Прочутият испански скулптор представи своята първа изложба в България

Послание за хуманизъм с поглед, вперен в бъдещето и с мъдрост, идваща от миналото, отправя испанският скулптор Айтор Мендисабал, който откри своята първа изложба в София.

Изложбата „Оголен поглед” обединява 15 картини и 21 скулптури, с които Мендисабал прави ретроспекция върху творчеството си през последните пет години. Той е един от ярките творци на Испания, чиито изложби в Италия, Франция и Белгия се радват на небивал успех. Удостоен е с редица отличия, сред които първа награда на испанския град Сан Себастиан за паметника на жертвите на тероризма и наградата на холандския град Делфт за стенното пано „Лойола”.

Срещаме се с Айтор в галерията няколко дни след откриването на изложбата, а той ме посреща на вратата с типичното испанско гостоприемство и широка усмивка. Насочваме се към най-близката бронзова скулптора, наречена „Човекът – машина за война”.

„Човешкото същество често може да се приравни към животното, но понякога то се оказва по-опасно от животинските видове, защото има способността да създава машини за война. Създава идеологии, които могат да бъдат деструктивни и насочени към надмощие над останалите хора. Поради тази причина светът понякога не върви толкова добре, даже бих казал, че върви зле”. С тези думи скулпторът обяснява посланието, което е вложил при изработката на „Човекът – машина за война” и добавя, че всичките му произведения са пропити с послание за хуманизъм.

Друга мисъл, която отправя към хората чрез творчеството си е за правата на жените. „Цялата серия „Човекът – животно” отговаря на идеята за превъзходството на по-силния над по-слабия. Човешката история би трябвало да показва, че жената е тази, която доминира, но за съжаление не е така, точно обратното е. Независимо че е по-интелигентна, често тя не доминира”, обяснява Айтор Мендисабал, докато ми показва следващата си скулптора.

На една от стените ми показва интересна композиция от три барелефа, направени от бронз и лак. В нея е вплел идеята за Ерос и Танатос – мит, който според него е роден по нашите земи, а после се развива в Гърция. По думите му той се пренася в Южна Франция, познат като движение „катаризъм”, на чиято основа по-късно се базира и движението на трубадурите.

„Триптихът носи идеята за живота и смъртта, за съзиданието и  разрушението. Всъщност това е една обща концепция, която присъства във всичките ми произведения така, както нишката на Ариадна. Двете крайни платна олицетворяват живота под формата на женска дреха, с вплетени в нея плодове. За мен най-красивата представа за живота е на една облечена жена, тъй като чрез дрехата тя е свободна да променя външния си вид, както и представата, която създава в околните хора. Символа на смъртта, колкото и куриозно да звучи, възприемам чрез фигурата на мъж”, добавя Айтор и пояснява, че композицията олицетворява непрекъснатото обновление на живота – че след живота идва смъртта, а след смъртта отново идва животът.

Като най-близки до неговата същност скулпторът определя няколко пана с туш в дъното на залата, наречени „Прекъсване”. Свързва ги с любимата музика, на чийто фон твори. Споделя, че именно тя му помага да намери правилната форма на произведенията си. Насочва вниманието ми върху друга скулптура, в която личат силуетите на празни, въздушни камбанки, подредени една под друга. Казва, че когато се заел с работата върху нея, целял да пресъздаде звука на камбанките чрез концепцията за празното пространство.

„Това е една идея, която е доминираща в баската скулптура през 50-те години на миналия век. В баския и японския език съществува противопоставяне на празното и на пълното пространство. Именно празното пространство ни позволява да стигаме до дъното на нещата”, пояснява той. После се хвали, че в България е научил мита за Орфей и обещава да го проучи по-внимателно.

Айтор Мендисабал избира различни кътчета за представяне на  изкуството си. Често вместо в галерии, произведенията му се разполагат в параклиси. Питам го какво е усещането да види творбите си, разположени на такива свещени места, а той отвръща: „Това е различна концепция за изкуството. По този начин се доближавам до примитивната култура, когато изкуството се е смятало за свещено занимание”.

На финала любопитствам дали се наблюдава застой в испанското изкуство от началото на кризата през 2008-ма година. Айтор отвръща, че оттогава галериите не продават достатъчно произведения, а държавата е намалила субсидиите за арт-изяви.

„Артистите преживяваме трудни моменти. Създаваме по-малко произведения, но трябва да бъдем оптимисти”, добавя той и дава за пример Испания, където в следвоенно положение са били създадени чудесни произведения, въпреки че животът по онова време е бил изпълнен с мизерия.

Разговорът ни завършва оптимистично с твърдението, че хората на изкуството израстват в моменти на трудност. Може би това означава, че в близките години ще станем свидетели на апогея на съвременното изкуство.

Автор: Анелия Тодорова