Темата на NOVA: „Сила отвъд болката”

От раждането си не всички започваме с равен старт. Някои идват на този свят с малко, но дават много и остават с мисия. Други се изгубват по пътя – травми, зависимост, мрак. А когато отчаянието стане техен постоянен дом, единственото спасение се оказва... движението. За някои спортът е хоби или навик, за други, обаче, е въпрос на оцеляване. Те не са на старта за медали, а за да спасят живота си. Водени от силата отвъд болката.

Миг, който може да ти струва много. За Боян Бъчваров злополуката е не само лош спомен от Австрия и от карането по ски пистата, а и болка, която едва не отнема живота му и остава трайна следа след себе си.

''Паднах със ските преди 2 години. Карах в Австрия на един ледник в края на сезона и ударих камък под новия сняг, който не видях, просто извадих късмет да падна върху други камъни. Имах протектор и раница. Това може би ме спаси да съм все пак в това положение, а не в някое по-лошо. Спомням си почти всичко, освен няколко секунди в момента на самия удар. Следващото нещо, което си спомнях, бе, че бях по глава, зарита в снега. Не можех да дишам, общо взето ми отне една секунда, за да разбера, че съм парализиран'', разказа Бъчваров. 

Следват хиляди въпроси – от осъзнаването, през борбата за оцеляване до конструирането на съвсем нов живот. Живот, в който самостоятелното движение вече е лукс.

"Това не беше лесно. Първите 10 дни в болницата бяха много интензивни. Имах много въпроси, които да си задавам, много страхове, които да срещам, за да мога после да започна на чисто и да градя вече живота си нататък", допълни мъжът.

И дори да плува сам в отрити води, но след дълга битка.

"Спортът влезе малко след като излязох от интензивното. Намерих ластици и започнах да правя упражнения. Основно за едната ръка, понеже другата не можех да движа", посочи Боян.

И така Боян успява да обори прогнозите на лекарите, че ще остане прикован към инвалидната количка. Първо, имах усещането, че ще мога да го правя, много силно, и знаех, че е въпрос на намиране на решение на всички детайли, които са много. Много стъпки, които трябва да се минат, за да може да се стигне например до басейна или до ските.

Днес Боян успява да без чужда помощ да плува, да кара велосипед и ски. И вярва, че с напредването на медицината – в следващите години ще може да върви отново изцяло самостоятелно.

Подобно на него Вера Асенова също оцелява по чудо след инцидент в планината. Тя е една от най-успешните ни състезателки в ските. Достига своя професионален връх със спечелването на квота за игрите в Пьонгчанг през 2018 г. Участието на Олимпиада обаче остава само мечта. 

"Тъй като не виждам по рождение с едното си око изобщо, реално аз никога не съм си представяла света по друг начин. Карането на ски също за някои хора е много странно – как аз без периферно зрение карах и то на толкова високо ниво? А всъщност за мен никога не е представлявало проблем, аз не съм си го представяла по друг начин", споделя Асенова.    

"Бяхме на лагер а Австрия за подготовка за Олимпийските игри в Пьонгчанг. Всичко беше прекрасно, особено условията бяха повече от добри. Но в един момент просто всичко се промени. Това, което помня, дори и самото ми падане, болката наистина беше ужасяваща", спомня си тя.

Следва дълъг период в болница, 5 операции и дни наред изцяло на легло.

"След това няколко дни с инвалидна количка се придвижвах и всъщност тогава си дадох сметка колко малко оценяваме нещата, които имаме по принцип. Всичко приемаме за даденост - а дори най-елементарното миене на лице беше някаква абсолютна мечта за мен", казва още Вера.

Вера се опитва да кара ски, още докато е с патерици. Казва, че именно любимият ѝ спорт ѝ е дал сили да се изправи на крака, а днес вече отново живее на пистата.

Според кондиционния треньор Серафим Лазов движението е най-добрият лек. "Няма нищо по-добро от правилно подбраното движение и активност. Независимо дали става въпрос за опорно-двигателен апарат или за други проблеми", смята той.

Лазов от години работи със стотици хора, за които спортът се оказва спасение. Най-новите изследвания върху лечебните свойства на движението доказват, че то остава основен фактор в превенцията и лечението на сърдечно-съдови заболявания, рак и диабет. Спортът намалява симптомите на депресия и тревожност. По данни на Световната здравна организация за последната година, обаче, близо една трета от възрастните и 80% от децата не само не спортуват, но и не се движат достатъчно.

"Хората не виждаме път напред. Не можем да си представим какво бихме могли да направим, а ние всъщност можем много. Тялото е способно на много. Виждал съм трансформации – от отказ да се движат по същия начин – до желание за нови успехи, нови начинания, по-екстремни преживявания. Което е голям катарзис, голяма промяна, голяма трансформация, защото когато се случи по-сериозна контузия, страхът е много голям", коментира още Лазов.

Виктор Асенов казва, че не изпитва страх. Никога не е виждал света, но това не му е попречило да намери своя път в него и да го усети с цялото си тяло. Той е незрящият ултрамаратонец, който се движи в свят, в който няма образи и хоризонт. Виктор бяга в планините на България без дори да може за види истинската красота на природата.

"Определено реакциите на хората са много позитивни и аз се радвам, че мога ги променя, че мога да дам на хората с моето движение. С това, че аз невиждайки от както съм се родил, мога да вдъхновявам хора, които нямат трудности или пък искат да опитат да се справят с живота и с бягането", казва Виктор.:

Човешките истории за ролята на спорта като път към пълноценност, отвеждат и към темата за менталното здраве. Усещането за безизходица често отвежда до пороци, които в днешни дни са все по-достъпни. Според спортния психолог Александра Жекова, човекът има всички ресурси в себе си, за да намери своя път. Убедила се е в това и като професионална състезателка в сноуборда, която за 20 години носи десетки медали за България.

"Най-важно е човекът сам за себе си да разбере и да приеме случващото се с едно съзнание, че това няма да бъде краят и поетапно да си набележи стъпки напред, малки микроцели във веки един ден, седмица, месец време напред, в което предстои възстановяването", подчерта Жекова.

Иво Андреев описва пътя, по който е вървял в продължение на 10 години, като „ад”. Зависимостта към алкохола и наркотиците го е отвели в посока, от която често няма връщане.

"На около 13 години вече пушехме цигари. Тогава беше хероиновата вълна в България в края на 90-те години и тогава за първи път пробвах хероин. Няколко години след това се въздържах, пушех цигари, пиех алкохол. Започнах да играя и на машинки, тогава се появиха и първите казина. И някъде на 16 години започнах с хероина… Първо пуших хероин на фолио над година. След това започнах вече да се бода и нещата се влошиха много бързо, не можах да завърша училище и 2001 година заминах за първата си комуна в Испания. Когато се върнах в България, аз бях излекувал тялото си, но не бях излекувал душата си. Не бях излекувал мисленето си и за по-малко от 2 седмици отново започнах. След това за по-малко от 10 дни се върнах в изходна позиция много бързо", спомня си Андреев.

"Това всъщност е твоят невидим саботьор, което ти пречи да правиш стъпките напред в посока прогрес. Първо трябва да го опознаеш, да го видиш много добре и да предприемеш активно действие, за да може да се случи промяна и това не става от днес за утре. Знам, че когато се изгубиш, трябва да си дадеш време, да се полуташ малко, да се колебаеш. Именно дори в колебанието се вижда първият сигнал, че вероятно си на прав път, че търсиш, че ти предстои израстване. За да се намериш – най-важно е първо ти да се познаеш. Наистина да опознаеш всички скрити аспекти на себе си, всички свои страхове, опасения, лимитиращи мисли", съветва Александра Жекова.

Иво достига до момент, в който не може да контролира живота си. Единственото спасение е следващата доза.

"Беше един много тъмен период за мен и веднъж оплетеш ли се в тази омагьосана спирала – си мислиш, че решението за проблема ти е следващата доза, а всъщност тя само те откарва по-надолу в цялата тази спирала", обясни той.

След дълги години на ръба на бездна, ръка му подават спортът и вярата в по-висша сила.

"Истински се вманиачих в спорта след едно мое предизвикателство, което направих 2018 година, тогава лятото решихме с жена ми, да изкачваме всяка седмица по един връх  и това за мен беше „уау”. Наистина голямо предизвикателство. Тогава се докоснах на практика по-сериозно с планините. Това за мен е повече от бягство, то е положителна зависимост. Оправянето зависи от мен, е зависи от това дали ще ме харесат приятелите ми и дали ще се впиша в техните очаквания", посочва Иво.

Всеки един от тях тръгва от различно място с различен старт, но пътят към спасението ги обединява. Спорт, който не просто ги променя, а ги прави пълноценни.  

Вера призовава хората е да не спират да вярват, защото "в момента, в който се откажеш да се бориш за себе си, просто нямаш шанс да успееш".   

Боян споделя, че силата на волята е нещо, което всички имаме. Но някой път дори не осъзнаваме колко е силна волята ни, докато не се наложи. 

"В живота ни сме обречени да имаме някаква зависимост, но не е задължително тя да бъде лоша. На малки стъпки просто човек може да промени посоката, да замества лошите навици, вкарвайки някакви положителни навици, така че да не остане място за лошите", уверен е Иво.

Сега тези хора преподават живот. Урок за страданието и за силата. Сила, която може да отведе всеки отвъд болката. За да се изправи отново на крака, за да намери своя смисъл или да се научи да вижда света с други очи. 

Автор: Лора Стоянова