Изгонихме отново едни деца от страх, че може да ни изнасилят, убият, разболеят. От страх, че не ги разбираме

Свикнахме да затваряме очите си за околния свят, за нещастието на другите около нас - просто защото сме заети да се опитваме да лекуваме себе си. И си останахме с лошотията. С лошотията на недоразвитото ни общество, което отдавна е спряло да чува, вижда и разбира. 

 

Вече трудно търпим различните. Отдавна вече не виждаме хората с увреждания, отдавна сложихме допълнителни ключалки на вратите си от страх от останалите, отдавна сме станали по–слепи и от хората, които имат зрителни проблеми. Отдавна сме спрели да слушаме другите. Отдавна сме забравили, че светът навън съществува, колкото и да не ни се иска. Светът, който за нас май отдавна е спрял и сме замръзнали в една позиция на лошотия.

 

Свикахме с по-лесното - да „елиминираме” човека отсреща с лошотия. И сякаш тя се е превърнала във второто ни АЗ. 

 

Така след Розово отново затворихме очите си и отворихме устите си. Без причина. Без основание. Просто от незнание, от страх. Страх от онова неизвестното, непознатото, от онова, за което нито сме чували, нито виждали. И го чумосваме и заклеймяваме като опасно. С други думи - изгонихме отново едни деца от страх, че може да ни изнасилят, убият, разболеят. От страх, че не ги разбираме. От страх, че вероятно нямат нашата диагноза - лошотия.  

 

Калище - една история, която не само отвращава, а омерзява! Защото ако попиташ тези хора, които МРАЗЯТ другите, които са по-различни от тях и те не биха били убедени в думите си-отговор на въпроса ЗАЩО. И така кръговратът на лошотията се затваря и излизане от него няма, защото вече живее вътре в нас. Защото просто  това сме видели, само това сме чули и на това ще разчитаме и занапред. Вече сами сме определили принципите си на живот – да разделяме и мразим. Защото само това знаем. И така до днес... И вероятно и утре... Докато не намразим и себе си.

 

НО...

 

Има съдби, които променяме, но често не знаем. Има съдби, които НЕ променяме, защото често не ги чуваме.Има състояние на човечност, което живее някъде в нас, но вероятно скрито надълбоко отдавна. Има хора и ЧОВЕЦИ. Има истории, които освен да се разкажат, могат да бъдат чути, да бъдат разбрани. Дори могат да помогнат да открием онзи дълбоко скрит от страх алтруизъм. Има истории, които можем сами да пренапишем, стига да отворим очите си и сърцата си.