Мария Милкова: Не правя компромис с професионалните стандарти

Репортерът на Новините на NOVA Мария Милкова шест години работи в печатна медия. Как решава да отвори вратите на телевизията и как опитът помага в отразяването на значими за странатa и света събития – Мария разкрива пред „Стандарт”. Лицата и репортерите на NOVA са във фокуса на най-новата кампания на Новините на NOVA „Довери се на опита”.

1. Как решихте да замените печатното слово с телевизия?

Време беше след 6 години в печатната журналистика да се впусна в нещо ново. В един момент осъзнах, че съм взела всичко от вестника и съм дала всичко, което съм могла. Видях и едно лице на журналистиката, което не пожелавам на никой колега да види – видях какво значи цензура. Освен това от години се занимавам с фотография. В един момент само текстът не ми беше достатъчен. А в телевизионния репортаж има всичко – и текст, и картина, и звук.  

2. Телевизията предлага три способа за информация - текст, картина и звук. Въпреки това имало ли е ситуация, в която и трите не са ви били достатъчни, за да пресъздадете реалността?

Вярвам, че всяка ситуация може да се опише. Просто има случаи, в които е много трудно да останеш верен и да разкажеш историята така, че да не я изкривиш. Тогава си казвам – просто покажи това, което виждаш. Винаги се доверявам на първите си усещания – ако в интервю човекът ме е накарал да се засмея, изумил ме е или шокирал, знам, че това ще се случи и със зрителите. Това са моите начини да не бягам от реалността, да не я нагаждам, както би ми се искало.

3. Имало ли е момент от кариерата ви на телевизионни репортери, когато сте се успокоили, че не сте на мястото на героите си? 

Винаги се поставям на мястото на човека, за когото разказвам, за да си задам най-важните въпроси от негова гледна точка. Но никога не се замислям дали искам да съм на негово място. Когато разказах историята за златния физик Теодосий Теодосиев, се запитах откъде намира сили в цялата мизерия, която го заобикаля, да продължава да преподава на учениците си? Кое го кара да не си каже „Дотук съм”. По-скоро ме интересуват отговорите на тези въпроси, а не дали искам да съм на мястото на героя си. Всеки ден се сблъсквам с най-различни съдби. Понякога са толкова тежки, че е трудно да спреш да мислиш за тях и след работния ден, ако въобще дойде краят му. Важното е, след като разкажеш за тях – да видиш, че си успял да помогнеш. Тогава е най-голямото удовлетворение. Няма нищо по-хубаво за един журналист, ако постигне промяна.

4. Кога не успявате да спазите професионалните стандарти? Имало ли е подобен случай?

Винаги спазвам професионални стандарти и никога не правя компромиси с тях. Това е условието да се наричаш журналист. Все пак най-важното за нашата професия е да ти вярват.

5. Защо телевизията е важна?

Телевизията има невероятна сила. Мога да го кажа като журналист, работил във вестник. Разказвала съм историята на Тео с текст. Но когато я разказах в „Темата на NOVA”, въздействието беше несравнимо. Телевизията въздейства повече на хората и някак ги подтиква повече към действие. Те виждат, усещат, чуват… Много по-силно е да видиш нещо, отколкото да го прочетеш. Затова вярвам, че ако телевизията се ползва за добри цели – тя може да променя реалността. Разбира се – важи и обратното.

6. Най-трудната и тежка директна връзка в ефир? 

Много инфарктни живи включвания помня. Това е част от динамиката, без която ТВ репортерите може би не можем. Понякога имаш минути, дори секунди, за да се подготвиш за живо включване. Случвало ми се е да монтираме репортажа до 7:08 в центъра на град Ардино, а в 7:15 да трябва да се включа на живо в другия край на града. Не питайте как стигнахме. И трябва да не ти личи пред камера.

7. На какво ви научиха годините във вестника?

Вестникът ме научи на най-важното – да пишеш и то по начин, който да развълнува читателите. Там се научих да търся човешки истории и така да ги опиша, че читателят да усети емоция. За мен това е най-важното – ако го накарaм да се усмихне, да се натъжи, да се ядоса и да се замисли, значи съм успяла да си свърша работата. Научих се да внимавам с всяка дума, защото една дума може да изкриви информацията. Всъщност там положих основните на репортажите, които днес правя в телевизията.

8. Какво не може да се опише с думи, а само с картина?

Има моменти, чувства, които само можеш да наблюдаваш и всяка една твоя дума да е недостатъчна, дори да попречи. Има такива силни истории, че моят текст би ги смалил – тогава оставям само думите или действията на героите си. Как обясняваш момента, в който болна от рак учителка погалва косите на своя ученичка, която ги е отрязала, за да й ги даде за перука? Няма да забравя никога този кадър – ръцете на жената върху отрязаните плитки. Или очите на възрастна жена, изоставена от децата си в мизерен дом за стари хора, която казва: „Една майка може да гледа пет деца, но пет деца не могат да гледат една майка”. Такива моменти те хващат за гърлото. Смятам, че тук е силата на телевизията. Когато се налага – мога да замълча.

9. Вашите хобита и занимания в свободното време? А за какво не ви остава време?

Фотографията е голямата ми любов. От хоби обаче малко по малко се превърна и в част от професията ми. Все още обаче съм я оставила в графа свободно време, за да мога да си почивам, когато снимам. Така си почивам – разходка из града с фотоапарат. Дори не търся на всяка цена кадъра. Ако го уловя – чудесно, ако не... следващият път. Новата рубрика „Опознай България” също се превърна в мое хоби – да следвам известни български личности до любимите им и малко познати кътчета в България, да чувам техните уникални разкази защо са толкова сециални за тях и да мога да пресъздам всичко това в много цвят и няколко минути за зрителите, така че те да могат да преживеят всяка история.  

10. Промени ли се животът ви, след като се преместихте в телевизията? 

Да. Преобърна се на 180 градуса. Преди имах много повече свободно време. Излизах повече и се срещах с повече приятели. Имах време да чета книги. Днес не е така. Бях по-спокоен човек. Телевизията – с една ръка дава, но с другата взема.