Методи Владимиров пред Cultinterview: Журналистът има отговорност пред хората

Имаш ли интервю, което се е случило трудно, но ти е било удоволствие?

Всички по-големи неща са ме зареждали за година напред, когато са се получавали. Когато пътувах с Папата, не мога да ти обясня колко усилия бях положил, колко време ми отне подготовката за тези 3 дни, които изкарах там. Разбира се, има и чисто битови проблеми: няма гост до последния момент преди ефира.

И какво правиш?

Продължавам да звъня, да убеждавам, продължавам да търся хора. Ако едновременно открия повече от един, не си затварям вратите, а оставям госта за следващия ден, защото ми е важен. Нямам право да им кажа: “Другият път”. Щом съм му звъннал, ми е бил ценен.

Толкова години телевизия. Не омръзва ли?

Не. Дори когато имаме стажанти в телевизията, често им казвам: “Опитайте дали е вашето”. На мен ми е интересно. Всеки, който се е докоснал до тази професия, знае, че нямаш два еднакви дни. Да, може да имаш седмица, в която влизаш в някаква рутина, отиваш сутрин, четеш новини, тръгваш си и на другия ден – пак. Но идва момент, в който отиваш в командировка или на събитие, на интервю, което те ръчка през цялото време и ти дава заряда, който ти стига за всичко. Постоянно има нещо, което да поддържа интереса ми.

Кога забравяш за сериозността на професията?

Честно казано, почти никога. Наистина вярвам, че имаме някаква отговорност към хората, които ни гледат и които ние информираме. В свободното време, когато съм с приятели или сред колеги – да, ама когато съм на работа, няма как да забравя за сериозността.

Кога забравяш за себе си?

Когато съм на ефир. Там забравяш дали си ял, дали си спал. Влизаш и не знаеш кога ще излезеш. Или ако има извънреден ефир, не знаеш кога ще спрат да се бият хората на площада. Няма как да кажеш на зрителя: “Изчакайте, огладнях, ще отида да хапна и ще се върна след 15 минути”. Забравяш за себе си, когато си в командировка в чужбина, защото тръгваш и не знаеш кога ще се върнеш. Не знаеш там какво ще се случи.

С еднопосочен билет ли тръгваш?

Не, но повярвай ми, втората посока се променя постоянно. Ако заминеш за атентат?! Рядко са тези командировки, които са конкретно планирани: в понеделник снимаш едно, във вторник – друго, в сряда – трето и се прибираш в четвъртък. Заради пандемията скоро не съм пътувал, а и започнах да чета новини. Това малко ме спря. Сега има друг адреналин. Треперя преди ефир, притеснявам се. Нямам право на грешки. Влизам и той се случва, не ме чака. На този етап тази емоция ми се отразява добре. Най-готиното е, че съм минал по всички стъпала и ей сега, след 5 минути, мога да съм репортер, мога да съм водещ, мога да съм и продуцент. Знам как стават нещата.