Младите хора решиха да изпитат не само техните преподаватели, но и пулса на обществото

„Ние оставаме, вие си отивате”. Това декларираха Ранобудните студенти” по време на „похода на справедливостта”, който поеха навръх 10 ноември - 24 години след началото на прехода. Ден по-късно те обявиха тотална окупация на Софийския университет, с което твърдо заявиха, че не искат да емигрират и битката им за нов преход няма да спре. 

 

Само за един ден затворените с вериги порти на Алма матер успяха да подменят дневния ред в най-старото ни висше училище. Както и ролите. Начело на университета застават студентите, а ректорът е принуден да иска от тях лекциите в Ректората да продължат. Вместо това обаче получава окупация. И така вече повече от три седмици.

 

Ролите се подменят и зад академичните скамейки. Голяма част от преподавателите застават зад ранобудните си студенти, а уроците вече диктуват младежите. В деня на народните будители един от университетските лектори призна, че най-важният урок – този по гражданско самосъзнание – е научил от своите студенти. Те се опитват да избягат от апатията и да жертват спокойствието на младежките си години, за да заслужат спокойствието си оттук нататък. 

 

Младите хора решиха да изпитат не само техните преподаватели, но и пулса на обществото. Въпросът „Кой?” отново мощно прозвуча из жълтите павета и затвори улиците на столицата. 

 

Навреме ли идват обаче изпитите на „ранобудните”? Или отново ставаме свидетели на изпити по никое време?

 

От една страна окупацията на студентите идва точно в момента, в който протестите срещу правителството бавно започнаха да умират. Изтритите контури от лицата на недоволните от властта се смениха със свежите физиономии на младия човек, а скучните възгласи от улиците на София дадоха път на пърформанси и флашмобове на бъдещите актьори, музиканти, адвокати и лекари. Новият елит даде и нова сила на желанието за радикална промяна. Отсреща обаче отговорът остана същият… Всъщност отговор няма.

 

На пръв поглед изпитът, на който „ранобудните” се опитват да подложат обществото, отново ни връща към януарските събития на 1997-ма. И тогава само за ден университетите опустяват, а дневният ред диктува площадът. Младите хора се появяват във върховия момент на народно недоволство и целта бързо е постигната. Не закъсня ли обаче този път урокът, който студентите ни преподават?

 

„Ранобудните” се събудиха навреме, за да запалят отново пламъка на протестите, но късно, за да им повярваме напълно. Тяхната поява дойде не в момента, в който обществото се взриви от назначаването на Делян Пеевски начело на ДАНС, а точно когато същият този протест изгуби посока. Тяхното „Кой?” прозвуча зад веригите, оковали Алма матер, едва след сто и трийсетия ден на антиправителствените демонстрации. Ентусиазмът им бързо зарази млади хора от други университети, но и срещна отпора на техни колеги. Пропастта между студентите и техните законни представители – студентските съвети – зейна още по-силно, а ректорите бяха поставени в патова ситуация. Студентският поход към промяната обаче тръгна по стъпките на традиционния вече протест и рискува по същия начин скоро да изгуби енергия и темпо, а по-лошото и лицето си. 

 

„Ранобудните” обаче успяха да ни научат на друг важен урок. За първи път от началото на акциите срещу властта протестът си има лидери. Въпреки че окупацията прие положителното лице на младия и борещ се за промяна човек – студентските протести бяха оглавени от няколко лица. 

 

Видяхме ги първо в парламента, където трима младежи успяха да проникнат отвъд железните ограждания и да издигнат транспаранта „Не Ви ли е срам?”. Видяхме ги и в деня, в който председателят на Конституционния съд професор Димитър Токушев, беше принуден да напусне знаковата 272-ра аудитория в Софийския университет. Видяхме ги и начело на шествията, които изпълниха отново улиците. Дори и сега обаче лидерите не искат да се срещнат с лидера. Водачите на „ранобудните” твърдо отказаха диалог с министър-председателя Пламен Орешарски, непризнавайки легитимността на кабинета му. Паролата остана „оставка”. 

 

Урокът на студентите показва желанието за промяна, но не и какво следва след нея. Зад паролата „оставка” не чуваме конкретни идеи, алтернативи и визии. Те нямат политически амбиции (или поне така заявяват), но не прогнозират и какви политически хоризонти можем да очакваме след като достигнат до победата им. Освен това не дават отговор и на друг важен въпрос – ако правителството падне и дойдат други от „същите” – отново ли ще дойде време за окупация и няма ли да се завъртим в безкраен омагьосан кръг.

 

Дори и новите лидери не посочват как животът ни ще стане по-добър при нови избори и КОЙ може да застане начело на държавата. А на всеки е ясно, че трудно можем да избягаме от до болка познатите лица на прехода. „Ранобудните” също го знаят, затова и мълчат какво следва след техния изпит - дали желаната промяна, или пореден поправителен за обществото. Ще видим. Когато наистина се събудим. А дотогава сме в окупацията на „ранобудните”. 

 

Автор: Георги Георгиев