Преживяното е болезнено за всички, споменът за ужаса остава
Мизия година след водния ужас потопил града. Година след като стотици останаха без дом. Година след като всички вие, зрителите на Нова, съпреживяхте трагедията им на живо точно в ефира на „Събуди се”.
Мизия! 2 август 2014 година. На именния си ден бай Илия е блокиран от водата. Днес, година по-късно гледа панаира с люлки и сергии от пейката на улицата и си спомня за трагедията. Преживяното е болезнено за всички, които ни посрещат като свои, защото и тогава сме били заедно. Страхуват се и днес.
"Старх, болка и гняв са основните чувства в сърцата на хората от Мизия. Нормално е, че защото тези хора загубиха в това унищожително бедствие не само домовете си, но и усещането си за живот", коментира кореспондентът на Нова Румяна Попова, която предаваше на живо в първите часове от водния ад, погълнал града.
„Скачам и сънувам води. Аз няма да се отърва от тези води”, казва Марушка от Мизия.
Така за 12 месеца хората попадат в няколко от кръговете на ада. Първият - живот между руини, в които ровят с надежда да намерят и да съберат парченцата от разпиления си живот, а това е болка без надежда за изцеление.
„Нямам никаква надежда! Просто ми се не живее. Не мога да се примиря. Не мога”, казва Марушка от Мизия.
Вторият кръг на ада - живот във фургон при над 40 градуса жега. Затова там останали малцина. А след водата – дори живот без вода, защото ден има на чешмата, два - няма.
Водата напълно унищожила животът и на тримата инвалиди – майка, баща и син. Във влагата се топят и техните надежди.
„Досега щом една година е минало и нищо няма промяна, не вярвам”, казва Васко от Мизия.
"Изживяхме пълен ад. При две къщи, едната се срина, а другата подлежи на пълен ремонт. Тази пролет възстановихме две стаи, колкото да можем да си посрещнем внуците, когато дойдат. Сега живеем в Шумен, защото няма къде да живеем. Вътре е влага и мирише", разказва една от потърпевшите. Тя обаче е категорична - няма да отиде да живее във фургон.
Година по-късно въпреки експертизите никой не вярва и в друго - че причина за наводнението са дъждовете. На единственото достъпно място преди година, което трябваше да бъде улица, а всъщност беше бряг до Мизия, към който летяха „Кугъри” и идваха спасителни лодки се срещнахме със Стоян, който твърдеше същото и плачеше. Сега сълзите ги няма.
Днес по улиците в Мизия вече е сухо. Само по стените още стоят отпечатъците от водата, стои влагата, разрухата в къщите и душите на хората. Стои отчайващата енигма, която чака отговорите на основни въпроси – защо за 1000 години веднъж на този град се падна такова бедствие? Погрижи ли се някои истински за пострадалите хора? Искрени ли бяха всички в страданието? Една година не стигна за цялата истина. Може би някога някой ще отговори...
Повече по темата гледайте във видеото.
Репортери: Румяна Попова, Марина Малашева
