За вдъхновението да бъдеш испански учител в България

„Ученето на чужд език е урок по толерантност, в който хората откриват една чужда реалност, а това ги кара да се замислят за собственото си обкръжение, прави ги открити, отворени за света, изостря сетивата и критичните им умове. Това е най-важният урок, който искам да предам на моите ученици”, това твърди Давид Амучастеги – преподавател в столичната 157-ма испанска гимназия. Той е само на 35 години, но казва, че за него учителската професия е призвание – да предаваш опита си на учениците, но и да се учиш от тях.

Връзката му с нашата страна стартира през 2004 г., когато пристига в Софийския университет „Свети Климент Охридски” като студент по Славянска филология по програмата Еразъм. Познава добре културата на страната ни и дори избира да отпразнува сватбата си в София вместо в Мадрид.

Любопитно е, че освен като преподавател Давид се изявява и като творец. Той е автор на пиесата „Аз, за Марио, убивам!”, с която се представиха възпитаниците му по време на Международния фестивал за училищен театър на испански език. Попитахме го как се е зародила идеята за творбата, за предизвикателствата в учителската професия и живота в България. Ето какво отговори той за NovaNews.bg.

По време на Международния фестивал за училищен театър 157-ма испанска езикова гимназия се представи с театрална постановка, написана от теб. Как дойде идеята за тази творба?

Идеята за творбата дойде от огромната популярност на испанския актьор Марио Касас сред българските ученици, особено с филма „Три метра над небето”. Пред възможността да търся пиеса и да я адаптирам или да напиша една достъпна за тях творба, избрах втория вариант. Споделих идеята си с нашата актьорска трупа и те я приеха с радост. Мисля, че въвличането на тийнейджърите в необятния свят на театъра е от съществено значение. Само след седмица вече репетирахме усилено.

Занимавал ли си се някога с театър?

Не. Пиша разкази, но никога не съм имал контакт с театралния жанр. Както при много мои колеги преподаватели, в началото всичко започна просто като задължение, но в крайна сметка се получи доста удовлетворяваща дейност.

От колко време работиш като преподавател в България и как реши да дойдеш тук?

Това е третата ми година в България, но връзката ми с вашата страна започна през 2004 г., когато пристигах в Софийския университет „Св Климент Охридски” като студент по Славянска филология по програмата Еразъм. Следващите две години участвах в летните семинари по българистика в Банкя. Познавам добре културата на страната, въпреки че езикът винаги е труден... Освен това аз и жена ми, която също е испанка, избрахме София, за да отпразнуваме сватбата си преди година. Можеш ли да си представиш... Нито за миг не се усъмних в избора си да работя в България. Пазя големи спомени от студентските си години тук и е очарователно как градът се променя с годините. Обожавам да се разхождам по оживената улица „Витоша” и срещите с приятели в градинката пред Народния театър „Иван Вазов”. Оптимист съм относно възможностите на България – тя е малка страна, но с богата география – има планини, равнини, горещи извори, реки и море... Тук испанците се чувстват като у дома си заради богатата гастрономия, както и заради традицията във винопроизводството.

Какво те накара да станеш учител?

За да бъдеш преподавател, трябва да имаш известна доза призвание. В моя случай онова, за което съм благодарен на професията си, е възможността да бъда „културен посланик” на моята страна пред хора с толкова голям потенциал, каквито са подрастващите. Всички имаме по някой преподавател от ученическите ни години, за когото си спомняме с любов и възхищение.

Вдъхновява ли те работата в училище? Успяват ли твоите ученици да ти дадат нужната енергия и жизненост?

Ами, да бъдеш преподавател по езици обикновено е високорискова професия... По някакъв начин сме като огледало на училището - имаме задължението да насърчаваме децата да се развиват, а това при работата с тийнейджъри е от жизненоважно значение, независимо дали сме в час по граматика, или просто разговаряме. А относно това дали жизнеността на учениците ме зарежда но някакъв начин – понякога прекалено много (смее се...). Децата имат променлив характер и да се пребориш с него е работа именно на преподавателя. От собствен опит ще кажа, че за чуждестранните преподаватели учениците винаги се превръщат в техни „културни мостове”, а те обичат да показват страната си.

Намираш ли разлики между българските и испанските ученици?

Трудно ми е да направя сравнение, понеже образователните системи са доста различни. Сред нещата, които ме изненадват, са многобройните извънкласни дейности на учениците тук, както и фактът, че са много артистични. В класовете винаги има певци, балерини, актьори. Това е достойна за уважение инициатива, която ценя високо. Освен това те са много любвеобилни – откакто работя в 157-ма Испанска езикова гимназия, получавам доста прегръдки и поздрави.

Кое е по-трудно – преподаването или режисирането на театрална постановка?

Хммм... зависи от деня (Смее се...). Тъй като се занимаваме с училищен театър, това малко или много ме превръща в преподавател по театър, но това ми е доста по-различно от професионалната режисура. Опитвам се да накарам децата да се забавляват, докато играят в пиесата и да я представят добре пред публиката. Старая се да усъвършенствам силните им страни.  

А те споделят ли проблемите си с теб?

Децата са много мили и прекарвайки часове наред с тях, започват да ми споделят своите „големи драми”. Понякога крият сериозни семейни проблеми, но в повечето пъти става въпрос за хормони и неща, които ги вълнуват, докато израстват. Докато ги разказват с въздишки и сълзи в очите, трябва да си прехапеш езика, за да не избухнеш в смях... Удивително е как те потапят в конкретна ситуация и те карат да мислиш така, като че ли си на тяхната възраст. А когато дойде пролетта, любовта ги променя безмилостно (Смее се...) Това е най-хубавото на тази професия – огромните дози смях.

Автор: Анелия Тодорова