеното – иска. Мъжество – това е нещото, което трябва да имаш, за да си щастлив. Искам да виждам тия стари и велики герои, които умират с усмивка. Къде са те?

Вярвате ли, че тъгата и нещастието в личен план могат да се превърнат в движеща сила за един творец? Може ли да се каже, че при Вас е имало/ има нещо такова?

Калин Терзийски: Всичко може да се превърне в движеща сила, стига целият ти организъм и цялото ти същество да иска да твори. Аз винаги съм искал да създавам нещо красиво и изкусително, нещо, което повежда човека по пътища встрани от сивото живеене. И нещастието беше една от мелодиите, които съпровождаха моето творене – по едно време. Но преди това не беше нещастието. Аз имах един дълъг и много весел период, в който бях доста успешен майстор на къси разкази и на хумористични неща (не знам даже в какъв жанр да ги сложа). След това бях и много вдъхновен поет, и двигател на писането ми беше опиянението и вакханалията. Знаете кой е Вакх, или както е по-известен – Бакхус!?

За какво си мечтае сега Калин Терзийски?

Калин Терзийски: За кротък и честит живот на чисто място, където да садя своите дървета, които да раждат сочни плодове. С моите хора.

Вярвате ли в Бог? И в какво всъщност вярвате?

Калин Терзийски: Вярвам в Бог. Християнин съм.

Изпитвате ли някакви страхове? От какво?

Калин Терзийски: От много неща. От високо. От старостта. От всякакви глупости. И се надсмивам на тия свои страхове. Защото, както казах, мъжеството е ключът към щастието. Човек трябва да се отнася със страховете си като с глупави деца. Със строгост и без да обръща особено внимание на гълчавата им.

В други Ваши интервюта сте казвали, че сте искали да станете художник. Намирате ли време да рисувате сега или писането се оказа истинското Ви влечение?

Калин Терзийски: Писането се оказа истинското ми влечение. Ха ха. Как звучи само! Писането се оказа нещо много, много повече от самия ми живот. А не просто влечение. Аз наистина имам писането, или по-точно – словото – за своя работа, за своя нива, която ми носи абсолютно всичко – от хляба ми до новите тапети в хола ми;  носи ми моето крехко щастие; носи ми радостта на дните и размисъла на нощите. Писането ми е и работа, и почивка, и какво ли още не. Аз съм писал толкова много и по толкова различни начини, че да се каже, че писането ми е влечение е все едно да се каже, че изригването е влечението на вулканите. Даже не обичам да пиша. Просто така живея. Писал съм смъртни актове и съдебнопсихиатрични експертизи, медицински декурзуси и описи на вещите на убити; писал съм сценарии за модни предавания и реклами за детски витамини, скечове за новогодишни телевизионни шоупрограми и сценарии за филми, даже и план за интегрираните маркетингови комуникации на един православен храм; писал съм романи, стихове, поеми, абсурдистки етюди и безброй разкази, есета, пътеписи и репортажи. Писал съм даже дневник. А рисуването е наистина мое влечение. За някои тайни и специални дни.

Вярвате ли, че книгите Ви могат да помогнат на хората да преосмислят живота си? Да имат един вид терапевтичен ефект върху тях?

Калин Терзийски: Да, мисля, че могат.

Какво предпочитате – разказите или романа? Кое според Вас предпочитат хората?

Калин Терзийски: Мисля, че разказите са по-лесни за четене и писане, но не дават това огромно поле за излагане на мислите, каквото дава романа. Някои писатели, стараейки се да бъдат глуповато остроумни и парадоксални, казват, че естествено разказите са по-трудни и въобще, че са най-трудното нещо – защото трябва да се синтезира прекалено интензивно текстът. Според мене не е така. Разказите са една хубава и много приятна лека форма, в която майсторът може наистина да покаже доста виртуозност. Но аз мразя виртуозността. Тя е глуповато външно прикритие за кухотата. Като дебел грим за глупава стара жена е показното майсторство. Примерно интересният и особено заплетен сюжет е типично и смешно прикритие за морална и чувствена кухота. Ако пиша разкази – пиша ги сурови като горски плодове. Или като пресни контузии. В зависимост от нуждата.

Каква литература харесвате? Можете ли да кажете кои са 5-те книги от особено значение за Вас?

Калин Терзийски: Харесвам литературата, създадена от умни хора. Затова чета предимно класика – в смисъл на най-доброто от най-доброто. Които и пет книги да кажа, ще ощетя други петдесет. Затова всеки път, когато се наложи да казвам пет или три или десет книги, които са най-важни за мен, казвам различни. Този път ще кажа следните:

1.    Вечери в селцето край Диканка – Гогол
2.    Бродягите на Дхарма – Джак Керуак
3.    Швейк – Хашек
4.    Братя Карамазови – Достоевски
5.    Разполовеният виконт – Итало Калвино

Умението Ви да разказвате и да споделяте истински преживявания се случва по един много специфичен начин, от който, вярвам, е много трудно на всеки читател да се отдели. Но добър слушател ли сте?

Калин Терзийски: За съжаление не съм добър слушател. Нетърпелив съм. Не съм и добър читател. Всяко ново изречение ме хвърля в такъв водовъртеж от мисли, че ми се налага да мисля понякога по една седмица върху него. Примерно някой казва: Днес съм много щастлив да...и аз мисля цял час за това какво значи човек да е щастлив. И как е възможно този именно човек да е щастлив, а аз да нямам нищо общо с това? И какво, по дяволите, значи въобще това нещо, което той нарича "днес".

Промени ли се нещо, след като получихте наградата за литература на Европейския съюз?

Калин Терзийски: Мисля, че порастнах с около осем сантиметра и станах светлорус. Шегувам се. Промени се това, че сега трябва да измисля куп неща. Трябва да понеса тая отговорност – да измисля каква полза може да има от тая награда. Каква полза може да се извлече за българската литература от това признание на един неин представител. Защото тази награда просто може да се забрави. И от нея да не започне процес. А процес трябва, задължително трябва да започне. Процес на (простете ми за тая дума) интеграция на българската литература към европейската. Във всеки един смисъл. Не само в най-общия или в идейния смисъл. А интеграция на практика. От това признание трябва да започне процес на популяризиране на българските автори в Европа: издаване, срещи, четения.

Лудост ли е писането?

Калин Терзийски: Писането може да е всичко. Включително и лудост. Мисля, че на този въпрос отговорих, като описах какви неща съм писал през годините.

Моля Ви да споделите асоциацията си за всяко от имената:

Мишел Фуко - Фин историк на лудостта мисля, че хомосексуалист - с тънки очила
Андре Бретон - Къдрава коса, пияните сюрреалисти от 1920-та
Фридрих Ницше - Огромни мустаци и най-могъща музикална поезия в притчи
Чарлз Буковски - Следи от акне и топло приятелско чувство, както и бира сутрин

Кои са важните уроци, които научихте от живота през последните години?

Калин Терзийски: Открих, че щастието е лично задължение на човека, както и открих, че единственото важно нещо, което може да направи човек е да бъде мъжествен. Да не унива нито в миг. Всъщност – да не унива даже когато е унил.

Липсва ли Ви нещо в момента?

Калин Терзийски: Липсва ми чисто финансова сигурност. Ще ми се да не се налага да пиша купища дреболии и не особено важни неща, за да се препитавам на дребно. Бих искал да мога да се издържам само от важните за мен книги, които издавам.

Как бихте се описал в няколко изречения?

Калин Терзийски: Среден на ръст, с прошарена по слепоочията вълниста коса, с мека брада, мрачно лице, понякога глупава, понякога хитра усмивка, с черно кадифено сако, изкачващ се по висок и живописен хълм далеч от града, през есента, дишащ дълбоко и бавно. Завеян човек.

Какво се случва с последния Ви роман - "Войник", който пишете?

Калин Терзийски: Нямам никакво време за писане от как получих наградата,  всъщност – и от месеци преди това. Защото популярността изяжда страшно добре всякакво време за работа. Но романът е в главата ми. Мога да го разкажа на всеки, който пожелае и си отдели един месец за слушане.

Втората част от интервюто с писателя Калин Терзийски може да бъде намерена ТУК.

Автор: Миалена Халваджийска