Мизия година след водния ужас потопил града. Година след като стотици останаха без дом. Година след като всички вие, зрителите на Нова, съпреживяхте трагедията им на живо точно в ефира на „Събуди се”.


Мизия! 2 август 2014 година. На именния си ден бай Илия е блокиран от водата.  Днес, година по-късно гледа панаира с люлки и сергии от пейката на улицата и си спомня за трагедията. Преживяното е болезнено за всички, които ни посрещат като свои, защото и тогава сме били заедно. Страхуват се и днес.

 

"Старх, болка и гняв са основните чувства в сърцата на хората от Мизия. Нормално е, че защото тези хора загубиха в това унищожително бедствие не само домовете си, но и усещането си за живот", коментира кореспондентът на Нова Румяна Попова, която предаваше на живо в първите часове от водния ад, погълнал града.


„Скачам и сънувам води. Аз няма да се отърва от тези води”, казва Марушка от Мизия.


Така за 12 месеца хората попадат в няколко от кръговете на ада. Първият - живот между руини, в които ровят с надежда да намерят и да съберат парченцата от разпиления си живот, а това е болка без надежда за изцеление.


„Нямам никаква надежда! Просто ми се не живее. Не мога да се примиря. Не мога”, казва Марушка от Мизия.


Вторият кръг на ада - живот във фургон при над 40 градуса жега. Затова там останали малцина. А след водата – дори живот без вода, защото ден има на чешмата, два - няма.


Водата напълно унищожила животът и на тримата инвалиди – майка, баща и син. Във влагата се топят и техните надежди.


„Досега щом една година е минало и нищо няма промяна, не вярвам”, казва Васко от Мизия.

 

"Изживяхме пълен ад. При две къщи, едната се срина, а другата подлежи на пълен ремонт. Тази пролет възстановихме две стаи, колкото да можем да си посрещнем внуците, когато дойдат. Сега живеем в Шумен, защото няма къде да живеем. Вътре е влага и мирише", разказва една от потърпевшите. Тя обаче е категорична - няма да отиде да живее във фургон.

 

Година по-късно въпреки експертизите никой не вярва и в друго - че причина за наводнението са дъждовете. На единственото достъпно място преди година, което трябваше да бъде улица, а всъщност беше бряг до Мизия, към който летяха „Кугъри” и идваха спасителни лодки се срещнахме със Стоян, който твърдеше същото и плачеше. Сега сълзите ги няма.


Днес по улиците в Мизия вече е сухо. Само по стените още стоят отпечатъците от водата, стои влагата, разрухата в къщите и душите на хората. Стои  отчайващата енигма, която чака отговорите на основни въпроси – защо за 1000 години веднъж на този град се падна такова бедствие? Погрижи ли се някои истински за пострадалите хора? Искрени ли бяха всички в страданието? Една година не стигна за цялата истина. Може би някога някой ще отговори...


Повече по темата гледайте във видеото.


Репортери: Румяна Попова, Марина Малашева