Мария Милкова – или теория на успеха

Tрудно е в нашата професия да казваш кой е по-добър и кой – по-лош. Можем да съдим за колегите си по постиженията им, по историите, които разказват и вълнуват. Има такива хора, на които можеш да им кажеш, че са успешни. Това заявява в интервю за вестник "Труд" Мария Милкова, журналист на NOVA.

Тя е успешна. Много успешна. Може би най-успяващата в гилдията за последните две години. Ако наградите са някакво мерило, тя обира всичко по пътя си. Последната беше на конкурса „Мтел медия мастърс” за електронни медии, дълги форми. Тя спечели същата награда и миналата година, а през тази беше номинирана и в категорията „кратки форми”.

Мария бе удостоена с голямата награда „Валентина Крушкина” за 2015 г. за филма си „Будителят без броня” за учителя Тео от Казанлък, който стана и Мъж на годината. Междувременно получи номинации за други награди, а спечели и първа награда от конкурса „Улицата и нейните състояния” към „Фотофабрика”, в следствие на което бе организирана и нейната първа авторска фотоизложба. Спечели и конкурса за стипендия на Балканската мрежа за разследваща журналистика на Организацията на разследващи журналисти на Балканите, а нейното разследване ще бъде публикувано в западни медии.

Мога да кажа за Мария няколко неща, казва авторът Емил Спахийски. Първо, в нея бушува стремежът да разказва историите не заради сензацията, а заради посланието. Второ, вижда неща, които на другите убягват. Трето, прави фурор от неща, които други смятат за скучни. Четвърто, журналистиката й преминава в документалистика. И пето… започнала е кариерата си от вестник.

Родена е в Стара Загора. Там завършва и езиковата гимназия „Ромен Ролан” с френски език.
„Никога не съм мечтала да ставам журналист, ако не се брои това, че се прехласвах по сериала „Супермен” от 90-те години и исках да се обличам като Лоис Лейн. Иначе не съм от тези деца, които са си правили вестници, взимали са въображаеми интервюта… Въобще не знаех с какво да се занимавам. Мислех да уча от археология във Франция, даже бях приета там, до графичен дизайн… Беше ми интересна астрономията, но нямах шанс заради ужаса ми от математика… Бях доста объркано дете.”

А какво прави едно объркано дете – започва да разследва своите стремежи, а това вече е журналистика в особена форма. Така и решава да се втурне в медиите, да се докосва до всичко, да се среща с интересни хора. Така попада във вестник „Телеграф”, издаван от Петьо Блъсков.

„Шестте години във вестника са едни от най-щастливите ми години, поне първите няколко от тях със сигурност. Там положих основата на всичко, което правя днес, и се научих на най-важното – да пиша и да виждам историите около себе си. Учих се от хора, които знаят как се пише. Четях и най-добрите от другите вестници.”

Мария търси нови хоризонти и тогава пристига предложение от NOVA.

„Бяха забелязали репортажите ми и въобще не се замислих. Просто скочих. Малко преди това бях започнала сериозно да се занимавам с фотография. И някак нещата се подредиха. Дадох си сметка, че точно в телевизията ми е мястото – да правя репортажи, в които има не само текст, но и кадри, звук.”

Фотографията е втората любов на репортерката.

„В гимназията се влюбих във фотографията на покрива на старозагорската обсерватория. Ходех на курс по астрономия, а там се снимаха астрономически феномени и обекти. Тогава си купих първия фотоапарат – „Зенит”, и започнах да снимам. По-късно във вестника започнах да надничам в дисплея на фотографите и осъзнах, че искам и аз да снимам. Така от 2011 г започнах да се занимавам много сериозно. Обичам да се разхождам с фотоапарат по улиците и да улавям интересни моменти. Харесвам такива снимки – да видиш момента и да го уловиш.”

Наградата й от „Фотофабрика” е вероятно най-вълнуващата за нея, защото е оценена в тема, която не е очаквала.

„Изложбата дойде след едно такава разходка по улица „Шишман”. Обичам да снимам след дъжд – заради огледалните образи в локвите и улиците. Сякаш рисуваш. Така направих един кадър, с който спечелих фотографския конкурс, и наградата беше самостоятелна изложба. Тогава реших да снимам героите си от репортажите – наричам ги „тихите герои”, хора, които на пръв поглед обикновени, но ако се вгледате по-дълбоко, ще установите, че са постигнали велики неща. Като например физика Теодосий Теодосиев – 30 години преподава физика в изоставен техникум, без вода, ток, в студ, в мизерия и превръща учениците си в най-добрите в света. Или Ния, 11-годишното момиченце, което отряза косите си, за да ги дари на болната от рак учителка. Или фотографът Цецо от Смолян, който е без ръце, но това не му пречи да снима цял живот кадър след кадър. Нарекох ги „Изчезващи видове”. Изчезващи видове от рода човек. Така всъщност успях да съчетая двете си любими неща – репортажа и фотографията.”

Мария смята, че журналистическият занаят не се учи, а се краде – в добрия смисъл.

„Четях много репортажи на добри журналисти. Исках да мога и аз да пиша така. Чета и много кратки разкази. Например препрочитала съм разказите на Деян Енев, толкова обикновени, а толкова мъдрост има в тях. Много четях Труман Капоти – велик! С една дума може да те застреля. Смятам, че това е добрият текст – с най-малко думи да поразиш четящия. Дали ще го накараш да се засмее, да се изплаши, да се натъжи… искам да го разтърся, за да се замисли. Това ми е целта, когато разказвам.”

Очевидно успява, защото наградите й прилягат. Но за разлика от нейните герои, някои от които са изчезващи видове, Мария Милкова е от случващите се добри новини в телевизията.