Разлистете страниците от рубриката на Мария Милкова

Една приятелка поетеса, Дана Белева, ми беше казала, че бабите са национално богатство. Трябва да се опазват. Баба Мария от жълтата къща на центъра в Чепеларе е такава. Видях я да прави миши стъпки в големите си мъжки обувки с помощта на две патерици.

 

„Може ли да ви снимам?” „Неее, защо мен, стара съм...”. Така започна разговорът, който се оказа подарък – спомен за един изгубен Чепеларе. 

 

Беше неделя, толкова слънчева, колкото само спомените в очите й. След обичайните въпроси откъде съм и за колко време съм в града, се обърна към близкия ъгъл и каза, че там някога имало пекарна. И всяка неделя като тази хората в Чепеларе на път за църквата минавали оттам да си оставят хляба да се изпече. На връщане след литургията си го взимали. Увит в онези бабини кърпи, топъл и пушещ. Било традиция в Чепеларе. Сега зад алуминиевата дограма на някогашната пекарна имаше бързо закусващи, защото вече е закусвалня.

 

А ако завием вляво и продължим стотина метра, ще намерим църквата заключена. Не съм особено религиозна, рядко стъпвам в църква, но сега си мисля, че затворена ли е църквата в един град в неделя, нещата не отиват на добре.

 

„Убиват го. Бавно, но сигурно”. Направи ми впечатление, че говори за града сякаш е жив човек, който скоро ще си отиде. После ми разказа, че някога бил жив. Тогава работела като сервитьорка в Пампрово… „Ех, какво беше! Пълно с хора…” „А сега.. ще ни махнат съда скоро. Че град без съд град ли е? Не искам в Смолян, аз съм от Чепеларе!”.

 

„Ей там живея. В жълтата къща”. Каза го сякаш казваше заглавието на картината на Ван Гог. Показва ми къщата с леко вдигане на патерицата. Хубава къща. Измазана. Една от малкото. „Ама празна”. Внукът идвал само с приятели за събота и неделя. Иначе е инженер в София. Няма да се върне.

 

„Ама защо ти е да ме снимаш?”

 

„Хубава си”

 

„Вие младите сте хубави”

 

Как да не снимам, като през цялото време не спираше да се усмихва. Но от онези усмивки – с очите. Накрая ми махна с вдигната патерица, защото беше време да й кажа довиждане. Пожела ми здраве и ми благодари, че съм спряла да си поговорим.

 

Сигурно никога няма да я видя повече.

 

Ей такива хора може да срещнеш из улиците на Чепеларе. Поздравяват те без повод и се спират да си говорите. Отдавна не ми се беше случвало. Май и това е национално богатство. Ама от изчезващите. Планините го пазят в пазвите си.